Първото нещо, което чух, бе далечното, ритмично потракване на влака. Пред мен във въздуха кръжаха златисти прашинки. Полюшвах се в меката безвременна прегръдка на унеса и ми се искаше да остана в нея завинаги.
Така се събудих тази сутрин във влака Лутес – Милвил. Бе написано на билета ми – смачкана хартийка, която открих в десния джоб на якето.
В скута ми лежеше отворена книга от някой си Харолт Т. Граамс. Прелистих я, все още сънена, неразбираща, докато внимателно опипвах мислите си. На първата страница намерих посвещение – „на Елизе“.
Елизе – за моя изненада – се оказах аз. В другия джоб на якето намерих лична карта с образ, който трудно можех да сбъркам.
До мен, под прашния прозорец, стоеше грижливо облегната раница.
Притворих очи и внимателно затърсих черната кутия на стопената си памет – какво беше преди, какво беше вчера, къде?
Нищо. Нито сянка от спомен.
*
Преглеждам за кой ли път съдържанието на раницата. Разпилях всичко на пода веднага щом се озовах сама в хотелската стая: връзка ключове, дрехи, разпечатка от хотелската резервация, туристическа карта на Милвил с набързо надраскани бележки, брошура за някаква крепост в покрайнините, няколко химикала, тетрадка, пари в брой, фактура от платен телефон. Телефон – никъде.
В хотела бяха много любезни. Дадоха ми тиха стая с изглед към вътрешния двор; и компютър, на който веднага се залепих.
Не открих нищо за Елизе Линдберг от Лутес.
Харолт Тиодор Граамс обаче беше нашумял през последните години лондѝнски писател на криминални романи, прехвърлил 40-те, а „Пасаж(ер)и“ беше световен бестселър. Последната новина, свързана с него, беше от съвсем скорошното му посещение в Милвил. Беше се снимал щастливо усмихнат на фона на старата крепост Еитера.
*
Прескачам всичките драми около подозрителните празнини в ума ми. Някак зная, че от драми няма полза. Не помня миналото? Можеше да е много по-зле; можеше да не помня и настоящето.
Въоръжена с тази позитивна нагласа, процедирам методично, като обигран шпионин. Опитвам да се ориентирам по картата. Има няколко кръгчета и драскулки около тях, които вероятно съм нанесла собственоръчно. Най-близкото кръгче до центъра е недалеч от парка, в западна посока. Разкрачените букви гласят: „Лекси“.
*
Оказа се градската библиотека.
В тъмно малко фоайе на първия етаж посетителите оставяха връхните си дрехи. Докато ми подаваше картонче с номер, служителката ми се усмихна. Под цветното шалче вляво, върху спретнатата синя блузка, се мъдреше табелка с име. Матилда.
– Отдавна не сме те виждали, Лизи.
Усмихнах се смутено. Мислех бързо, хаотично бързо.
Като отвори някакво чекмедже, порови вътре и извади няколко документа, тя добави:
– Молбата за пълен достъп до архитектурните архиви на града беше одобрена миналия месец. Заедно с едногодишния абонамент. За сметка на обучаващата институция. Не изглеждаш добре, скъпа.
Сигурно бях пребледняла, защото изведнъж светът пред мен опасно се завъртя и усетих как ме заливат невидими вълни; сякаш изтънявах тук и наедрявах другаде. Сякаш само наполовина бях тук и тази моя половина с трудност си поемаше въздух.
Някой донесе стол. Чаша вода. Матилда стоеше наблизо и поклащаше неодобрително глава, но не гледаше към мен. Говореше с някого зад гърба ми. После не помня нищо.
*
Свестих се късно следобед в онова, което трябва да е местната болница. Бели стени, сини престилки. Мирис на лекарства. Пристъпите ми са престанали. В главата ми сега има само гъста сива мъгла, през която едва виждам мислите си. Не че има някави особени мисли за гледане.
Оставят ме под наблюдение до утре.
Чакам и се ровя от време на време в мъглата.
На стената отсреща има модерен визофон с развлекателна спортна програма – екстремни скокове с парашут; звукът е намален. Оставям го така, очите ми се затварят.
*
Сънувам екстремни скокове до сутринта. Всеки път парашутът ми засича и аз се разбивам в невидими скали, разпилявам се. А после спускането започва отново. Безкрайно. Луда работа.
*
Дадох си два дни почивка – силна храна, забележителности, слънце.
Почти забравих, че не помня.
