Тайната, че умираш

Не бих казала на близки, нито на мъж, нито на дете. Това си е моя драма. Щастието споделям, а моите трагедии и болести са си мои и не искам да товаря с тях близките си.

Аз пък не мога да си представя как се крие подобно нещо. Чисто технически. Кое е това заболяване нелечимо, при което човек ще си отиде, без близките му да усетят, че нещо става? А и ако споделиш е много по-вероятно да помогнат с търсене на специалисти, терапии, пък дори и със средства, нещо с което човек трудно може да се справи сам. За нуждата от морална подкрепа в такъв момент да не говорим. Абсурдно ми се струва да пазиш подобно нещо в тайна, надявам се никой мой близък да не го направи. Да си живея аз в блажено неведение, докато един ден не се случи непоправимото и разбера, че съм изпуснала всички шансове да направя нещо за този човек, да си изясня нещо, да си кажем нещо.

Рак на яйчниците. На децата си, които бяха големи ( на 16 и 20 години) беше казала единствено, че има гинекологичен проблем, но никакви други подробности.

Бих искала да не знаят.Да  се справя сама.Но  не съм сигурна,че мога да запазя тайна.До  сега всичко си казваме,е  поне важните неща.
Не  съм сигурна,че споделянето е  правилно,за всеки е различно.Едни   са спокойни да помогнат,да са до близките си,други се дразнят да споделят болката и им дотяга.Трети пък може със спокойствие  и дори безразличие  да преминат през това.
Моля се да не хленча и  отравям живота на никого.Да съм като моите близки-за дни си отидоха.Праведни били казват.Или приживе  достатъчно измъчени,та краят лесен.Платили през живота си за бързото  разделяне .
Не  знам,трудна тема и не категорична.

На децата не знам дали бих казал - предполагам, че зависи колко са големи. Но не бих могъл да крия подобно нещо от съпругата си - не смятам, че животът ми принадлежи единствено на мен и че решението как да действам в подобна ситуация е единствено мое.

Криенето за мен предполага и нелекуване (а лечението няма как да се скрие - няма нелечимо, има нелекувано в България, защото "няма смисъл"). Не бих могъл да ограбя близките си от възможността да се сбогуват с мен или от допълнителните месеци, които едно лечение може да даде дори в много напреднала фаза на болест.

Във всеки случай бих се борил заради близките си, като естествено им спестявам колкото мога.

За обратната ситуация не искам да мисля.

Доста морбидна тема между другото.

Наскоро моя колежка (на 20) загуби рязко майка си от рак. Знаеше 1-2 месеца преди това. Не мисля, че и помогна, даже обратното. През тези два месеца беше дезориентирана, не можеше да мисли за друго, беше в депресия. Въобще не е имало "пълноценно изживяване" или каквото и да било свикване с тази мисъл. Като я гледах нея си мислих за същото - че ако не дай си боже стане нещо, не искам да причинявам на близките си всичко това...

 В момента наша близка съседка се бори с рак. Знаят всички- семейството и и съседите. Приема се нормално. Жената не показва да страда или да се страхува. На 60 г. Е децата и са над 30-годишни. Няма драма от никой. Ако изпадна в такава ситуация искам и от страна на моите деца да няма драма. Бих страдала много повече ако знам, че и те страдат и имат нужда от мен. Смъртта е нещо нормално.
Сега на този етап обаче моите деца са малки и ще е много трудно за тях ако се разболея нелечима.

Не може да остане тайна, че умираш...
Като чуеш някаква диагноза и ти решаваш, че ще умреш, не значи, че ще се случи точно така.
А ако се случи... при всички положения е по- добре да не си сам/а, да си заобиколен от хората, които обичаш и които те обичат.
Ако по някакъв начин успееш да го скриеш, те (хората, които обичаш и които те обичат) никога няма да ти простят, че си скрил, че си ги излъгал.
Случи ми се преди много години да чуя тежка диагноза (мислех, че ще се умира), минах през трудно и дълго лечение... как да скрия... Когато се "събудих" след операцията, първият човек, когото видях беше съпругът ми... И остана до мен...
Децата ми бяха във втората си сесия (повечето си изпити не издържаха тогава), но идваха след всеки изпит при мен в болницата...
И къде да се скрия след като лечението ми трая почти година и аз бях почти в несвяст след всяка терапия!?
И оцелях... и така вече 18 години...
И оцелях сигурно благодарение на това, че всички те бяха до мен, усещах обичта им, усещах, че имат нужда от мен...  намерих смисъл да се "боря"
 Всички изпити бяха взети после, дипломираха се децата...
Вече имам зет, снаха и трима прекрасни внука.
Моето  мнение е, че трябва семейството да е наясно (нали затова е семейство).

