Колата криволичеше из пътя, сякаш я гонеше хищник. Стрелкаше се бързо.
... бе излязал с намерение да се поразходи по улиците, докато се умори достатъчно, за да заспи. Но не бе минал и две пресечки, когато се озова пред ресторанта. Стана му интересно и тласнат от дошъл приятен спомен, спря пред входа.
През широко отворената врата видя дългата маса в средата и отрупаните с храна, наредени край стената маси, зад всяка от които бе застанало по едно момиче в сини дрехи. Забеляза как мъже и жени минават покрай храната с табли в ръце, долови тракането на съдове и успокояващия ромон на далечните разговори.
Той изкачи стръмните стъпала и влезе в салона. Навън бе топла декемврийска вечер и лек вятър издухваше спуснатите пердета.
Веднага я забеляза. Тя стоеше зад масата със сандвичи от шунка, в отсрещния ъгъл. Всичко останало бе като неясни допълнителни детайли, които художникът добавя в картината си, за да подсили ефекта на главната тема.
Отправяйки се към нея, той не забеляза никого наоколо. Не мина и половината разстояние до масата, когато тя вдигна очи и го зърна.
Профуча на милиметри от осевата линия. Почти докосна листенцата на маргаритките, които отделяха пътя от бездната...
Погледите им, нейният и неговият се докоснаха и се сляха, откраднали миг от времето. Независимо от твърденията на психолозите-фройдисти за любовта от пръв поглед, той се влюби в нея и тя се влюби в него; тези хора не познават усещането, което изпита, когато влезе, видя момичето и разбра, без да си дава сметка, че то е създадено за него, момичето, което желае, винаги е желал, и винаги ще желае...
Поредния завой. Гумите изсвириха кресливо. Надолу. Той облегна глава на възглавницата зад главата му, и се опита да се отпусне. Такива бяха инструкциите: „Отпускай се. Не мисли. Нека нещата постепенно да стигнат до съзнанието ти и преди всичко не мисли за миналото. Миналото е минало, минало, минало...“ Колата отново се залюля и той изви леко глава. Еднопосочният път. Момент, помисли, че колата минава през изкуствена пустиня. Малко поуплашен, се загледа напред. Бе вървял в крак с времето, убеден, че промените са част от човешката съдба. Напредъкът на науката никога не го бе смущавал, напротив, стимулираше го и в областта от медицината, в която работеше, той винаги беше много по-напред от колегите си, не само в предвижданията си, но и в практиката. Навремето олоцетворяваше съвременния цивилизован мъж... Но онова, което правеше не бе достатъчно да съхрани, това, за което си заслужаваше да живее...
Уморено извърна очи от прозореца и се обърна към седалката до него. Тя бе там. Свила се от болка. Защо трябваше да стане така. С тях бе свършено. Безсилие. Надеждата се плъзна между пръстите му, падна до него. Тази болест. Толкова години заедно. Толкова мигове. А детенцето им. Какво щеше да стане с него. Но тяхното дете е вече голям човек със семейство, нима е забравил. Не, просто се връщаше в миналото, назад, назад... Там той намери себе си щастлив. Ще му прости. Прости ми...
Почувства се стар, много стар човек, а всъщност никак не бе остарял.
Отново облегна глава на възглавничката. „Отпусни се“, напомни си той. „Не мисли за миналото. Миналото е минало, минало, минало...“. Знаеше, че с „миналото“ в душата си нямаше да има смелост.
Умишлено затвори очи...
В миг от тишина се чу рязък удар. Колата полетя във въздуха и навлезе в бездната от светлина...