Статия на Оя Текин за вестник "Миллиет"
Миналата седмица най-после успях да изгледам „Една любов, два живота“. Казвам „най-после“, защото преди това два пъти, по различни причини, се връщах от вратата на салона. След като изгледаш филма, под въздействието на темите, засегнати в него, неминуемо се питаш „да не би другото ми аз да е гледало тогава“. Както и да е, на третия път без предварителни планове, успях да отида с няколко приятелки. На едната казах „Хайде на кино!“, „Кой филм?“, „Една любов, два живота“, на другата „Онзи, в който играе Бергюзар“, на третата „Вие ще изберете“.
В края на филма общото ни мнение беше, че сме си прекарали една прекрасна вечер.
Филмът от самото начало беше представян като любовен, но аз бях сигурна, че не е банална любовна история. Защото филмите на Енгин Акюрек, колкото и да ги представят за любовни, винаги са построени около някакъв проблем, никога не се въртят единствено около чистата любовна история. Очаквах, че и тук ще е така и не се излъгах. Дори мисля, че некоректно рекламират филма като любовен , защото основната му тема не е любовта. В центъра стои желанието да ни накарат да си зададем въпроси за ролята на съдбата в живота ни и за незабележимото за нас съществуване на две паралелни вселени. И са го направили изключително успешно.
Енгин Акюрек е в ролята на режисьора Умут, Бергюзар Корел в ролята на архитектката Дениз. Филмът разказва как изборът на една от двете възможности- да излезе на разходка с кучето си или да си остане вкъщи, променя живота на Умут, как въздейства върху съдбата му. Животът предоставя хиляди възможности. Никога не знаем коя е най-добрата за нас. Когато правим първата стъпка, не предполагаме, че доброто начало може да има лош край, а лошото начало да доведе до щастлива развръзка. Филмът засяга и друга тема. Казва ни, някъде отвъд съществува друго наше аз. Нещата, които не можем да преживеем тук, ни се случват на друго място. Разглежда живота през призмата на теорията за паралелните вселени и казва на зрителите, елате да видим, коя версия на живота си, на себе си живеем всъщност.
Няма човек, който да не се е питал, какво би се случило, ако бях направил това, а не онова. Филмът отговаря с „Въпросът не е правилен“. Вие изживявате и ненаправените избори, но в друго измерение. Темата за паралелните вселени в последно време е любима за хората, които работят в жанра научна фантастика. Тук са подходили към нея по различен начин. Не са подминали ролята на съдбата. Ето в тази част от филма е скътана любовта. В нея ни казват, каквито и избори да правиш, през каквото и да минаваш, в точното време, на точното място, ще се влюбиш, в човека, който ти е предопределен.
Ако има такова нещо като съдба, на кое от писаното ни да преживеем тя дава път? Какво казва за нас? Какво ни позволява и какво не? Кое не е по силите ни да променим и кое бихме могли? Филмът поставя всички тези въпроси и по един хубав начин утвърждава ролята на съдбата в живота ни. Ако нещо е писано да се случи, то ще стане. Единственото, което не знаем, е кога.
Пред зрителя се разгръщат две истории с леки разлики в тях. Задавайки си всички въпроси, в един момент имаш чувството, че следиш два кино екрана. Съдбата или паралелните реалности, което и да си изберем за тема на филма, и двете повдигат въпроси, върху които бихме могли да се замислим.
Филмът разглежда много съвременни проблеми, прави деликатен анализ на живота на една любовна двойка. Показва ни как финансовите затруднения се отразяват на интимните връзки, задава въпроса „има ли истинска любов“, кое ни прави щастливи, наградата, която животът ни поднася още в началото на пътя или тази, извоювана с болка и страдание, минавайки през трудности и изпитания. Един мъж , два различни избора. Само редът, в който се случват събитията до финала ли е различен или и самият край?