И според мен трябва да знаят и даже смятам, че това е по-добрата грижа за психичното им изживяване. Дори и да страдат покрай заболяването ще са подготвени, а не да им се стовари подобен шок и до края на живота си да треперят, че утре ще загубят близък - ей така ..

Не е точно по темата, но защо жената е починала от рак на яйчниците? Предполагам, че там е започнал рака, но в последствие е преминал на жизненоважен орган и е настъпил края. Вашата близка е преминала през сериозна операция и е чудо как близките не са разбрали.

Антигона, малко съм изненадана че Вие пускате тази тема. В предната тема, в която изказвахе мнения имахте точно противоположното мнение - да не се казва на близките, защото може да се натоварят от  евентуална отрицателна развръзка.

Труден въпрос. Тежък. Едва ли има еднозначен отговор - със сигурност няма верен такъв.
За деца... зависи от възрастта, очевидно. Ако са малки със сигурност бих се допитала до мнението на детски психолог - по възможност такъв, който го/ги познава. При всяко положение ще гледам да го.ги запозная с такъв. На принципа че после вероятно ще имат нужда от него... И ще потърся мнението му след като вече ги е опознал - дали ще се съобразя с него, не знам.
За големи деца и съпруг / съпруга... тези неща имат и друго измерение. Много грубо, цинично, практично такова. И след моята смърт... живите ще продължат, колкото и да не ми се иска да мисля, че е така - Противно на моето желание светът нито е започнал с мен, нито с мен ще свърши. И тогава остават недовършените неща - в смисъл на "слагането на нещата в ред", не на някакви дълбоко-философски измерения. Всичко, което в момента се движи от мен, ще трябва да се поеме от друг. Доста по-леко ще стане това, ако аз предам работата, нали така... вкл. къде стои този или онзи документ и такива прагматизми. Не е приятно да се мисли за тях, но... уви. Крехки създания сме, никак не сме дълговечни.

Майка ми почина от рак преди две години и ми е "прясна" темата. Знаехме и ние, и тя през цялото време какво е състоянието й. Тя още като разбра първата диагноза (карцином на млечната жлеза) сподели с нас какво се случва, етапите на лечението, прогнози и т. н. Не сме се баламосвали взаимно със сладки успокоения, възрастни хора сме, и ние, децата й, и тя самата,  знаехме, че в даден момент смъртта ще дойде. Имахме късмет да бъде в ремисия почти 5 години след първата операция и през това време си казахме всичко. За мен този период беше от голяма полза, защото имах време да свикна с болестта и с мисълта, че майка ще си отиде. Като  получи разсейки в белия дроб знаехме,  че това е края. Не беше лесно в никакъв случай, но поне имахме възможност да се подготвим. Когато почина приехме нещата една идея по - философски, вместо да изпадаме в драми и истерии. Някак си приехме смъртта като естествен завършек на едно дълго и мъчително накрая боледуване.
За мен...не знам, едва ли бих крила от близките. Не честно и жестоко ми се струва да заблуждавам семейството за нещо, което ще има негативни последствия върху тях. По добре да знаят, да са до мен, да имат време да приемат мисъл, че умирам, отколкото да са в заблуда и да не подозират какво ще се случи. Нека са подготвени. Аз и на децата си съм казала без заобикалки, че рано или късно всички ще умрем. Коментирали сме темата за смъртта и са наясно, че няма нищо вечно и завинаги.
Не настоявам, че съм права, разбира се. Това е моята гледна точка, базираната на злощастен житейски опит. Пък ако някой го кефи да не знае какво го чака - ок, негово право е да си заравя главата в пясъка.

