Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (1)

Глава 1

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Август 2009 г.

Докато бързаше от метрото към дома на Изабела Флечър, Лорън О’Фаръл знаеше, че влагата, която бе избила под блузата й, по яката и на петна по гърдите й, се дължи не само на жегата, нападнала града през последните няколко дни, но и на напрежение. Никога не беше правила подобно нещо. Понякога събираше информация с не съвсем открити средства, но никога не беше лъгала, за да се добере до нечий дом. Смяташе, че е крайно невероятно, дори невъзможно, госпожа Флечър да се съгласи да я приеме, ако й каже, че според нея майка й е сътрудничила на нацистите, че е помагала на Хитлер при прочистването на държавните галерии от така нареченото „упадъчно изкуство“, а после е гледала как картини, гравюри и скици, сметнати за лишени от стойност, са унищожавани, докато по-ценните творби са били разнасяни насам-натам като политически пешки в игра, която явно е водела към война и към окончателното решение. Жена, която вероятно беше напълнила собствените си джобове с пари, придобити при „ликвидиране“ на изкуството, и която най-вероятно бе запазила една-две картини за собствената си колекция.

Госпожа Флечър звучеше скептично, когато тази сутрин Лорън й се обади и обясни, че е наета да проведе частно разследване във връзка с дело по задължения на собственика на сградата и иска да разговаря с наемателите, за да събере информация. Все лъжи. Когато жената попита за подробности около делото, Лорън отвърна, че няма право да го обсъжда, защото така може да попречи на обективността на разговорите. Даде номера на разрешителното си за следовател, което притежаваше съвсем законно, но усети колебанието в гласа на госпожа Флечър, когато тя отвърна, че би искала да помисли и ще се обади по-късно. Изминаха два часа, в които Лорън не спря да се упреква, задето си е въобразила, че жената ще се хване на толкова нелепа история. Тогава телефонът иззвъня и без да си направи труда да попита дали графикът й позволява, Изабела Флечър я информира, че могат да се срещнат този следобед в два.

Портиерът на сградата, която се намираше само на няколко пресечки от Сентрал Парк, беше здравеняк с груб глас, който поздрави Лорън с докосване на шапката си, поиска личната й карта и я прегледа най-внимателно. После я покани с думите:

— Госпожа Флечър ви очаква.

Докато влизаше, Лорън усети онази внезапна, последна гореща вълна, която често я обливаше в горещ летен ден, когато пристъпваше в климатизирано помещение. Фоайето беше пусто. Мъж и жена излязоха от асансьора и Лорън влезе в кабината. Тя се издигна и стомахът й се сви. Отново си каза, че действията й са напълно оправдани.

Една възрастна жена отвори вратата, без да сваля веригата, надникна с ясносини очи под строго смръщени вежди и попита със също толкова строг глас:

— Вие ли сте следователят, госпожица О’Фаръл? — Изабела Флечър говореше без никакъв акцент, Лорън бе забелязала това още при телефонния им разговор.

— Да, много се радвам да се запознаем, госпожо Флечър.

Изабела Флечър огледа подозрително младата жена, после поиска да види разрешителното й, както и шофьорската й книжка, които Лорън веднага представи. За миг беше сигурна, че госпожа Флечър просто ще затръшне вратата, но тя каза безизразно:

— Определено не сте каквато очаквах.

Беше го чувала и преди, в най-различни варианти. Обикновено беше: Много по-ниска сте, отколкото очаквах, сякаш гласът й по телефона бе с няколко сантиметра по-висок от нейните метър петдесет и шест. Или пък беше по-млада от очакваното, макар че наскоро навърши трийсет и шест, което се смяташе за доста зряла възраст. Или пък: Мислех, че сте ирландка. Толкова ли е трудно да се досетиш, че просто се е омъжила за американец с ирландски произход? Чудеше се защо хората са сякаш неспособни сами да си вадят заключения. Често, когато клиент, музеен служител или пък собственикът на спорно произведение на изкуството се срещаха с нея, тя виждаше позната реакция, рядко придружена от думи, но лесна за разгадаване. Имаше фигурата и профила на майка си и баба си от рода Голдман; баба й от страната на Розентал притежаваше пронизващи тъмни очи и гъста къдрава черна коса. Или поне баща й така твърдеше. Тя не познаваше баба си и дядо си по бащина линия.