Филмът показва много добре и психологическите сблъсъци, дилемите и противоречията с, които живее човек. Имаме един физически пораснал мъж, но със страдаща, затворена в детството душа. Представата му за щастието е твърде еднопластова и това често го кара да прави грешки, но чрез тях той съзрява и духовно. Поема сериозни отговорности без да е пораснал емоционално, трупа грешки, но в крайна сметка успява да се сбогува с нещастното дете в себе си, да го пусне на свобода и да стане по-устойчив към житейските превратности.
Филмът ни показва два пътя, понякога поставяйки акцент върху игрите на съдбата, друг път върху идеята за паралелните светове. Например, в едната версия Умут се запознава с Дениз, в другата двамата се озовават в един и същи кино салон. Умут дълго гледа минаващата покрай него жена. Изразът на лицето му казва „Откъде я познавам?“ Като в някакво дежавю. Точно както го описват в теорията за паралелните реалности. Филмът през цялото време държи огледалото обърнато към зрителя. Как бихме могли да знаем кое наше решение ще има добри и кое лоши последици? Може би, когато избираме единия път, нашето друго аз отдавна вече е тръгнало в различна посока и е уловило щастието. Или напротив. Кой би могъл да каже? Понякога вместо просто да живеем живота си, го съсипваме, опитавайки се да го тласнем в една или друга посока. А сякаш е най-добре да оставим нещата на естествения им ход. Това не означава примирено да си кажем „Съдба, какво мога да направя?“ Съдбата не предначертава целия ни житейски маршрут, тя непрекъснато ни поставя на кръстопътища. Някои решения са си само наши. Те правят от нас това, което сме. Понякога се люшкаме безпомощно като хвърчило в небето, друг път ни се иска да завържем щастието здраво, за да не си отиде никога. Както правят Умут и Дениз.
Енгин Акюрек е от онези специални актьори, които успяват да накарат зрителя да повярва във всеки образ, в който влиза. И тук първо той е усетил истинския Умут, след което помага и на зрителя да го възприеме. Да повярва в двете различни версии на Умут, които той много убедително играе. Това е безспорно актьорски успех. Бих искала често да го виждаме на кино екрана, и то отново в проекти, поставящи проблеми, с необичайни, нестандартни герои, така че да гледаме с удоволствие, да си задаваме въпроси, да ровичкаме в мозъците си.
Бергюзар Корел за мен в момента е актрисата, която успява най-добре да накара зрителя да усети емоционалното състояние на героините й. Особено болката и страданието. Да, има много други актриси, които харесвам, но когато трябва да предаде на зрителя чувството, което изживява, Бергюзар е ненадмината. Показвала ни го е в много от сериалите, в които сме я гледали досега. Във филма се появява пред публиката в различна роля и е успяла много добре да влезе в кожата на Дениз. Доказала е още веднъж, че може да се справи с всеки образ, в който влиза. Пожелавам си да я гледаме по-често в игрални филми.
Енергията и хармонията между Енгин и Бергюзар е толкова добра, че е невъзможно да не си кажеш, колко хубаво би било да ги видим заедно и в сериал.
Режисьорът Али Билгин е избрал простичък, семпъл език, на който да разкаже историята, така че да успее да въвлече зрителя в нея.
Не знам какво повече би могъл да иска човек. В гръцката версия историите са построени по сходен начин. Може би защото филмът е наш, имаше и някои сурови, неуместни критики, които намирам за съвсем незаслужени. Нашата версия е заснета не по-лошо от гръцката, да не говорим, че актьорската игра е много по-въздействаща. Човек трябва първо да положи усилие да разбере онова, което гледа, да знае какво и защо гледа, а след това да го критикува. Това не означава, че филмът е съвършен и няма никакви недостатъци. Но когато става дума за адаптация, към кои неща бихме могли да погледнем с критично око? Едно към едно ли е възпроизведена оригиналната версия? Не, историята е преправена, така че да бъде по-близка до нашата аудитория. Добре ли е разгърната темата за ролята на съдбата и идеите, стоящи зад теорията са паралелните светове? Да, добре е направено. Ако тези неща са налице, всичко останало са празни приказки.
Накратко, ако искате да прекарате една смислена и приятна вечер, струва си да видите един филм, който показва живота такъв, какъвто е.
