Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 368

След като направих последните корекции в моята история, която щях да изпратя до списанието Kafasına göre, я изпратих на моя уважаван редактор Идил. Когато човек не е писател, той е пропит от всички трудности и отговорности за всяка от неговите истории. Чувствам, че сякаш велики писатели и поети ме гледат иззад всяко изречение написано от мен и за да не ги обидя, и да не се отнеса пренебрежително към тяхната работа и проблеми, след всеки изпратен разказ аз вътрешно им се извинявах.  След като напишех и изпращах разказите си,  публикуваните изречения вместо шум в главата ми оставяха след себе си мълчание.

За известно време се наслаждавах на тишината и когато почвата вътре в мен стана безплодна, започвах да засаждам нови семена с моите изречения ...
Сложих да запаря чай. Спокоен , че успях да изпратя историята навреме, аз се каних с наслаждение да изпия чая, но в този миг на телефона ми се появи електронна поща от Идил:

Здравейте.  
Прочетох с удоволствие историята , но би било по-добре да беше вмъкнал шегата по-рано. Току-що завършихме оформлението  на страниците. Нямаме време за нов дизайн.
 

Не разбирах какво иска да каже Идил. Обичам да се шегувам, но в моите истории не може да има шеги ...
Веднага позвъних на Идил. Какво имаше предвид под шегата, за която пишеше по пощата? Идил вдигна слушалката със смях, който винаги беше на лицето й, и обясни ситуацията с тази шега. След като изслушах Идил, я попитах:
- Шегуваш се, нали?
- Аха.

Трябваше да разбера същността на въпроса преди  тази шега да се превърнеше в тенис мач. Последната история, която изпратих, от дълго време се въртеше в главата ми и на никой не съм разказвал за нея. Това беше една от тези истории, които изпратих в читателската колона на списание Kafasına göre и историята, която изпратих, бе точно същата. Когато започнах да чета историята, разбрах какво иска да каже Идил. Ако имаше шега, то тя определено беше адресирана към мен. Лицето, изпратило писмото, имаше само имейл адрес ...

Сред стотиците адреси, регистрирани с името на Зейнеп Йълдъръм и визуални раздели, се опитах да намеря познато лице. Дори ако бях ограбен и изпратили моята история преди мен, не исках да стана жертва на абсурдна шега. Отпивайки глътка чай, не исках да преживея параноята на съвременните хора и да мисля за това, че е попаднала в ръцете на други ръце, благодарение на вирусите на компютъра. Няма нищо невъзможно под слънцето, но възможно ли е да мога едновременно да напиша точно същата история с човек, когото не знам и никога не съм виждал? Отхвърляйки настрани изненадата си, започнах да прелиствам белите страници на паметта си.  Може би бях под впечатлението за историята на един любим писател, който съм чел? Може да сме чели една и съща история, може да ни е докоснала и се е отложила в подсъзнанието ни. В разказа и писането, тази ситуация е съвсем естествена, но историята, която написах, беше свързана само с мен. Това беше тема, която не се отнасяше до произведенията на велики писатели и поети, четена от мен. Най-интересното е, че написах моята история от мъжка гледна точка, а човекът изпратил я в редакцията, от гледна точка на жена. Един човек започва да търси остров, която снимка някога е виждал в детството си. Човекът го вижда в съня си, събужда се в пот, купува си самолетен билет през нощта и не вземайки нищо със себе си отива на острова. На острова, където отива, той среща жена. И между тях започва любовта ...

Историята с пътуването до острова и местата описани в него, бяха сякаш  място на среща   на едни и същи човешки изречения  и измислени светове.  Ако големите писатели, скрити зад фразите дадат своето разрешение, тогава хората  могат да се срещнат  в историите. След като изпих последната глътка от изстиналия чай, написах нещо до имейл адреса, който беше пред мен:

Здравейте.
Бих искал да прочетете историята ми, която изпратих по-рано. Фактът, че изпратихте историята си преди мен, може да изглежда като шега от моя страна, може да бъде и обикновено съвпадение, но искам да знаете, че тази история е много скъпа за мен. Не очаквам вие да я преработите, просто искам да знаете.
Успех в работата.