Вратата бавно се отвори.

— Влезте — рече госпожа Флечър, като направи жест с отворена длан, макар че тонът й не бе много гостоприемен. Беше с красив бледосин ленен костюм и перлена огърлица. Сребристата й коса бе фризирана, сякаш току-що е излязла от „салона за красота“, както се изразяваше бабата на Патрик от рода О’Фаръл.

Щом влязоха в преддверието, от кухнята засвири чайник.

— Ще желаете ли чай? — предложи Изабела Флечър. Лорън се запита дали не е нагласила нещата така, че чайникът да изсвири точно когато влизат във всекидневната. Зарадва се, че е дошла навреме — макар че по принцип никога не закъсняваше — защото това явно нямаше да се приеме добре тук.

— Да, благодаря ви, би било чудесно — каза тя на госпожа Флечър, но ако зависеше от нея, не би избрала точно чай.

Изабела посочи дивана и излезе от стаята да донесе чая. Лорън се настани, остави в краката си голямата чанта, която й служеше и за куфарче, и огледа набързо обстановката. Стаята миришеше на свежи цветя — на масичка до вратата имаше кристална ваза с жълти рози — и на още нещо, което не успя да определи, смесица от полир за мебели с лимонов аромат и друга, позната, но неназовима миризма, смътно медицинска, която често долавяше при посещенията си при възрастни клиенти. Завесите бяха леко отворени, а стаята бе тиха и слабо осветена. Очите й бързо обходиха всичко, мраморната камина и вградените лавици, пълни с книги с твърди корици. Красив мек диван и кресла с копринени и бродирани възглавници бяха разположени върху дървен под, покрит с ориенталски килими, които изглеждаха протрити точно колкото да покажат автентичността си. Мебелите бяха традиционни, но изкуството по стените — многобройни картини, скици и офорти, макар че не се виждаха добре на смътната светлина — беше модерно. Творби на експресионисти. Импресионисти. Абстрактни картини. Бързи, небрежни скици с молив и мастило. Сърцето на Лорън прескочи удар. Възможно ли беше да са оригинали?

Тя забеляза над камината нещо, което приличаше на Франц Марк, една от пъстрите му картини на животни. Габриел Мюнтер, ярък селски пейзаж от Мурнау. Може би офорт от Ото Дикс, макар че беше твърде далече, за да види подробностите. Все немски художници. Все художници, които явно са били обявени за упадъчни. Тъкмо щеше да стане и да се приближи до картините, когато госпожа Флечър се върна с поднос. В тази жена имаше някаква старомодна, добре шлифована елегантност, макар че маниерите й бяха твърде сковани и официални. Лорън предположи, че е в края на седемдесетте или в началото на осемдесетте си години.

— Много мило от ваша страна, госпожо Флечър — каза тя, когато жената остави подноса на масата. Бисквити бяха наредени в малка чинийка, поставена до чайник, порцеланови чашки, ленени салфетки, малки лъжички и захар. Бисквитките бяха съвършено кръгли, явно от магазина.

— Вече рядко приготвям бисквити — каза госпожа Флечър с лека извинителна нотка. Тя наля по чаша чай, предложи захар, която Лорън отказа, и после й поднесе чинията с бисквити. Лорън бе обядвала късно и не беше гладна, но взе една от любезност и я сложи на салфетката си.

Тогава госпожа Флечър се настани в голямо кресло, обърнато така, че да може да разговаря с Лорън, която от своя страна установи, че диванът е твърде мек, за да е удобен. Госпожа Флечър се намести и изправи гръб, дискретно подпъхвайки една от безбройните възглавници зад себе си. Сложи миниатюрно количество захар в чая си, разбърка го и остави лъжичката на чинийката.

— Тези картини — каза небрежно Лорън, сякаш започваше просто любезен разговор, преди да премине към предполагаемото разследване — са много красиви.

Изабела кимна.

