Как да се промени мисленето на хората?

Най-много ми пречат намусените и нацупени хора, тоталният песимисъм и нежелание да правиш каквото и да е, дори да си изчистиш блока пред вас. Угрижените, умислени хора в гр. транспорт, разговорите, които подочуваш оттук-оттам и са все свързани с оплакване и на лицето колко му е тежко... Имам колеги с наистина сериозни проблеми - финансови, семейни, здравословни, други на средна възраст, на които им предстоят тежки операции или възстановявания след такива. Знаеш ли какво казват всичките, до един: " Нищо ми няма, добре съм!", винаги са усмихнати и дори и в лични разговори с по-близките ми колеги, не преживяват толкова трагедиите. Гледат напред. Вярват, че това е момент в живота им и че оплакването не помага. Не си спират всичките дейности заради това, което им се случва успоредно. Има го живецът. Винаги. Независимо колело ли карат или работят. Отдадеността я има. Радват се, че след 3 месеца излизат в отпуска и ще имат време за себе си / децата си и ще си починат. Т.е. дори в най-малките неща, като една предстояща отпуска, на каквато право по закон има всеки работещ, гледат положително, с надежда, с усмивка. Не се оставят животът да ги стъпче.

Имам чувството, че в България хората са все едно някой именно ги е "стъпкал". Не се държат така сякаш имат работа, семейства, евентуално деца и неща, с които да се гордеят (техни лични постижения). Продават се под стойността си и мислят това за нормално. Не смеят да се противопоставят - било на шеф, институция или на малкото келешче, дето си хвърля боклука в градинката. Сякаш наистина сломена главица сабя не я сече...

И най-кофтито е, че има и деца, които се оплакват за щяло и не щяло.

Аз лично не мога да живея в такава среда. Среда, в която всеки ходи на работа и я върши, колкото да си вземе парите накрая, който обаче и извън работата няма някакъв интерес, който да преследва, занимава се нонстоп с децата си и си върти живота на лента. Не мога, т.е. мога, живяла съм толкова години, но НЕ ИСКАМ да живея там, където хората не вярват, че могат да постигнат нещо и дори не се и опитват, а и с определени реплики правят и децата си същите пасивни хора... Там, където никой на никого не е готов да помогне, дори ако ще да е да отстъпи място в опашката на супермаркета или да не каже на някой, че си ходи с отворена чанта, да не вдигне количката на майка с количка или да не помогне на някоя баба да си качи торбите в трамвая... Не искам да живея на такова място, защото ме натъжава. А ме натъжава, защото "може и по-иначе, може".

Имам и обективни фактори - стандартът на живот, дните годишна отпуска и изобщо свободното време, възможността да научавам нови неща в областта си, която в България или я няма, или едвам се заражда. С това което правя и съм правила, аз ще трябва да обучавам някои определени групи работещи в България, а не те - мен, нищо че по години стаж ме превъзхождат многократно. Как ще сложиш ти на чичо ти Пешо шеф или, не думай, обучаващ жена, че и на моята възраст, дето "си мисли, че разбира"? Аз ли ще го уча него, той ги разбира тия работи... И на такова ниво, честно, не ми се спори с "чичо Пешо".

Пречат ми и шуробаджанащината и криминалните проявления в една или друга област на живота. Или, ако Пешо се е издигнал с връзки, ок, това го има навсякъде. Но ако Гошо е много по-добър и той няма възможността И той да се издигне, то тогава е кофти. Пешовци ще има винаги, във всички места и страни, но аз нямам някакви връзки в нещо в България и в най-добрия случай, мога да съм Гошо. Но ако никой не вижда, че Гошо е добър и не му дава опции за изява, то това за мен е no-go.
А за криминални проявления няма да навлизам в детайли, престъпността се вижда на всеки ъгъл.

Ей тези неща ми пречат основно на мен лично.
Мда, извинявайте за дължината, но това го очаквах и затова сложих в скрит текст.