Миналата седмица най-после успях да изгледам „Една любов, два живота“. Казвам „най-после“, защото преди това два пъти, по различни причини, се връщах от вратата на салона. След като изгледаш филма, под въздействието на темите, засегнати в него, неминуемо се питаш „да не би другото ми аз да е гледало тогава“. Както и да е, на третия път без предварителни планове, успях да отида с няколко приятелки. На едната казах „Хайде на кино!“, „Кой филм?“, „Една любов, два живота“, на другата „Онзи, в който играе Бергюзар“, на третата „Вие ще изберете“.
В края на филма общото ни мнение беше, че сме си прекарали една прекрасна вечер.
Филмът от самото начало беше представян като любовен, но аз бях сигурна, че не е банална любовна история. Защото филмите на Енгин Акюрек, колкото и да ги представят за любовни, винаги са построени около някакъв проблем, никога не се въртят единствено около чистата любовна история. Очаквах, че и тук ще е така и не се излъгах. Дори мисля, че некоректно рекламират филма като любовен , защото основната му тема не е любовта. В центъра стои желанието да ни накарат да си зададем въпроси за ролята на съдбата в живота ни и за незабележимото за нас съществуване на две паралелни вселени. И са го направили изключително успешно.
Енгин Акюрек е в ролята на режисьора Умут, Бергюзар Корел в ролята на архитектката Дениз. Филмът разказва как изборът на една от двете възможности- да излезе на разходка с кучето си или да си остане вкъщи, променя живота на Умут, как въздейства върху съдбата му. Животът предоставя хиляди възможности. Никога не знаем коя е най-добрата за нас. Когато правим първата стъпка, не предполагаме, че доброто начало може да има лош край, а лошото начало да доведе до щастлива развръзка. Филмът засяга и друга тема. Казва ни, някъде отвъд съществува друго наше аз. Нещата, които не можем да преживеем тук, ни се случват на друго място. Разглежда живота през призмата на теорията за паралелните вселени и казва на зрителите, елате да видим, коя версия на живота си, на себе си живеем всъщност.
Няма човек, който да не се е питал, какво би се случило, ако бях направил това, а не онова. Филмът отговаря с „Въпросът не е правилен“. Вие изживявате и ненаправените избори, но в друго измерение. Темата за паралелните вселени в последно време е любима за хората, които работят в жанра научна фантастика. Тук са подходили към нея по различен начин. Не са подминали ролята на съдбата. Ето в тази част от филма е скътана любовта. В нея ни казват, каквито и избори да правиш, през каквото и да минаваш, в точното време, на точното място, ще се влюбиш, в човека, който ти е предопределен.
Ако има такова нещо като съдба, на кое от писаното ни да преживеем тя дава път? Какво казва за нас? Какво ни позволява и какво не? Кое не е по силите ни да променим и кое бихме могли? Филмът поставя всички тези въпроси и по един хубав начин утвърждава ролята на съдбата в живота ни. Ако нещо е писано да се случи, то ще стане. Единственото, което не знаем, е кога.
Пред зрителя се разгръщат две истории с леки разлики в тях. Задавайки си всички въпроси, в един момент имаш чувството, че следиш два кино екрана. Съдбата или паралелните реалности, което и да си изберем за тема на филма, и двете повдигат въпроси, върху които бихме могли да се замислим.
Филмът разглежда много съвременни проблеми, прави деликатен анализ на живота на една любовна двойка. Показва ни как финансовите затруднения се отразяват на интимните връзки, задава въпроса „има ли истинска любов“, кое ни прави щастливи, наградата, която животът ни поднася още в началото на пътя или тази, извоювана с болка и страдание, минавайки през трудности и изпитания. Един мъж , два различни избора. Само редът, в който се случват събитията до финала ли е различен или и самият край?
Филмът показва много добре и психологическите сблъсъци, дилемите и противоречията с, които живее човек. Имаме един физически пораснал мъж, но със страдаща, затворена в детството душа. Представата му за щастието е твърде еднопластова и това често го кара да прави грешки, но чрез тях той съзрява и духовно. Поема сериозни отговорности без да е пораснал емоционално, трупа грешки, но в крайна сметка успява да се сбогува с нещастното дете в себе си, да го пусне на свобода и да стане по-устойчив към житейските превратности.