По последния пост на мекичка виждам колко сме различни хората. Моята майка също почина преди 2 години от рак и честно казано предпочитам да не съм знаела. Защото в един момент, след тичане по лекари, аз знаех че тя си отива, а тя не - мислеше че ще се оправи. Това не те подготвя психически, а точно обратното - психически те смазва ден след ден в очакване. Все още живея в този кошмар. Докато пък баща ми почина внезапно от инсулт и много по-леко понесах смъртта му. Така че с две думи по темата - на мъжа си бих казала, на детето не.

Evencee, моята майка знаеше за диагнозата и съответно беше наясно с прогнозите. При теб е било по- трудно, защото е трябвало да прикриваш емоциите си и да се правиш,че всичко е наред.
Баща ми пък почина внезапно и беше ужасно,още повече, че си отиде съвсем млад. Наистина хората сме различни.

Всички умираме и това не е тайна. Такава тайна е добре да се пази от човека, който ще умира, ако не сме в Америка и не е възпитан да я понесе, за да си оправи делата. Иначе, като човек, който за повече от един човек е знаел, че умира, а и е придружавал въпросните хора съвсем до края им, мога да кажа, че никой не е в състояние за знае наистина такова нещо. Има неща, които знаеш, но не можеш да повярваш и това е едно от тях. Та дали ще се знае или не, няма голямо значение. Ако някой все пак има капацитета в по-голяма степен да повярва това, когато го знае той ще живее с ужаса от това знание до края, а не само накрая. Далеч по-важно е да се прави всичко възможно за живия, той и останалите да се борят за живота, а не толкова да знаят за смъртта. В крайна сметка, нали всички правим това ежедневно.

Сложен въпрос. От една страна е ужасно тежко да се живее месеци и години с тази мисъл. И за болния човек и за близките му. И аз смятам, че внезапната смърт се понася по-леко. От друга страна смятам, че е редно да се каже поне на партньора. Редно е да се "предадат" делата, документите, ако щете бих искала да имам време да науча мъжа си да готви, редно е да се обсъдят много неща за "после" и е добре той да знае мнението ми по много въпроси. Така че на мъжа си бих казала със сигурност, въпреки че знам че така ще му е по-тежко. На останалите.... не знам, според човека, може би. На децата също смятам, че бих казала, въпреки че не са особено големи. Децата са учудващо устойчиви на такива неща, понякога повече от възрастните.

Ами, аз знаех....майка ми почина от рак и знаех, че не ни остава много време заедно.Имах някаква искрица надежда, че ще се "спаси" от болестта, но виждайки как се развиват нещата, шансът беше почти нулев.
Повярвай, не е по-лесно.Дори мисля, че така е по-трудно.И за двете страни.
Не си го пожелавам, но ако изпадна в подобна ситуация, най-вероятно не бих казала на децата си.
Не знам дали мога да понеса всеки ден да виждам И болката, и отчаянието, и мъката в очите им.
Ще имат време да страдат "след мен".

Да, много бих искала да знам. Когато преди 18 години мама почина, всички криеха от мен колко е сериозно положението. Да, знаех, че е болна от рак. Знаех, че има леки разсейки. Но не знаех, че и остава месец. Иначе щях да имам времето да направя неща, за които тя мечтаеше (отложих ги за пролетта, тя не доживя Нова Година).

Баща ми почина от рак, след 2 години боледуване бях успяла да се подготвя поне малко психически. Както най добрата ми приятелка му каза тогава - Надявай се на най-доброто, но се подготви за най-лошото. Бях на 17, не ми беше леко, но щеше да ми е много по-тежко, ако не знаех. Сега майка ми е със също тежка диагноза, на легло е от почти 3 години. Не се заблуждавам, че ще се оправи. Така имам време да свикна с мисълта. Аз бих казала на хората около мен. Може би бих го спестила на децата, ако са малки или знам, че няма да го понесат добре дори и по-големи. Питах и ММ, той ми каза, че не би казал. Би казал, че ще заминава за дълго време, за да се подготвят, че няма да го виждат с години и едва малко преди това би споделил. Хората са различни. Това всеки трябва да го съобрази спрямо себе си и близките си.

За децата зависи колко са големи. Естествено,че на невръстни деца не бива да се казва, но ако са по-големи добре би било да са малко поне запознати. Не в детайли, разбира се, но не и да се отрича, че има здравословен проблем. Или пък при лоша прогноза да ги уверяват, че всичко е наред.

