Паническо разстройство - 32

Джери, опасна си ти 😀 Хубаво си се отдала на живот, важното е да се чувстваш добре. Пък и ти няма да “изниеш”, някои ухажор все ще те намери хихи.
Страхът на всички ни е еднакъв, според мен няма лошо да се сподели, защото така виждаш и други гледни точки, докато ума търси решение как да се справи с една такава евентуална ситуация. Интересно защо не се страхуваме, че както всеки ден си пресичаме и може примерно кола да ни удари и това да е края-неочакван. За раждането и смъртта никой не е подготвен. Така, че колкото и да фантазираме не се знае нито кога, как и защо. Затова трябва да спрем да се тревожим. Хубав ден!

Ох истински се развеселих от поста на Джери
Момичета, то всеки си има някакви страхове, които го карат да се чувства зле. Но идва и прозрението и тия страхове стават една идея по-леки/ако мога така да се изразя/. Сега се страхуваме от едно, след една година страха ни ще е от друго...

Ще ви разкажа една истинска история на един приятел. След голям семеен проблем отива на психотерапевт говорят си там час и излиза от кабинета. На мен ми трябва след време и ми дава името му. Аз го питам ти колко време ходи как беше?
А той ами веднъж. И как бе нали казват че трябва време терапия и т.н.
Просто е разбрах че ако сам не си помогна никой не може и не се върнах.

те нищо ново не казват, а само друг поглед над нещата, който може да ти помогне

Аз съм малко скеотична към гилдията, но има и добри психолози. Те не лекуват симптоми, а ровят за причините, които винаги са някъде заровени в миналото.
Страхът от смъртта не е естественото състояние на психиката. Обикновено нещо или някой го отключва, дори да не е починал. А страхът от самотата е резултат от дълго облъчване в някаква среда. Дали семейна или приятелска, или от друг вид няма значение. Много хора не правят разлика между сам и самотен и смятат, че ако имат двама родители, баба, дядо и кученце плюс котенце, няма как да са самотни. И не се усещат, че в тази среда са им култивирали страха от самотата. Има си много начини и един от тях е вменяване на непълноценност по някакви начини или необръщане на внимание. Детето расте с чувство, че не  достойно само по себе си и в комбинация с модерния императив за намиране на дружки на каквато и да е цена, ето ти страх от самота и липса на самодостатъчност.
Паническата атака е само физическото проявление на подобни страхове, когато достигнат своя пик, затова по- напред казах, че не е заболяване в класическия смисъл.
Просто давам гледна точка, понякога при откриване на корена на проблема, изчезват част от симптомите му.

Опелкорса, не винаги човек може да се справи сам-най-малкото му трябва подкрепа дори само с думи. Особено за страховете. Аз първия път като ходих на психолог беше 4-5 пъти и ми помогна. След това спряха атаките. Но пиех и АД. Сега реших да не се уповавам чак толкова на хаповете и ходих 3-4 месеца. Аз също разбрах, че сама трябва да се измъкна от ужаса, но е друго когато поговориш със страничен човек. Каза ми, че моето лекарство е “аз мога” и това да ми е мотото. Разнищвахме всякакви теми, накрая се чудих вече за какво да си говорим и спрях да си давам парите-почнах да споделям с приятелки. Същото е

Дани, това казвам и аз. Аз сама трудно се справям може би защото съм по-затворена не знам, дадох го като малко смешна но вярна история.
Да разведря нещата, а не да казвам правете така. То аз не го правя камо ли да уча другите?

Значи, каквото е описала Amelie999 е точно, ама едно към едно моя проблем описан с други думи. Реално по-точно моя страх е от самотата, а не от смъртта. Аз нямам страх да умра. Даже, Рената мисля че питаше не ни ли е страх ако вземе, че ей сега ни блъсне кола и умрем - ами аз нямам такъв страх реално. То като си умрял си е точка за тебе. Лошо е за близките само. Правилно ги е разделила двата вида страх The Catcher in the Rye. Много ми хареса това, което е написала. Има много истини и важни неща в нейния пост.

Аз съм си болнава и аз като Amelie999 . И често като не ми е добре майка ми тича я за лекарства да купи, я нещо друго да ми помогне. И се усещам като някакво безпомощно същество и почвам да се чудя кой би се грижил за мен ако легна болна и съм съвсем сама. Да, осъзнавам, че и това си е чист егоизъм от моя страна, да си мисля за мен си кой ще се погрижи, но то е някакво животинско чувство, не е лесно да го контролираш. Особено като нещо не ти е добре и се почва с тия мисли. И после докато се усетя и хоп - ПА. Снощи беше същото - получих хранително натравяне, силни болки в корема и като почнах пак да въртя как няма да има кой една вода да ми донесе и си докарах три ПА една след друга. Чудо и приказ. Аз иначе също се грижа за близките си, винаги когато мога. И за баща ми се грижехме години наред. Казвам го, че да не излезе, че просто съм се проснала в ръцете на някой и чакам грижа. В никакъв случай. Но от време на време си мисля и си казвам добре бе, то аз сега не съм особено здрава, а като дойдат истинските болежки и старостта и тогава какво.

Аз също съм на мнение като Дани, че темата е бая тегава, но е хубаво да си кажем и така да открием, че май много от нас ни сполетяват подобни страхове. Споделянето е много важно. И да види човек други гледни точки. Аз лично така се чувствам по-малко затворена в своята глава и знам, че не съм луда. А и почвам да си откривам тригерите, тоест нещата които ме докарват до ПА (не че мога да ги контролирам, но поне знам защо идват).

opelcorsa, аз също си мисля, че май имам и някъв пост травматичен срес от видяното/преживяното и това ми се омешва с мойте страхове. Явно една година не е достатъчна, за да се отърся.