Филмът ни показва два пътя, понякога поставяйки акцент върху игрите на съдбата, друг път върху идеята за паралелните светове. Например, в едната версия Умут се запознава с Дениз, в другата двамата се озовават в един и същи кино салон. Умут дълго гледа минаващата покрай него жена. Изразът на лицето му казва „Откъде я познавам?“ Като в някакво дежавю. Точно както го описват в теорията за паралелните реалности. Филмът през цялото време държи огледалото обърнато към зрителя. Как бихме могли да знаем кое наше решение ще има добри и кое лоши последици? Може би, когато избираме единия път, нашето друго аз отдавна вече е тръгнало в различна посока и е уловило щастието. Или напротив. Кой би могъл да каже? Понякога вместо просто да живеем живота си, го съсипваме, опитавайки се да го тласнем в една или друга посока. А сякаш е най-добре да оставим нещата на естествения им ход. Това не означава примирено да си кажем „Съдба, какво мога да направя?“ Съдбата не предначертава целия ни житейски маршрут, тя непрекъснато ни поставя на кръстопътища. Някои решения са си само наши. Те правят от нас това, което сме. Понякога се люшкаме безпомощно като хвърчило в небето, друг път ни се иска да завържем щастието здраво, за да не си отиде никога. Както правят Умут и Дениз.
Енгин Акюрек е от онези специални актьори, които успяват да накарат зрителя да повярва във всеки образ, в който влиза. И тук първо той е усетил истинския Умут, след което помага и на зрителя да го възприеме. Да повярва в двете различни версии на Умут, които той много убедително играе. Това е безспорно актьорски успех. Бих искала често да го виждаме на кино екрана, и то отново в проекти, поставящи проблеми, с необичайни, нестандартни герои, така че да гледаме с удоволствие, да си задаваме въпроси, да ровичкаме в мозъците си.
Бергюзар Корел за мен в момента е актрисата, която успява най-добре да накара зрителя да усети емоционалното състояние на героините й. Особено болката и страданието. Да, има много други актриси, които харесвам, но когато трябва да предаде на зрителя чувството, което изживява, Бергюзар е ненадмината. Показвала ни го е в много от сериалите, в които сме я гледали досега. Във филма се появява пред публиката в различна роля и е успяла много добре да влезе в кожата на Дениз. Доказала е още веднъж, че може да се справи с всеки образ, в който влиза. Пожелавам си да я гледаме по-често в игрални филми.
Енергията и хармонията между Енгин и Бергюзар е толкова добра, че е невъзможно да не си кажеш, колко хубаво би било да ги видим заедно и в сериал.
Режисьорът Али Билгин е избрал простичък, семпъл език, на който да разкаже историята, така че да успее да въвлече зрителя в нея.
Не знам какво повече би могъл да иска човек. В гръцката версия историите са построени по сходен начин. Може би защото филмът е наш, имаше и някои сурови, неуместни критики, които намирам за съвсем незаслужени. Нашата версия е заснета не по-лошо от гръцката, да не говорим, че актьорската игра е много по-въздействаща. Човек трябва първо да положи усилие да разбере онова, което гледа, да знае какво и защо гледа, а след това да го критикува. Това не означава, че филмът е съвършен и няма никакви недостатъци. Но когато става дума за адаптация, към кои неща бихме могли да погледнем с критично око? Едно към едно ли е възпроизведена оригиналната версия? Не, историята е преправена, така че да бъде по-близка до нашата аудитория. Добре ли е разгърната темата за ролята на съдбата и идеите, стоящи зад теорията са паралелните светове? Да, добре е направено. Ако тези неща са налице, всичко останало са празни приказки.
Накратко, ако искате да прекарате една смислена и приятна вечер, струва си да видите един филм, който показва живота такъв, какъвто е.
благодаря за превода 