— Много са модерни и пъстри — добави Лорън, все едно не разбираше нищо от изкуство. — Истински ли са?

— Модерни — изсмя се жената. — Те са по-стари от мен. А аз не съм първа младост. Много от тези картини са на повече от сто години.

Лорън поклати глава в престорено смайване.

— Имате ли представа колко щяха да струват, ако бяха оригинали? — отвърна с въпрос госпожа Флечър, явно избягвайки прекия отговор.

Лорън сви рамене, сякаш нямаше представа, после изчака малко с надеждата, че госпожа Флечър ще продължи и може би ще каже още нещо за картините. Вече почти си представяше разговора с Патрик тази вечер.

— Е… — каза накрая госпожа Флечър, приглаждайки полата си с ръка. Изглежда очакваше Лорън да продължи. Взе бисквитка и я сложи в чинийката си.

Лорън извади от чантата си химикалка и бележник, готова да говори за претекста, под който бе дошла тук. В метрото беше намислила няколко въпроса, като: „От колко време живеете в сградата?“ И много се надяваше това да доведе до разговор за миналото на госпожа Флечър. Усмихна й се, но изражението на възрастната жена остана сериозно.

— Знам защо сте тук — каза Изабела Флечър без предисловия.

Лорън се втренчи в бележника си, за да не я поглежда в очите, като се чудеше възможно ли е наистина да знае защо е тук.

— О? — рече тя, прибира кичур коса зад ухото си и вдигна глава.

— Предпочитам да не си водите записки — каза госпожа Флечър. Погледна към чантата й. — Имате ли записващо устройство?

Лорън поклати глава и плъзна бележника и химикалката в чантата си.

— Заради Кандински е — каза Изабела.

Лорън мълчеше, беше така изненадана от думите й, че не намери какво да отвърне.

— Кандински ли? — попита накрая и очите й неволно се извърнаха пак към стената.

— Не, не — изсмя се тихо Изабела Флечър. — Не е тук. Твърде голяма е за стаята. — И преди Лорън да отговори, добави: — Вие сте художествен детектив. Издирвате произведения на изкуството.

Лорън усети как по нея се разлива тръпката на напрежение при това изявление, и то си беше точно такова. Изявление. Мълчаха, но се спогледаха за миг. Възрастната жена беше наясно, че е взела превес — личеше по стиснатите й устни — и оставяше на по-младата достатъчно време да разбере това.

Художествен детектив? Лорън осъзна, че има само едно място, откъдето може да е изтекла тази информация. Малка статия, появила се в списанието на нейния университет преди две години, в която се обясняваше как тя помага да се издирят изгубени през войната произведения на изкуството, особено картини, отнети от еврейски семейства. Нейните проучвания включваха разследване на частни колекции и дори на уважавани музеи. Понякога музеите я наемаха да проучи придобивки със съмнителен произход.

Лорън никога не се беше наричала художествен детектив, но статията бе озаглавена именно така.

След като защити доктората си, работи като стажант в музей и преподава един семестър на вечерен курс в университета, тя прие поста помощник-куратор на съвременно изкуство в художествената галерия на Кливланд. Задълженията й включваха каталогизирането на колекцията и проучването на новите придобивки. Докато разследва историята на една картина, установи, че от гърба на платното можеш да научиш не по-малко, отколкото от самата картина. Откри печати, цифри, клейма, надписи и инвентарни номера. Установи, че нацистите са били особено вещи във воденето на подробни досиета.

Бременността й — непланирана, но посрещната с радост от нея и съпруга й — бе последвана от предложение за работа в Ню Йорк за Патрик и Лорън реши, че ще започне бизнес сама, като използва уменията си, за да открива изгубени произведения на изкуството. Това й позволяваше да избира работното си време така, че да бъде по-често с детето си. След като Адам се роди, тя почти не смогваше, но не се отказа и успя да намери баланс между работата и майчинството. Адам беше вече на три години, умно, щастливо дете, а тя беше успешна в професията си и вече бе открила много изгубени произведения на изкуството. За други се водеха съдебни дела.