Кафенето отсреща се оказа прекрасно. Запознах се с Вили. Вилемина де Траси. Тя и брат ѝ Тиери държат заведението. Приятни млади хора. И да ме познаваха отпреди, не го показаха с нищо.
За сметка на това ми предоставяха купища информация за туристическите маршрути. И пиене.
Научих, че от година крепостта е затворена за посетители. Някакъв не много ясен инцидент се беше случил миналата есен.
На въпросите ми за този инцидент, Вили всеки път мърмори нещо неразбрано и започва усърдно да бърше чаши. Тиери се смее нервно. Затова не питам много. Разбрах само, че местните са затворили крепостта за неопределено време. За доста неопределено време.
Другите кръгчета от картата не са туристически обекти. На единия адрес се намира болницата, на другия – стара поща със заковани прозорци.
*
Тиери беше на смяна днес следобед, когато се върнах увесила нос, защото не ме бяха пуснали в Еитера.
– Казах ли ти – поклати глава той, докато ми наливаше неизвестна кехлибарена течност в малка пъстра чашка. – Там е опасно. Онзи турист миналата година стоя цял месец в Пиета, а после мина на специално лечение при доктор Мерсие, шефа на психиатричното отделение.
– Психиатричното… – повторих като ехо.
Понечих да попитам какво ѝ е психиатричното на крепостта. Но Тиери вече бършеше старателно масите в дъното.
Най-чистото кафене.
*
През последните дни крепостта се превърна за мен в идея-фикс.
Трепкаше в чашата ми с кафе, надничаше иззад витрините, препъваше ме по алеите в парка. Пресрещаше ме на всяка улица. „Намери ме.“, викаше в съня ми.
Блъсках главата си в нея.
Не мога да отида. Не мога да не отида.
Граамс е отишъл. Него ли бях дошла да търся? Приятел ли ми беше? И въобще – каква може да е „Лизи“ в живота, освен част от някаква мистеризона „обучаваща институция“? Домакиня? Шпионин? Частен детектив? Домакиня частен детектив? Развейпрах?
*
Днес вечерта се промъкнах тайно между загражденията. Наистина ме бива. И тъкмо да се похваля мислено с постижението и въобще със смелостта си – отново усетих как краката ми отмаляват, както в библиотеката. Ярки цветове, разтърсване, пропадане в нищото. Последното, което забелязвам, е колко са студени каменните плочи, докато тялото ми лежи многоизмерно, разтеглено и размазано върху тях, а аз хем съм там, хем не съвсем. След това сетивата ми милостиво отказват и се спуска мрак.
*
Имах много време да мисля и премисля всичко.
Ремъците ме стягат неприятно при всяка промяна на положението. В лявата ми ръка се влива някаква прозрачна течност. Не изпитвам болка, само страх. Като мушица, хваната в паяжина.
Като дракон, смален до мушица, хваната в … Като …
*
Животът на човек не му принадлежи.
Независимо дали е стегнат с тънки здрави ремъци в психиатричното или вдишва аромата на лятната утрин край брега на морето. Той се бори за привиден контрол, за измамното усещане, че може да ръководи свободата си, да бъде господар на своите действия.
Но сега замъгленият ми ум почти се предава. Осъзнава, че е много, много мъничък. Той не държи вселената в ръцете си, нито дори конците на собствената си кукла. Друго ги държи. Друго решава. Крепости, влакове, билети, хотели, библиотеки, болници. Не знаех как да избягам от тези декори, а докато се дърпах, все повече се врязваха в мен стоманените нишки на паяжината.
Само че има една дребна уловка тук. Малка подробност, и все пак. „Аз“ съм повече от сбора на мислите си. Повече от подсмърчащия разум. Граамс… Той ми каза това преди. Каза ми да си спомня, дори когато забравя всичко друго. Ето, спомням си.
И тогава мислите ми започнаха да увяхват. Дума по дума, образ по образ, цвят по цвят – отпадаха пред погледа ми, окапваха по белите стени. На тяхно място се надигна нещо Друго, безименно, старо. То ставаше все по-силно – губех границите си, надигах се, изливах се навън… Стъпвах отвъд.
*
Следващото, което чувам, е резкия звук на спирачки. Колата се заковава на милиметри от мен. Но аз като че още не съм там и дори не трепвам. Всичко е неимоверно ярко след убитата светлина на болничното отделение. Нечия ръка ме хваща здраво и ме повежда към тротоара, някой ме пита нещо. Чувам и онзи странен, анахроничен звън. Със закъснение го разпознавам – звънтят стъклата на трамваи. Трамваите на Амбървил. Столицата на обединените светове.