Мисля, че бих им го спестила.
И бих се опитала да изживея на макс пълноцено и щастливо оставащите ми дни.

Но това са теории само.
Идея си нямам в действителност как бих се чувствала и дали бих могла да се справя.

Трудно се живее пълноценно и щастливо, когато знаеш, че дните ти са преброени. Буквално.

всеки роден е с преброени земни дни... И дела.


Сложна тема. И гадна...
Загубих баща си преди 51 дни. Дълго беше болен... повтаряше, че един ден "и това ще стане" (визираше смъртта си). Отказвах да го слушам. И веднага сменяхме темата.
Чух го 12ч преди да си отиде... Не ми даде и най-малкия знак, че това ще е краят. На никого не каза, а всички казват, че всеки човек си усеща края. Скри и от майка. Може би точно това искаше... да остане далеч от нас в сетния си час, за да не ни плаши и притеснява.
Навремето друг мой роднина си отиде от гадната болест рак. Криеше, не искаше да ни товари.
Явно мъжете в моя род са такива... стоици. Не мога да ги упреквам за това тяхно решение.
Нито знам как аз бих реагирала при подобни обстоятелства.
Нека има здраве за всички ни 

Чета горните постове и мислех да ви разкажа и моята мъка, но...все едно......

Преживяла съм и едното и другото- и внезапна загуба и бавно гаснене. Все на деца. Няма лек и лесен начин да загубиш близък. Страданието е голямо, дълго и тежко..... и в  единия, и в другия случай  

За мен нещата в едно нормално семейство трябва да са споделени.

Ако близък е болен бих искала да знам. Преди 3 години скриха от мен смъртта на единия ми дядо, не ми казаха, че има рак, че нищо не може да му помогне и, че краят е близо. Криеха и смъртта му от мен в продължение на около месец защото точно когато е починал аз имах важни изпити. Живея в чужбина, не искали на ме притесняват.
Еми....стана ми страшно отвратително.
Много се ядосах. В същото време бях безсилна. Чувството е наистина много неприятено.

Искам да знам, да и ако на мен ми се случи бих казала и бих поискала подкрепа от близките ми. Не сме сами на този свят все пак.

Иначе имаме друг случай в семейството - дъщерята на близки се разболя от рак. При тях е генетично, почти всяка жена е преминала през някаква форма на рак на репродуктивните органи.
Оперираха момичето, но му казаха, че е от апендисит.
И до сега не знае, че репродуктивните ѝ органи са премахнати, няма да може да има деца.

Вече е 17-годишна госпожица. Като беше на 14 ме беше попитала много притеснена, защо още няма цикъл, а приятелките ѝ вече имали. Майка ѝ казвала, че нищо ѝ няма, да не се притеснява.
И аз ѝ казах да не се притснява, как да му кажеш на това дете, това си е работа на родителите... Много пъти ми е идвало да ѝ кажа, но съм се въздържала. Трудно е да знаеш такова нещо.

Твърдо против съм да се крият сериозни болести!

Майка ми има рак от две години. Още като разбрах диагнозата се наревах, напих се за пръв път в живота си и на другия ден започнах борбата. Баща ми почина внезапно и дълго време се обвинявах, че не съм обърнала достатъчно внимание на болките в гърба му, които са били симптом за сърдечен проблем. Така че аз предпочитам да знам за болест на близък, за да направя всичко, за да му помогна. Майка е казала за рака само на една приятелка, дори сестра й, която също е с рак от 6-7 години, не знае. Крие го ревностно от всички, измисля оправдания за страничните ефекти от химията. Ако аз съм болна - бих казала на семейството си. Ако е безнадеждно и няма лечение, може и да им го спестя.