— Щом сте следовател — рече накрая Изабела Флечър, — би трябвало да проверявате добре фактите. Изглежда, с вас сме учили в един и същ университет. — Изречените любезно, с прецизен тон думи бяха обрамчени от самодоволство. Тя взе бисквитката, отхапа мъничко, и я остави пак на чинийката си. Избърса устни със салфетката и по белия лен остана петънце от розово червило.

Лорън усещаше пулса си точно над лявото си око и се питаше дали госпожа Флечър вижда потрепващата вена.

— Василий Кандински, руснакът? — попита тя, за да запълни някак отворилата се бездна в разговора.

— Да, руснак е, но е учил в Мюнхен. Нарисувал е някои от най-значимите си картини в Германия. Ако човек проучи творбите му, ще установи, че Германия има големи заслуги за ранното му обучение и вдъхновение.

Лорън се питаше защо госпожа Флечър предполага, че е дошла заради Кандински. Тя не знаеше нищо за картина на Кандински. Нима тя бе сред конфискуваните от Хитлер творби? В описите от Берлин имаше огромни празнини, все свързани с картини, отнесени в Люцерн. Или може би госпожа Флечър си мислеше, че е дошла да търси открадната картина? Нали за това ставаше дума в университетския вестник — за усилията на Лорън да открие отнетите от еврейски семейства произведения на изкуството през Втората световна война.

— Семейството ви от Мюнхен ли е? — попита тя, защото предположи, че госпожа Флечър я е поканила, за да защити собствеността си над картина, за която тя дори не подозираше.

— Баща ми е роден там — каза госпожа Флечър. — Там се е запознал с майка ми.

— А тя? — попита Лорън. — Тя къде е родена?

— В Бавария. Семейството на майка ми имаше ферма в район, наречен Алгой.

Именно за майка й Лорън искаше да научи повече. Дали Изабела Флечър щеше да й разкрие някаква информация за нея, без да съзнава каква точно е целта й? Подходи внимателно, каза си тя.

— В този регион още правят прекрасно сирене — каза Изабела. — Леля ми и чичо ми продължиха бизнеса тук, в Щатите. Мандра „Кьоблер“?

— О, да — усмихна се бързо Лорън. — Правят прекрасен сладолед. — Именно чрез семейство Кьоблер бе успяла да стигне до майката на Изабела, Хана Шмид, починала преди повече от шейсет години и която, според Лорън, беше опитала да скрие истинската си самоличност, докато бе живяла в Америка.

— Кандински е собственост на семейството ми от много години — каза Изабела.

— Купен в Германия? — попита Лорън.

Изабела примигна веднъж, два пъти, после погледна към една снимка в края на масата до нея.

— С Андрю нямахме деца. — Красив мъж, на снимката изглеждаше петдесетинагодишен. Андрю Флечър, предположи Лорън.

Очите на възрастната жена блеснаха от влага.

— Никой не остана от моите близки. Брат ми, сестра ми — полусестра, всъщност — починаха. Преди много, много години. Всичките ми братовчеди, и тези в Германия, и тук, в Америка. Всички са покойници. Сестрата на Андрю е още сред нас, но не е много добре. — Гласът й омекна. — По-младите племенници на Флечър… не знам какво става с тях сега. Те никога не са виждали картината на Кандински, никога не са идвали дори на гости — добави тя и поклати глава с безразличие. — Бизнесът ще бъде наследен от тях. Но картината… — гласът й затихна.

Лорън разсеяно си играеше с ръба на една копринена възглавница, мека и успокояваща, като сатененото ръбче на бебешко одеяло. Нервите й бяха изпънати до крайност. Вълнението заради възможно откритие се смесваше с тревога и смущение. Беше изненадана, че Изабела Флечър споделя тази информация с нея.

— Вярвам, че намеренията ви са почтени, но ви уверявам, че тази картина е придобита съвсем законно — каза госпожа Флечър и Лорън усети лек трепет в гласа й. Кимна окуражително, за да я накара да продължи.

