Патрик О Брайън "Пикасо - биография", изд. "Прозорец".
- Публикувана: 4 май 2018, 10:42 ч.
- Последно мнение: 12 септ. 2018, 11:29 ч.
В момента чета... 58
Happy Mijjj ツ , доста съм изненадана да прочета мнението ти за книгата. През цялото време имах чувството, че доста ти харесва, но я четеш бавно, защото тематиката е доста тежка и ти въздейства доста силно. При прочита на това твое кратко и ясно мнение останах с впечатлението, че книгата доста те е разочаровала, а си я чакала с огромен интерес. Какво се случи всъщност: нивото ли ѝ спадна, стилът на авторката ли започна да те дразни или друго? Аз вече я имам, но не смея да я захвана още.
Ич, трудно ми е да обясня усещанията си за тази книга. Не мога да кажа "хареса ми", не мога да кажа и "не ми хареса". Не съм разочарована от нея в никакъв случай, защото това е книга, която не може да остави човек безразличен. Както говорихме със съфорумки - книга, която се съпреживява на някакво друго ниво.
Самият факт, че я дочетох, а не я изоставих по средата, говори сам по себе си. В един момент обаче ми стана адски тегаво да я чета, все се чудех какво още ще се случи, Бога ми, и все нещо се случваше .... и така до края. Обемът е кошмарен. Всичко това можеше преспокойно да се събере не на 700+стр, а на около 300-350. Друг голям минус за мен поне е липсата на женски характери. Наред с това, че други неща са преекспонирани прекалено много, наред с неспособността на някои хора да оценяват това , което имат и да гледат в бъдещето, вместо да дълбаят като слепи къртици в някакво гадно минало .... бляяяя.....много ми дойде!
Прочети я и ти, ще ми е интересно твоето мнение, както и да други съфорумки, разбира се
П.П. Всъщност това, което аз за себе си открих в книгата още веднъж, е колко е важно човек да успее да загърби миналото си, а не да се остави то да го загроби буквално.
Имам още да мисля върху книгата.
Доста скептично започнах Стъклени съдби на Людмила Филипова, преполових я за една вечер, увлече ме и ми даде тема за размисъл.
В последно време не съм писала тук, но това съвсем не означава, че съм зарязала четенето
Прочетох "Стопанката на Господ" - не ми хареса, даже ме ядоса. Не съм суеверна и не одобрявам внушенията на авторката против църквата като институция и осмиването на свещениците. Честно казано не познавам такива като описаните и окарикатурени в романа.
Прочетох и "Ана" на Диана Петрова - не бях чувала за тази авторка, попадна ми случайно. Беше ми супер увлекателна и трудно се отделях от книгата, но някои от описанията са много груби и натуралистични и ме караха да потръпвам от погнуса.
Сега започнах Джефри Арчър. Преди време четох "Кайн и Авел" и бях възхитена. Дано и "Хрониките на Клифтън" да са на същото ниво.
След доста дълго и трудно четене приключих "Кървав меридиан" на Кормак Маккарти.
Не съм сигурна, че съм на висотата да анализирам в детайли тази книга, но все пак ми се иска да нахвърлям няколко думи върху нея, докато още кърви в съзнанието ми. Слагам размислите си в скрит текст, не защото има спойлери, а защото излязоха малко дългички
Не съм сигурна, че съм на висотата да анализирам в детайли тази книга, но все пак ми се иска да нахвърлям няколко думи върху нея, докато още кърви в съзнанието ми. Слагам размислите си в скрит текст, не защото има спойлери, а защото излязоха малко дългички
Скрит текст:
"Кървав меридиан" е роман-метафора, който привидно е облечен в одеждите на класическия уестърн епос, но само един повей на страниците е нужен да го разголи до това, което всъщност представлява – сериозно количество архетипи и символи, които всеки читател ще пречупва през собствената си призма и ще тълкува пак и пак до пълно изтощение.