Ловли, помисли за свое семейство. 35+ е нормална възраст и можеш да родиш детенце. Мисля, че това ти липсва-хора, които да обичаш и да те обичат. Просто трябва да мислиш за друго освен за себе си. Зная, че в това състояние ти е трудно, разбирам те напълно. Аз нямах мотивация да стана от леглото сутрин, събуждах се в 7 и до 9 лежах-нямах сила да стана, нямах работа, не мислихме още за дете. Мислих, че светът за мен е свършил. После като почнах работа, социалните контакти се почувствах отново човека, който съм всъщност. Вече имаме доста планове-деца, работа, отварят се на мъжа ми доста възможности да направим неща за себе си и някак тези неща те мотивират-това са нормалните неща от живота. А и аз мисля, че всеки трябва да остави нещо след себе си, иначе е живял напразно. В крайна сметка един живот живеем-няма да се мъчиш безкрайно нали? Времето просто тече-използвай го, но действайки, а не мислейки! 🤗

Е това не е живот.....Да пиеш хапчета- и пак да си зле. Не знам от какъв зор смених ремиртата с тритико, обаче нещата стганаха по-зле. И кщато спрях и тритикото....не ми се говори. Не знам на кой свят съм. Уж все да съм позитивна, уж техники разни, уж 5-тима тибетци играя и слушам бинаурални звуци-и нищо....

Абе май ви дотягам ама нормално ли е да спя толкова от тия АД- да не ми е голяма дозата? 10мг есцитил. 2ра седмица го пия. Значи от снощи до днес съм спала от 23ч до 9.30 и то станах защото имах едно излизане с огромни мъки, после от 11-13ч после от 14-15 и сега ако не се насилвам да не заспя в 19-20 пак съм готова да заспя.
В денонощието ми се събират адски много часове сън, излизам налагам си по малко но нямам грам сили, мога да заспя и на стол и права.

Али, не зная за тия хапчета, не мога да ти помогна със съвет. Мисля, че ти трябва работа-ще се измъкнеш от ужаса.
Опелкорса, не ти ли се гади от Есцитила? Аз едва го издържах... иначе не ми се спеше от него-пиех по 1/2 сутрин. Когато си в такова състояние сънят е много добро решение. Възстановяват се силичките. Поне аз така съм се чувствала. Това не мисля, че ще трае много дълго със съня, но е много по-добър вариант от безсънието.

Опелкорса,ще мине.Аз пия Есобел, съдържа същото лекарствено вещество.
Много ми се спеше в началото,сега не толкова.Но успокоява.
10 не е висока доза,споко.Ще се почувстваш по-добре.Аз в началото изпиех ли го,лягах и заспивах.

Lovely забелязала съм,че като сподели човек страха си ,първото нещо което е се притеснява,че звучи нелепо и после някак ,като чуе мнението на околните или събеседника,колко найстина е нелеп някак се успокояваш за извесно време.Затова е хубаво да си споделяме и обсъждаме,кой поглед на нещата е верния.Аз се страхувам от смъртта,но не от това,че няма да ме има,а по скоро от начина на настъпване или от мига.Имам голям страх за близките си,някак за тях изпитвам ужас,че може да ги загубя.Страх ме лови от катастрофи,болести,убийства и всякви ситуации в който умират и загиват хора.Новини избягвам да гледам вече дори натоварват ме неописуемо,тежат ми трагедиите на хората,няка веднага се поствям на тяхно място .Предполагам и това е грешно въприятие на света,грешно гледаме на света или серйозно на живота знам ли.

Рената, права си, добре е за тия неща една странична гледна точка. Но не и от хора, които грам не знаят какво се случва с такива хора като нас, че това съм го опитвала и е пълна катастрофа.
И аз имам такъв страх, преди смъртта какво ще е, а не след. И за близките. Ох, за близките съм луда просто - майка ми я проверявам непрекъснато, все едно тя е дъщерята. Пък и аз реално видях много от страховете си да се сбъдват, да се случват пред очите ми. Това не се забравя и не се заличава. Бях в много тежка дилема даже тук тези дни за една жалба, която исках да пускам към хосписа, където беше баща ми за нечовешкото им отношение там. Отказах се като разбрах, че много хора само си навличат неприятности с това да се жалват от лекари и ги влачат по съдилища да дават обяснения после с месеци. Реших, че не мога да си го причиня. За да опазя себе си и майка ми от това се отказах, колкото и това да ми тежеше. Беше тежко решение, усетих го като безсилие и поражение. Но реално беше разумното решение знаейки в каква държава се намираме и че жертвата често става виновник. Та тия неща дават отпечатък някакъв - страха ти да е превърнат в реалност и после да не можеш нищо да направиш.
Не пожелавам на никого такова нещо. На мен това обаче наистина ми е изкривило мисленето и гледам грешно на живота явно.

Дани, аз си мисля за семейство, но само с мислите си оставам, хахах. То като не излизам с никакви хора, като съм се забатачила тука с някакви мои си неща...къде да срещна човек. Не, истината е, че се опитвам от няколко месеца да излизам, не е като преди. Ходя на театър и така нататък, но те всички хора които ги познавам са вече със семейства. Имам едни две приятелки, едната е с малко дете, което в момента гледа сама и трудно излиза, а другата с големи деца, ама тя пък е с мъж тормозител (при когото тя остана, въпреки побоя, за да не е сама...). Та, в такова обръжение за къде и мъже, хаха. Не знам. Никак не си представям нещата. Но те като цяло човешките отношения са сложни, камо ли пък като туриш едно ПР и една депресия за красота отгоре им.