Сядам все още зашеметена право на плочките – в главата ми сякаш едновременно пърхат ослепителни пеперуди и крещят сияйни птици. Сън ли е? Поглеждам ръцете си там, където се вдълбават следите от ремъци, а под тях синее болничен халат. Гласът сега е по-ясен. Пита нещо. Нещо важно.
А аз казвам само:
– Ето къде си бил, Граамс, шегобиецо.
Думите ми имат вкус на натрошено стъкло и на речен пясък. Давят се в бликналия извор, в отприщените бързеи на спомените. Мъчат се да изплуват.
– А не ме ли видя в Лекси? – пита лукаво.
Лексивил е градът-архив, в който се „влиза“ през милвилската библиотека; сега зная това. Сега, впрочем, зная всичко.
А всичко е много просто.
Граамс е моят наставник в скоковете между световете. Като такъв има право да ми върти номера. Изпитания ги нарича. Но това му е работата, не го приемам лично. Практическата ЕСХТ влиза в специалната ми тренировъчна програма. Важното е, че е ужасно задължителен предмет. И, значи, без него няма да се дипломирам.
За разлика от изцяло теоретичните дисциплини, които се нароиха напоследък сред разни очилати, превзети, и не много способни в скоковете есхати, тази тук е съвсем-съвсем приложна.
А думите, както и да ги навържеш, както и да ги усучеш, не те спасяват.
Какъв е смисълът например – освен да се перчиш пред новаците – какъв е смисълът да знаеш сложни есхолични формулировки като „крехките места и екзотичните вайнерови пукнатини в Еитера отслабват естествената устойчивост на есхата към произволните полиизмерни дълбочинни емоционални образи и могат да предизвикат спонтанно и трайно преместване към обекта, известен като „Ендвил“, от който, от гледна точка на крайните абсолютисти, няма конвенционален изход“? Никакъв практически смисъл. Отпрашиш ли по гореспоменатия начин за Ендвил, то за дълго време – ако не и завинаги – ти е спукана работата. Но Ендвил е тема за цял роман, а и мен още не са ме пращали там; това е (тук Граамс всеки път сочи мистериозно с пръст в неопределена посока) – това е последното изпитание на пътешественика. Никой не знае как да се върне оттам. Докато не се върне. Ако се върне. И после си мълчи, за да не разваля, така да се каже, изненадата. Граамс дори леко злорадства като ми говори за последното изпитание. Сигурно си ме представя отсега как се мъча в безрадостния, „гъст като крем за обувки“ дъждоздрач. Шегобиец, точно. Коварен шегобиец. Истински инструктор.
А Граамс продължава да ме разпитва. Мъчи се като че сам да поддържа разговор. Не бързам да му отговарям, почивам си. Готвя се за най-важния му въпрос.
– Какво е първото изпитание на пътешественика, Елизе? – пита той по-тихо, нежно дори. Разбрал е, че не ми е до приказки.
Повтарям, като мантра, старателно заученото правило, а думите излизат бавно и тежко, смачкани и пропити с мътна вода:
– Първото изпитание след скок между световете… е да успееш да се върнеш в отправната точкабез да се губиш в пукнатините Да успееш, въпреки че си забравил за нея, за себе си, и за всичко.
В състоянието, в което съм, глуповато очаквам да ме похвали, да ме потупа по рамото, да каже нещо мило, да ме поздрави с успешното завръщане. Но той само изсумтява разсеяно и остава така смълчан до мен, на студените плочки, заслушан в глъчката, вътрешно сияещ.
Късно утро е.
Двойното слънце над Амбървил хвърля весели ивичести сенки по ъглите на площада. Под трептящите небесносини отблясъци на стъклата, сред листенцата на цветните алеи, из лабиринтите от зелени лехи играят деца. Лъчите вече затоплят тротоара под босите ми нозе, рошат косите ми, гъделичкат. Не ми трябва похвала, не. Наградата дори не е в дипломирането. Наградата е в този завършен, безкраен, съвършен, ленив миг на ръба на тротоара, огласян от детски смях и звън на колелета; там, на кръстопътя между световете.
===
Невена Стоянова е преподавател по френски език във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, доктор по общо и сравнително езикознание. Много обича фантастичната проза, но обикновено пише поезия: можете да я откриете тук. „Практическа ЕСХТ“ е първият ѝ разказ.
И кратко 