Води ли защитата на жените от насилие, до признаване на гей браковете?

Господин Фостър остана в Залата за преточване. Д.И.О. и студентите влязоха в най-близкия асансьор, който ги отведе до петия етаж. „ДЕТСКИ ЯСЛИ. ЗАЛИ ЗА НЕОПАВЛОВСКО ОБУЧЕНИЕ“ — гласеше надписът.
След като изминаха петдесетина метра на пръсти, те стигнаха до една врата, която Директорът предпазливо отвори. Прекрачиха прага и влязоха в сумрачна спалня със спуснати жалузи. До стената стояха в редица осемдесет детски креватчета. Чуваше се леко равномерно дишане и някакво неспирно мърморене, сякаш далеч някъде си шепнеха тихи гласове.

Една сестра се изправи при влизането им и застана мирно пред Директора.
— По какво имате урок? — запита той.
— Първите четиридесет минути имахме урок по Елементарен секс — отговори тя. — А сега имаме урок по Елементарно класово съзнание.
Той млъкна. — Ето една очарователна групичка — добави той, като посочи с пръст.
В тесния тревист просвет между две кълба от средиземноморски храсти две деца, момченце на около седем и момиченце, което може и да беше година по-голямо, много сериозно, с цялата съсредоточеност на учени, отдали се на откривателски труд, играеха първобитна сексуална игра.
— Очарователно, очарователно! — повтори разчувствувано Д.И.О.
— Очарователно! — съгласиха се възпитано момчетата. Но усмивките им бяха по-скоро снизходителни. Те бяха зарязали твърде отскоро подобни детински развлечения, за да могат да ги наблюдават сега без нотка на презрение. Очарователно ли? Та това бяха просто две дечица, които си играеха — нищо повече. Просто дечица.
— Винаги си мисля… — продължи Директорът със същия прекалено сълзливо-сантиментален тон, ала бе прекъснат от нечий гръмогласен рев.
От близкия храсталак се показа сестра, повела заръка дребно момченце, което ревеше. Момиченце с угрижен вид потичваше плътно по петите им.
— Какво има? — попита Директорът.
Сестрата повдигна рамене.
— Нищо особено — отвърна тя. — Просто това момченце като че ли твърде неохотно се включва в обикновената еротична игра. Забелязвала съм го един-два пъти и преди. Днес пак същото. Току-що се разплака…
— Честна дума — намеси се угриженото на вид момиченце. — Изобщо не съм искала да го обидя или нещо от този род. Честна дума.
— Разбира се, че не си искала, драга — успокои я сестрата. — Затова — продължи тя, обръщайки се към Директора, — сега го водя на преглед при помощник-завеждащия отдел „Психология“. Просто да види дали няма някаква аномалия.
— Съвсем правилно — рече Директорът. — Заведете го. А ти, момиченце, остани тук — добави той, когато сестрата отмина с разплакания си възпитаник. — Как се казваш?
— Поли Троцки.
— И името ти е много хубаво — каза Директорът. — А сега тичай и виж дали няма да намериш някое друго момченце, с което да си играеш.
Детето се мушна в храстите и изчезна от погледа.
— Прелестно създание! — възкликна Директорът, проследявайки момиченцето с поглед. После отново се обърна към студентите си.
— Онова, което ще ви кажа сега — рече той, — може да ви прозвучи невероятно, но когато човек не е свикнал с историята, повечето факти от миналото наистина звучат невероятно.
И той им разкри поразяващата истина. В продължение на един дълъг период, преди епохата на Нашия Форд, но дори и няколко поколения С.Н.Ф., детските еротични игри са се смятали за нещо ненормално (на това място избухна смях) и не само за ненормално, но и всъщност за безнравствено (Не може да бъде!) и по тази причина са били строго забранявани.
По лицата на смаяните слушатели се изписа недоверие. Горките дечица, нима не са им разрешавали да се позабавляват? Направо не беше за вярване.
— Дори и юношите — продължаваше Д.И.О., — да, дори и юношите на вашите години…
----------