Моите роднини бяха на крак до последно и  на години-79,81,84.За  дни беше.Но  с мъжа ми  беше дълга агония.Сърдечен проблем.Първо отряза пръсти на ръката,борба да му докажа,че може и  е нужен.После през две години инфаркти,като на четвъртия  бе края.В болница.Ходеше подпрян на тояга ,съгласи се на операция  накрая,когато бе късно.Но лекуващата лекарка ми каза ,не се надявай  на много,трябваше да отиде когато го пращахме преди две години,имаше шанс.И въпреки това си мислех,че може да стане нещо добро.Почина когато децата бяха под 30.На 58,не в първа младост,но имаше още ...Не  е лесно да си до болен,много нерви  и търпение коства.Знаехме всички и всичко и все пак бе изненада.
Трудно   е за всички участници.Борба има,ако болния желае,насила не става,убедих се сама.Казва,това е моят живот,няма значение  две години плюс-минус.Донякъде е прав.Само донякъде.Зависими и обвързани сме всички в семейството и   се отразява на всеки.

Точно такива за случаи имам предвид,че съм против да се крие.
А това за младото момиче с тежката диагноза...не знам, сложно е. От една страна има право да знае истината, от друга как се казва на дете такова нещо?

Не съм от хората, които натоварват близките си.
Не знам дали ще кажа, ако е вече късно.
Но ще се постарая да си организирам така нещата, че да се разпоредя с имуществото си и да заявя някакво конкретно желание.

Отвратително.
Горкото момиче.

По темата: Първосигналното ми решение е, че не бих казала. Обаче реално съм на мнението на бгтатко и няколкото изразили го - животът не е само мой, не съм сама на тази планета - аз съм жена, дъщеря, сестра, един ден - майка. Има хора, които разчитат на мен и на моето здравословно благоденствие. Би било силно егоистично да им отнема почвата под краката без предупреждение.

Същото важи и в обратния случай, изпитвам абсолютен ужас и паника, че някога някой от най-близките ми няма да ми е на един телефон разстояние. При най-малкия сигнал за проблем искам да знам - дали за да окажа подкрепа на човека, дали за да рева и да се тръшкам насаме - мое право е. В една емоционална връзка от каквото и да било естество хората имат отговорност един към друг.

И аз не вярвам, че сериозна болест може да се скрие. А ако някой от близките ми успее, цял живот ще се обвинявам, че не съм разбрала.

Изскочи ми това заглавие на темата и влязох да видя. Не знам какво да напиша.....
 Минаха почти 10 години откакто чух гадната си диагноза (не е рак, но се умира от нея) и си спомням първото, което ми мина през ума: това ли беше животът ми, само това ли?
Не е възможно да се скрие, приличах на привидение. Лекарствата, които трябваше да търсим в чужбина, инжекциите, които се бият всеки ден и в неделя трябва да има кой да ги сложи, търсенето на други мнения...... Това не се прави просто за някакви здравословни проблеми, прави се за тежки проблеми. Домашните научават винаги.
Другите близки? Може и да им се спести, но дали трябва? Ще останат с чувството, че са толкова маловажни, че даже не е било нужно да им се съобщи нещо толкова важно. Кофти чувство.
Най-трудното е да свикнеш с мисълта, че дните ти са преброени. Не се търпи такава мисъл.......
 Но пък разбрах, че докато дишаш, нищо не е загубено и нищо не се знае. Животът и под ноктите се крие. Това трябва да помнят близките на болните. Винаги, винаги има надежда. До последния дъх.

Не знам как се крие такова нещо...
Аз лично бих скрила всичко от децата си, за да ги предпазя от страдания...Но сега като ви чета, си давам сметка, че не е правилно!
И все пак хората са различни и всеки различно приема новината, че губи близък...
Дай Боже да сме здрави!

Не мога да отговоря. Почина непосредствено след операцията за отстраняване на тумора. Някои казват, че е отказала препоръчаната след операцията химиотерапия. Какво е било в действителност никога не бих имала смелостта да разпитвам, особено сега, след толкова години. Но знам със сигурност, че дълго време след като си отиде децата й не знаеха, че е боледувала от рак. Сега може и да е различно.

Нямам предвид единствено да криеш  болест до самата си смърт, но и да криеш, че изобщо си наясно с факта, че ти остава малко време и въпреки усилията, които могат да се положат дните ти са преброени, а шансовете за излекуване - нищожни.
Да речем, както е било с бившата партньорка на мъжа ми - когато се разбира, че майка й в болна от рак цялото й семейство, включително и той не й казват, че лекарите са й дали месеци живот.  Опитали са, разбира се, всякакви възможни варианти - терапии, скъпи лекарства, операции, но нито веднъж не са споменали пред нея, че след всеки опит лекуващите са казвали, че подобрение няма, дори напротив. Сега, дали са й давали напразни надежди лъжейки я, че шанс има, не зная. По думите на мъжът ми това е било желание на майка й.