— Много добре знам за кражбите на произведения на изкуството по време на войната. Все още излизат такива истории. — Гласът на госпожа Флечър вече беше спокоен, макар че тя потупваше нервно гърдите си и прокарваше пръсти по перлите. — Ценни произведения, които са изчезнали по време на войната и се е предполагало, че са унищожени при бомбардировките или задигнати от нацистите, се появяват и внезапно изникват семейства, които твърдят, че са собственици на картини, чиито сегашни притежатели смятат за съвсем законно придобити. Ето, онзи ден видях статия за картина на Ван Гог, купена от прочута киноактриса. Изглежда е придобита незаконно, но ви уверявам, че този случай не е такъв. Нашият Кандински е купен съвсем законно от семейството ми. Не могат да се предявяват никакви претенции, които вероятно са и повод за посещението ви.

След миг Лорън попита предпазливо:

— А семейството ви къде е купило картината, в Мюнхен ли?

Изабела кимна.

Лорън отново се вгледа в картините по стената.

— Може ли да я видя?

Изабела се засмя, всъщност издаде кикот, който премина в не особено женствено изсумтяване. Тя отново избърса уста с ленената салфетка.

— Не, не мисля, че съм готова за това. — Прокашля се, преди да продължи: — Няма да стана по-млада, макар че още съм в отлично здраве. Но скоро трябва да реша какво да правя с картината. Бих могла да я продам и да разделя парите между членовете на семейството, но целият свят мисли, че тази картина вече не съществува. — Тя се вгледа в Лорън, явно в очакване на друг въпрос.

Лорън се опита да запази спокойствие и да слуша спокойно, без да издава нетърпението си. Имаше толкова много въпроси, но не искаше да каже нещо погрешно, което може да сложи край на този поток от информация. Взе си бисквитка и отхапа, после отпи от чая. Какъв фин порцелан… Надяваше се госпожа Флечър да продължи да говори, но тя мълчеше.

— Трябва да уредя този въпрос, преди да си ида — каза най-сетне възрастната жена, — или, пази боже — добави с небрежен жест, — преди да изгубя паметта и разсъдъка си. Никой не знае историята на тази картина. Трудно ще я продам, ако произходът й бъде схванат погрешно. — Внезапно стана, приближи се до прозореца и отвори още малко завесите, за да пусне повече светлина. За миг се вгледа надолу, сякаш видя нещо на улицата.

— На никого не съм разказвала цялата история — каза тя, когато отново седна на мястото си. — Вероятно е време.

Лорън беше смаяна от това и се запита дали Изабела наистина възнамерява да сподели с нея нещо, което не е казвала на никого. Защо ще се доверява на непозната, влязла в дома й под фалшив претекст?

— Разкажете ми за тази картина — каза Лорън, гласът й бе спокоен, макар и леко напрегнат.

— Това е една от по-ранните му творби, не е така геометрична… — Изабела замълча и поклати глава, сякаш си представи нещо неприятно. — Късните му творби, от периода в „Баухаус“^[1], са само кръгове и квадрати. Не ми харесват особено. Определено предпочитам картините, които е рисувал в Мюнхен. — Тя се изсмя тихо. — Но всеки с вкуса си, както би казал баща ми. Майка ми също. Всеки трябва да има свободата да реши какво му харесва и какво не. Нашият Кандински е нарисуван към деветстотин и десета, много преди аз да се появя на този свят.

Лорън пак зачака, надяваше се госпожа Флечър да добави още нещо, но тя мълчеше. Накрая Лорън попита:

— Ще ми кажете ли как тази картина се е озовала във вашето семейство? Кога са я купили?

— Първия път в годината, когато е роден брат ми, хиляда деветстотин и единадесета. Баща ми я подарил на майка ми по случай раждането на брат ми. Беше окачена в музикалния ни салон. Наричахме я „Цветовете на Вили“. Той я обожаваше.

— Вили? Брат ви?

Изабела кимна.

— Вилхелм. Почина преди много години.

— Но защо първия път?

— Защото всъщност са я купили два пъти.

„Два пъти?“, зачуди се Лорън. Какво означаваше това?

— И вие сте наследили картината от родителите си?

— Да.

— С тях ли дойдохте в Америка? — попита Лорън само колкото да види какво ще й отговори.

— Баща ми умря в Германия.

— А майка ви?

— Тя избяга.