— Преди много-много години, когато Нашият Форд все още е бил на земята, живяло едно момченце на име Рувим Рабинович. Рувим било дете на говорещи полски родители. — Директорът направи пауза. — Предполагам, че знаете какво е полски?
— Мъртъв език.
— Като френския и немския — додаде друг студент, изтъквайки нескромно знанията си.
— А „родител“? — попита Д.И.О.
Настъпи неловко мълчание. Няколко от момчетата се изчервиха. Те все още не се бяха научили да усещат съществуващата, но често едва доловима разлика между цинизмите и чисто научните термини. Най-сетне един се осмели да вдигне ръка.
— Човешките същества преди са… — той се поколеба, кръвта нахлу в страните му — … ами… раждали са малките си живи.
— Точно така — кимна Директорът одобрително.
— А когато бебетата са били преточвани…
— Раждани! — долетя поправката.
— Да, е, тогава те ставали родители. Имам предвид не бебетата, разбира се, а другите. — Горкото момче ужасно се смути.
— Накратко — обобщи Директорът, — родители били майката и бащата. — Цинизмите, които бяха наистина научни термини, се врязаха с гръм и трясък в неспокойното мълчание на момчетата. — Майка — повтори той гръмко, като им втълпяваше научния термин. — Знам — добави унило, като се облегна назад в креслото си, — че това са неприятни факти. Но всъщност повечето от историческите факти са неприятни.
……………………..
Мустафа Монд се наведе напред и размаха пръст към студентите.
— Само се опитайте да проумеете — каза той и от тона му ти прониза някаква особена, остра тръпка под лъжичката. — Опитайте се да проумеете какво е означавало да имаш майка, която ражда бебетата си живи.
Пак тази цинична дума. Но този път никому и през ум не мина да се усмихне.
— Опитайте да си представите какво е означавало да „живееш при семейството си“.
Опитаха се, но очевидно без какъвто и да било успех.
— А знаете ли какво е било това „дом“?
Те поклатиха глави…
…Дом, дом — няколко тесни стаички, в които са натъпкани: мъж, периодично раждаща жена и паплач от момчета и момичета на всякакви възрасти. Никакъв въздух, никакъв простор — извънредно нехигиеничен затвор, мрак, болести и смрад.
И този дом бил противен както в психическо, така и във физическо отношение. От психическа гледна точка той бил заешка дупка, бунище, сгорещено от търканията между натъпканите обитатели и вдигащо пара от вълнения. Каква задушаваща близост, какви опасни, безумни и гнусни взаимоотношения между членовете на една семейна група! Майката като обезумяла бдяла над децата си (нейните деца!)… бдяла над тях като котка над, котенцата си, но котка, която можела да говори, котка, която можела да повтаря до полуда: „Рожбичката ми, свидната ми рожбичка. Ах, миличкото ми, ах, то сега ще се насуче, ах, тези мънички ръчички, ах, то ми е гладничко, ах, необяснима сладка мъка! Ах, рожбичката ми вече спинка с мехурче бяло млекце в ъгълчето на устицата. Ах, бебчето ми спинка…!“
— Да — рече Мустафа Монд, като кимна с глава. — Направо да те побият тръпки…
Нашият Форд — или Нашият Фройд, както по някаква загадъчна причина сам се е наричал, когато разисквал психологически въпроси, — Нашият Фройд е бил първият, който е разкрил ужасните опасности на семейния живот. Светът бил пълен с бащи — следователно пълен и с нещастия, бил пълен с майки — следователно пълен и с всякакви перверзии — от садизъм до целомъдрие: бил пълен с братя, сестри, чичовци и лели — следователно и с безумие и самоубийства.
Майки и бащи, братя и сестри. Но освен тях имало и съпрузи, и съпруги, и любовници. Имало е и еднобрачие, и любовен роман.
— Въпреки че тези думи сигурно нищо не ви говорят — рече Мустафа Монд.
Те поклатиха глави.
Семейство, еднобрачие, любовен роман. Навсякъде изключителност, навсякъде съсредоточаване на интересите и насочване на порив и енергия по тесен улей.
— Но всеки принадлежи на всички останали — рече в заключение той, като издекламира хипнопедичната поговорка.
Студентите закимаха в знак на категорично съгласие с това твърдение, което, повтаряно повече от шестдесет и две хиляди пъти в мрака, ги бе накарало да го приемат не просто като истина, а като аксиома, очевидна и абсолютно неоспорима.