Аз искам да знам, ако майка ми е болна. Искам и да знам дали има надежда или никаква такава. Бих се почувствала страшно измамена и ограбена в противен случай. До края на живота ми в главата ми ще се въртят сценарии как само ако съм знаела е можело да постъпя по друг начин, да й кажа още нещо, да опитам да помогна допълнително с еди какво си, да й кажа да Още 1000 пъти, че я обичам, да я попитам какво би искала да направим заедно за последно и какво ли още не. Не мога да си представя да бъда лишена от тези шансове.

А, ако съм аз... смятам, че също не бих крила. Както Месечинка по-напред каза, нуждата от морална подкрепа в такъв момент е всепоглъщаща. А, и как бих лишила семейството си да си кажем за последно всичко, да си откраднем някоя усмивка, не знаейки коя от тях ще е последна, въобще да ги имаме тези последни моменти и спомени.

Относно предната тема, по мое виждане нещата се различават, а и не смятам, че сте ме разбрала правилно. Макар и да не е изцяло по темата не бих имала против да продължа до някаква дискусията.

На мъжа си ще кажа веднага. От него такова нещо не искам и не мога да крия. Ще кажа и на най-близките си приятели, но от майка си бих крила колкото мога повече, защото не знам дали би го издържала.
За детето  - в момента е на 10 и не бих му казала, че умирам, но ако е по-голям ще го направя.
Като цяло много труден въпрос. Изгубих баща си внезапно, когато бях на 18. Още си мечтая за няколко часа с него. Баба ми пък почина от рак след сравнително дълго боледуване, аз се грижих за нея и това е големият ми страх.

Особена тема.
На синът ми и на майка ми - в никакъв случай. Само до последно ще изживявам безценни моменти.
На брат ми вероятно бих.
На ММ не знам, вероятно ще разбере.
Дано не съм изправена пред подобна дилема.
В Англия имат предплатени планове за погребение, прието е така. Освен това, кремацията фактически е около три седмици след смъртта. Моя колежка, чиято майка почина в болница, с дни си търсеше скъпа рокля в интернет.
За мене загубата на родител е изключително травмиращо събитие, изобщо не ми е било до дрехи.
И друг случай - умира жена, пак тук, в Англия, води се "end of life care", знае и тя, и всичките и близки. Тягостно е у тях, макар че сина свири на китара и се усмихва.
Не казвам, не желая да ги тормозя със себе си и състоянията си.
Предпочитам обаче да си отида преди най-близките ми, не знам изобщо дали ще преживея загуба от такъв ранг.

Преди време имах драматичен здравословен момент в живота си. Не мислех да го обявявам.
 Написах писма за съпругът ми и дъщеря ми. Едно за сестра ми. Приготвих едно и за мащехата ми. Тя ми е, като майка. Сложих всички в места и книги, надявайки се да бъдат намерени.

След, като тревогата отмина и слънцето обратно ярко изгря, трябваше да събирам мисли и да търся "прощалните" писма, за щастие намерих всички и нямаше излишни драми.

Ако някога се наложи, бих предприела същата тактика.

На запад такова криене няма как да се случи. Веднага се уведомяват близките за да имат време всички да уредят документите свързани с наследства и застраховки, както и попечители върху децата. Грозно е да се мисли за това в такъв момент, но ако не се случи навреме, после е ходене по мъките и по съдилища с години!..
Дано не се случва на никой!...🍀

Къде назпад? Аз си имах/м завещание, няма да чакам да тръгна да умирам, че да хукна да правя такова. А застраховката, тя след като си заминех щеше да бъде достъпна и изплатена.

Смъртта е травмираща, страшна и понякога самотна. Факт е, обаче, че ни заобикаля. Смъртни сме, всички ще умрем, но ако мислим за това, няма да можем да се насладим на живота си.

Има много книги и филми посветени на моментите, в които някой осъзнава, че си отива. Много са трогващи, много са тежки тези моменти и за човека и за близките, но истината е, че нищо не се променя. Преживях загубата на родителите си, много ми липсват, но я преживях. Баба ми преживя загубата на две от децата си. Знаеше диагнозите им, и някак беше до тях. Нямаше как да я лъжем, а и не мисля, че щеше да и е по-леко, ако ги беше загубила за един миг.