Основата на историята отново е любимият на Маккарти мотив за пътуването, за постоянното преместване в пространството, което обаче тук е лишено от някаква грандиозна цел. Обикновено героите, странстващи из меридианите на литературата, имат нещо, към което се стремят, дали ще е съкровище, Обетована земя, или каквото и да било друго, няма значение, целта ги дърпа напред постоянно. В „Кървав меридиан“ единствената задача, висяща над всеки, е да оцелее до следващия ден. Независимо по какъв начин и на каква цена. Самите герои в по-голямата си част дори не са назовани с имена. Знаем ги само като Хлапето, Съдията, безименни тълпи индианци и мексиканци, умиращи старци, неспасяеми идиоти. Карнавалът на Маккарти е изцяло морбиден, дехуманизацията е пълна. Няма светлина, няма положителни образи, няма изход. Това е може би единственото, което ми попречи да оценя романа докрай, както той несъмнено заслужава.
Някъде прочетох, че Маккарти е заявил „Не ме интересуват книги, които не боравят с въпросите за живота и смъртта”. Уважавам подобно отношение, но не спирам да се питам, къде по дяволите е животът в “Кървав меридиан”? Ако някой може да ми отговори на този въпрос, ще се радвам да дискутираме.
Читателят едва ли ще успее да се привърже към който и да било герой от книгата, постоянните битки, скалпирания, стрелби и огромни дози безпощадна смърт в даден момент се сливат в едно, защото са първични и неотличими с нищо една от друга. Дали умират американци, мексиканци или индианци ти става все едно. Възприятията изтръпват до пълна безчувственост, душата е скалпирана изцяло, остават сетива само за безупречно суровия език на Маккарти. Или поне при мен се случи така. Смятам, че авторовият стил е едно от най-големите оръжия на „Кървав меридиан“. Само с няколко щрихи прави невъзможни за забравяне наелектризираните камъни в пустинята, между които прехвърчат зли сини искри или храста, окичен с мъртви бебета. Никой майстор на ужасите не пише като Маккарти, никой! И дори само заради това книгата си заслужава да бъде прочетена.
Не ми се иска да навлизам в тълкуване на библейските препратки и символика в „Кървав меридиан“, защото този отзив ще стане километричен, а и те не са ми силната страна. Само ще кажа, че ги има страшно много и са умело вплетени в тъканта на книгата. Точно те са и едно от нещата, които правят романа наджанров и изключително важен елемент от историята на американската литература, а и не само.
Основата на историята отново е любимият на Маккарти мотив за пътуването, за постоянното преместване в пространството, което обаче тук е лишено от някаква грандиозна цел. Обикновено героите, странстващи из меридианите на литературата, имат нещо, към което се стремят, дали ще е съкровище, Обетована земя, или каквото и да било друго, няма значение, целта ги дърпа напред постоянно. В „Кървав меридиан“ единствената задача, висяща над всеки, е да оцелее до следващия ден. Независимо по какъв начин и на каква цена. Самите герои в по-голямата си част дори не са назовани с имена. Знаем ги само като Хлапето, Съдията, безименни тълпи индианци и мексиканци, умиращи старци, неспасяеми идиоти. Карнавалът на Маккарти е изцяло морбиден, дехуманизацията е пълна. Няма светлина, няма положителни образи, няма изход. Това е може би единственото, което ми попречи да оценя романа докрай, както той несъмнено заслужава.
Някъде прочетох, че Маккарти е заявил „Не ме интересуват книги, които не боравят с въпросите за живота и смъртта”. Уважавам подобно отношение, но не спирам да се питам, къде по дяволите е животът в “Кървав меридиан”? Ако някой може да ми отговори на този въпрос, ще се радвам да дискутираме.