След като изпратих пощата, започнах да мисля кой е този човек. Имейлът, който написах, бе малко сдържан, но надеждата за отговор може да ми помогне да разбера кой е този човек, какво се крие зад редовете. Кратко резюме на моята история – това е следване на моите чувства. Това беше като фалшификация, когато се опитваш вместо блато в главата си, да изградиш всичко в детайли. Не казвам това, за да придам на своята история литературен характер, а да изразя, че има хора в света, с които споделяме едни и същи чувства, че не сме сами и има хора, които мислят и чувстват същото като нас. Ако мислим, че сме сами във Вселената, то разказите, изреченията  и чувствата, еднаквите усещания  ни обединяват. Изглежда, това е подобно на преживяванията на близнаците ...

Списанието публикува друг мой разказ. Еднаквите истории не бяха отпечатани. Идил и Ясин все още мислят, че се шегувам и съм написал двете истории. За да не се занимавам повече с тази тема и да не я усложнявам, реших да я затворя. Каквото и да беше, това беше поверителна тема, а празните разговори не трябваше да я превърнат в обект на мечти. Изтрих я от паметта на компютъра си и се опитах да се държа така, сякаш изобщо не съм написал такава история.

Списанието Kafasına göre се публикува на всеки 2 месеца, въпреки това датата на публикуване на списанието минава бързо и датата на излизане на новия брой вече е на прага ми, и мислейки какво да напиша, умът ми продължаваше да се връща към историята с острова. Вътре имах недовършени неща, чувство за непълноценност. Места, по които се разхождах в главата си, не можейки да си намеря място, можеха да се превърнат  в бедствие, да проникнат в изреченията и  да върнат миналото. В новата ми история умишлено бях написал друг ход на събитията, повърхностно преминах през  чувствата  и описах тема в която не вярвах особено, просто трябваше да кажа нещо и я изпратих на редактора. След това пих чай както обикновено и с удоволствие от факта, че изпратих историята, изпих целия чайник наведнаж. В креслото, на  което седях, се отдадох на сън. Без принуда аз се намирах  в сън, леко приближавайки се към мен… Изпитият цял  чайник с чай, разду корема ми до размера на самовар и имах физически подходяща за сън среда. Понякога между съня и бодърстването  има тънка граница, затова тръгнах по тази тънка граница и без да знам накъде да тръгна, оставих себе си в тишината. Бавно правих своите крачки. Всяка стъпка ме приближаваше към съня, от краката до китките усещах вода. Бях на брега на морето и тръгнах от плитчините към самите дълбини. Погледът ми е фокусиран под водата, опитвам се да разбера как мога да направя следващата стъпка, камъните на които стъпвам и водораслите, които усещам между пръстите си, да ми помогнат да разбера къде съм. Когато погледнах нагоре, видях, че съм дошъл на същия остров. Слънцето е на път да залезе, или може би да изгрее. Всъщност, времето нямаше значение, във водата ми беше много добре. В моите изречения вече съм бил на този остров, направил дългото пътуване със самолет и се бях влюбил в него. Моите думи в изреченията, с всички невидими тънкости, бяха пресъздали една жена в която бях влюбен между редовете.  Мога ли отново да видя и си спомня тази жена, която описах в моята история? Не бях на изкуствен остров направен от декори. Там имаше хора, които плуваха в морето, скачаха от скалата, обядваха и се смееха на брега на морето, гледаха към слънцето и облаците. Всички се смеят и се появява картина, която прави истината трудна. Около мен всички бяха като на репетиция за световен маскарад. Погледнах хората в морето – сред забавляващите и смеещи се хора, търсех жената в която бях влюбен…

Моят сън на дивана, който траеше като че ли половин месец, беше нарушен от дълбока въздишка. Тялото ми беше вцепенено, краката и китките ми сякаш са мокри. Макар че беше трудно, станах от мястото си и се отправих към душа, потапянето под водата имаше добър ефект върху вцепененото ми тяло. Разбрах, че историята с острова ще се върти не само в съзнанието ми, но и ще посещава моите сънища. Седнах отново на дивана. Докато си мислех как да напиша продължението на историята, вниманието ми бе привлечено от нов имейл на телефона ми.

Здравейте.
Аз съм Зейнеп Йълдъръм. Публикуваната от вас история, прочетох с голяма изненада. Ако искате да прочетете продължението на историята, изпратих ви я в прикачен файл.
Успех.

„Бях в морето. Огледах се, сякаш нещо ме чакаше във водата. Сред усмихващите се и весели хора имаше един, който гледаше само пред себе си във водата. Ясно е, че той е чужденец на острова. Правеше стъпките със страх. Красотата на мястото където се намираше му придаде смелост, той  поиска да направи още по големи крачки. Приближих се до този мъж и осъзнах кой е той. Мъжът когото обичах, отново дойде на острова…”[/color][/b]