Аз съм най-обикновен човек и реагирам стериотипно. Когато има проблем се стягам, действам методично и после преживявам, но колкото и да ме е боляло, факт е, че още съм тук и още мога да се зарадвам на нещо.

Искам да знам, ако някой близък е болен, за да мога да съм до него,  ако той иска. За себе си, мисля, че бих избрала самотата, но не съм 100% сигурна. Не искам да мисля за това.

Смъртта е естествения край на живота, какъвто го познаваме. Тежко е, но няма как. При тежка диагноза бих искала да знам. Не си представям майка ми да е тежко болна и да не ми каже. Или пък ММ. Редно е да се уредят някои чисто документални неща ако щете. За децата е голям удар, да сме живи и здрави да си ги изгледаме поне до 30г възраст, да си стъпят на краката и да не ги мисля.
Баща ми почина внезапно и болката не е по-малка. Днес му казваш чао и утре вече го няма. Шокът е неописуем. Не че бих искала да е болен, но толкова много неща можеше да си кажем. Най ме боли че не може да види как растат внучетата му. Много им се радваше милия и искаше да ги води по разходки, да ядат сладолед и други планове имаше човека. За моя най-голямо съжаление не можа. Много ми е тежко и сега като се сетя. Цял живот се блъска за нас и когато дойде време да си почива и радва на внуци...хоп няма го. Надявам се да е на по-хубаво място и да може да ни вижда, че сме добре и се оправяме.

Наша комшийка си отиде без да каже на децата си, които са тийнейджърки. От много години се е бореше с онкологично заболяване и един ден просто си отиде, ей така бързо, без да се залежава. Те са виждали, че на моменти нещо не е наред с нея, но въпросите им винаги са били отклоняване и не са били адресирани с директен отговор. За мен това е престъпление и то не за друго, а защото на тези дечица им е била отнела възможността да се сбогуват с майка си. Те ще имат нужда от психолог, който да им помогне не с факта, че майка им си е отишла, а с факта, че не са могли да си кажат една на друга толкова много неща. Разбирам желанието на родителите да ги предпазят, но в случая не това е начинът. Достатъчно време са имали, за да потърсят специализирана помощ и да успеят да поднесат информацията по начин, който разбира се, ще е тъжен, но ще донесе и усещане за покой както на майката, така и на децата.
По темата - аз бих искала да знам и не, не бих скрила.

Друга гледна точка- пазенето на такава тайна понякога причинява по- трайни щети от изживяването на трагедията.
Нерядко близките се обвиняват, че не са разбрали, че не са помогнали, имат в главата си хиляда "ами ако". Ами ако знаеха, със сигурност щяха да намерят по- добри специалисти, да намерят по- скъпи процедури, да... всичко повече, по- добре. А не го направиха, защото бяха прекалено вгледани в себе си и не видяха, не забелязаха, че много близък за тях човек умира.
Така че не, аз пък не бих причинила това бавно и съсипващо чувство на вина, на неприключеност, на обсебване от идеята какво би могло да стане.
Бих казала. Бих св сбогувала.

Съгласна съм с последните две мнения по темата.

Аз искам да знам, и бих казала на близките си, което за съжаление не важи за моите роднини, и в частност- майка ми.

Дари, съжалявам за баща ти. Ужасно гадна ситуация.

Дано всички да сме живи и здрави. Никога да не ни се налага да разберем дали ако се случи, ще постъпим по начина, по който пишем тук, че евентуално бихме постъпили. Дано и близките ни са живи и здрави и не им се налага да ни съобщават подобна вест.