Читателят едва ли ще успее да се привърже към който и да било герой от книгата, постоянните битки, скалпирания, стрелби и огромни дози безпощадна смърт в даден момент се сливат в едно, защото са първични и неотличими с нищо една от друга. Дали умират американци, мексиканци или индианци ти става все едно. Възприятията изтръпват до пълна безчувственост, душата е скалпирана изцяло, остават сетива само за безупречно суровия език на Маккарти. Или поне при мен се случи така. Смятам, че авторовият стил е едно от най-големите оръжия на „Кървав меридиан“. Само с няколко щрихи прави невъзможни за забравяне наелектризираните камъни в пустинята, между които прехвърчат зли сини искри или храста, окичен с мъртви бебета. Никой майстор на ужасите не пише като Маккарти, никой! И дори само заради това книгата си заслужава да бъде прочетена.
Не ми се иска да навлизам в тълкуване на библейските препратки и символика в „Кървав меридиан“, защото този отзив ще стане километричен, а и те не са ми силната страна. Само ще кажа, че ги има страшно много и са умело вплетени в тъканта на книгата. Точно те са и едно от нещата, които правят романа наджанров и изключително важен елемент от историята на американската литература, а и не само.
В момента чета "Живот назаем" на Ерих Мария Ремарк. Това е първата книга на автора, която чета, но определено вече се чудя коя да бъде следващата. Някъде в средата съм, но книгата определено поглъща и те кара да се замислиш за живота и за малките радости в него. За сега ми харесва и я чета с удоволствие, въпреки, че е малко по-тежка книга.
Любимата ми книга от Ремарк е "Трима другари". Горещо я препоръчам.
Happy Mijjj ツ , благодаря ти за споделеното мнение! Явно дългото очакване ме е заблудило, че книгата те е разочаровала.
Лу, събирам сили и със зъби и нокти ще се боря да я завърша. Маккарти няма милост
Започнах да чета на чужд език "Жената в капан" на Юси Адлер-Улсен. Още съм в самото начало, защото още не мога да се настроя за работа след двуседмичната отпуска, но се надявам да преодолея тази пречка много скоро.
Лу, събирам сили и със зъби и нокти ще се боря да я завърша. Маккарти няма милост
Започнах да чета на чужд език "Жената в капан" на Юси Адлер-Улсен. Още съм в самото начало, защото още не мога да се настроя за работа след двуседмичната отпуска, но се надявам да преодолея тази пречка много скоро.
Прочетох 6-те книги от Хрониките на Клифтън, сега ще чета и 7-мата. Харесаха ми, но малко ми доде в повече да ги чета една след друга. Но, така или иначе, ще я довърша. Харесвам Джефри Арчър.
Отскоро следя темата. Не зная коментирали ли сте "Доброжелателните" от Джонатан Лител. Потресаваща книга. Не обичам книги свързани с войни,холокост,концлагери и т.н. Но тази е нещо различно.Цитирам мнение на критик:
С „Доброжелателните” Лител е постигнат нещо много специално – накарал е читателите да прочетат огромна тухла без да си дадат почивка – нещо, с което легендите на модернизма Джойс и Пруст не са се справили.
Така се случи и с мен.Тухлата я прочетох за няколко дни.Чудесен превод на Георги Ангелов.
С „Доброжелателните” Лител е постигнат нещо много специално – накарал е читателите да прочетат огромна тухла без да си дадат почивка – нещо, с което легендите на модернизма Джойс и Пруст не са се справили.
Така се случи и с мен.Тухлата я прочетох за няколко дни.Чудесен превод на Георги Ангелов.
Завърших първата книга от поредицата със Себастиан Бергман - "Човекът, който не беше убиец". Страхотен трилър, но не ми стана съвсем ясно нещо. Моля прочелите я, да споделят тяхното мнение в скрит текст разбира се.
Започнах "Ние срещу всички" на Бакман. До тук оправдава очакванията, но съм в началото още.
Скрит текст:
Не разбрах със сигурност кой е убил майката на Рогер - директора ли и после се е самоубил? След разкриване на убиеца на Рогер и на психиатъра, нищо не се спомена повече за ечица на майка му.
Започнах "Ние срещу всички" на Бакман. До тук оправдава очакванията, но съм в началото още.
Препоръчани теми