И все пак ... Не смятам, че е редно да се крие подобна информация от най-близките хора.  (И не виждам как би била останала скрита, защото все пак е свързано с видимо влошено състояние, ходене по лекари и т.н. дано никога не разбирам, но все си мисля, че ако мой близък е толкова зле, ще се досетя, че не е обикновено заболяване). Струва ми се егоистично да не кажеш на близките си, защото например нямаш сили да гледаш как страдат за теб, защото предпочиташ да изживееш болката си сам/а и т.н. Аз самата бих искала да знам, ако мой близък е смъртно болен. Ако не мога да помогна, то поне ще се подготвя психически. Колкото и да е злободневно, бих помогнала и в уреждането на всякакви документални, финансови и т.н. въпроси, които биха излезнали на дневенред след смъртта - момент, в който близките не винаги са в кондиция да проумеят разни административни и други подобни въпроси.
Децата са крехки. При тях трябва да се действа внимателно. Вероятно бих се консултирала с детски психолог, но все пак, ако аз съм тежко болна ще съобщя на детето, ако е достатъчно голямо, че да разбере какво се случва. Ще продължавам да обсипвам детето с цялата си любов по същя начин, по който съм го правила винаги, но ще обяснявам, че смъртта ми е нещо нормално; че не искам да се депресира; че е нормално да скърби, но бих искала да продължи живота си по възможно най-добрия начин.
Гледах един филм, не си спомням заглавието, в който главната героиня беше майка и имаше смъртоносна болест. Беше разведена с бащата на децата си, а той си имаше нова съпруга. Майката на децата направи всичко по силите си, за да сближи децата си с новата жена на баща им, за да има до тях друга жена, която да ги обича и обгрижва след нейната смърт. Много трогателно беше.

Добре де. Не мислите ли, че хората, които крият, прости искат да спестят на близките си агонията на очакването за престояща смърт? Не е лесно да живееш в страх кога ще се случи.
Аз за себе си не се страхувам, гледам философски и знам, че никой не е вечен. Защо да стресирам близките си, ако е неизбежно?

Така си е..Лесно се съди, когато си от другата страна. Всеки иска да предпази близките си от страдание и затова повечето избират да не им казват, но и аз смятам, че е по-добре да знаят. Иначе и аз бих искала като дойде моя ред, и знам, че ще си отивам, да няма драми, а наистина да си прекараме последните ми дни от живота незабравимо и с най-любимите ми хора!...

 Не пожелавам на никой, някога да изпитва тежестта да взема подобен избор!!
Определено никой няма право да ме лишава от възможността да продължа да се боря за живота си и как бих подредил приоритетите си за относително краткото  време, което ми остава. Не бих се задоволил с  полуистината, блаженото неведение, сладкото хапче... Тук няма място за илюзии и  Надежди, трябва да си уверен и да ВЯРВАШ!! Но няма как в такъв момент да не усетя колко много неща искам още веднъж да видя, други да довърша , колко много думи и чувства остават не казани, колко песни не изпяти...искам да прегърна целия свят...
 Мъка ми е! Нямате представа как искам да вия срещу луната и срещу  човешкото бездушие. Така, както ми го съобщиха първия път, всичките ми философски виждания за живота  се изпариха и главата ми се изпразни. Ужасно е, да виждаш, как живота ти се изплъзва, като пясък между пръстите и не можеш да свиеш ръката си в  шепа да го запазиш. Трябва да си идиот да не се изплашиш..  Но аз съм СИЛЕН! Най-силният! Сега, след 10 години, ракът ме навести за втори път още  по-масирано. И след операция, пак имам метастази, но няма да се дам!!И все пак, диагнозата не е присъда.  Желая на всички здраве и дълъг живот и приемайте болния до вас като пълноценен човек. Виждайте неговата личност, а не външния му вид. Какъв дух за борба би имал иначе. Всеки човек има право да си отиде от тоя свят с достойнство.Не желая от болестта ми да се правят драми и трагедии за които близките ми да заплащат с цената на здравето и благополучието си. Аз спокойно разговарям за болестта си, за проблемите си но забелязвам как някои ме гледат, като обречен, не знаят какво да говорят и погледите им бягат от мен. Мишките първи напускат потъващия кораб. Техен проблем. Въпрос на ресурс. Нямам такива приятели.
P.S. След година отсъствие  със знакова публикация  започвам - "777"

По истинско нещо, така силно описано не бях чела скоро. Точно така се чувствах последните години. Майка ми беше болна.

Не мисли за другите. Мисли само за себе си.Бори се и бъди с най- близките си.
Съдбата да е с теб.

Желая Ви да се преборите! Много истинско и човешко, наистина

Midkoo, ще се справиш и този път!