— Избягала е? — Интересен избор на дума. По-точно бе да се каже, че е напуснала нелегално, с фалшиви документи, с пълни с пари джобове и куфари — натъпкани с произведения на изкуството. — Избягала е с картината?

— Тя дойде по-късно.

Отговорите й ставаха по-лаконични. В един момент госпожа Флечър изглеждаше готова да споделя, а после се затвори като лишено от светлина цвете. Лорън зачака търпеливо, като не спираше да прокарва ръце по ръба на възглавницата.

— За да разберете историята на тази картина, трябва да разберете историята на моите родители — каза Изабела. — Историята на майка ми. Да… — Пак се засмя тихо. — Мама винаги е смятала Кандински за нейния художник. — Прикова поглед в Лорън, примигна веднъж, после отново и сбръчканите й клепачи обраха влагата от сините очи. — Истината трябва да се знае.

— Нямам нищо против истината — отвърна Лорън. Гласът й прозвуча малко по-рязко, отколкото бе възнамерявала, почти като предизвикателство.

Госпожа Флечър кимна, без да откъсва очи от нея. Здраво стиснатите устни и леко вирнатата брадичка показваха, че приема предизвикателството.

— Картините на Кандински — каза Изабела, — както и творбите на други прогресивни художници, бяха смятани от Хитлер за елитарно изкуство, сякаш човек трябва да е от благородно потекло, за да може да ги разбере. Неговата теория беше, че ако обикновеният човек от улицата не ги разбира, значи са пълен шит.

Лорън преглътна смеха си, изненадана от избора на дума. Възрастната жена се изсмя изискано, сякаш и тя бе изненадана от себе си.

— Той често свързваше понятието „елитаризъм“ с еврейската раса — продължи тя.

Лорън посегна към все още почти пълната чаша с чай и прокара пръсти по финия й крехък ръб. Усещаше как дъхът й излиза учестено и накъсано.

— Майка ми — каза госпожа Флечър — определено не беше с елитно потекло и все пак много обичаше този вид изкуство.

— Казахте, че е родена в провинцията, във ферма. Защо се е озовала в Мюнхен?

Изабела се замисли, сякаш се чудеше какво да отговори.

— Защото е била нещастна. Предполагам, че е търсила нещо.

— Например?

— Независимост. Вълнения. По-хубав живот. Какво търсим всички?

— А намерила ли го е?

— Мисля, че понякога е била истински щастлива. — Лека усмивка премина по лицето й. — Израснала е в голямо семейство със строг баща. Докато майка й била още жива, тя била много щастлива. След смъртта на майка й баща й се оженил повторно. Знам, че мама ненавиждаше мащехата си, макар че по-късно може би съжаляваше, че така и не бяха установили истински отношения.

— През коя година е било това? — попита Лорън. — Кога е отишла в Мюнхен?

— Била е на шестнайсет. — Изабела се замисли за миг. — Хиляда и деветстотната.

— В началото на века. Била е само на шестнайсет? И е тръгнала сама?

Изабела кимна.

— Да. Е, не, не точно. Леля ми Кати тогава вече работела в Мюнхен. Майка ми също се надявала да си намери работа в къщата, където по-голямата й сестра била наета като готвачка. Тя често й пишела и били много близки. Домът им в Бавария се намираше в една от най-красивите местности на света. Като дете често гостувах на чичо и братовчедите във фермата. Виждали ли сте Баварските Алпи, госпожице О’Фаръл?

— Да. Красиви са. — Беше прекарала един семестър в Европа, изучаваше изкуство и се възползваше от всяка възможност да пътува. После се върна още два пъти в Германия, за да рови из архивите на нацистите.

— Къщата в Мюнхен беше красива — каза госпожа Флечър. — Доста екзотична, особено за момиче от провинцията, но бе по-характерна за Средиземноморието, отколкото за сърцето на германски град. С червени керемиди на покрива. Мраморен под. Ръчно тъкани килими. Гладки орехови перила.

Изабела затвори очи, сякаш си представяше къщата и мислено се завръщаше в родината си. После ги отвори широко и пак погледна право към Лорън.

— Тази история трябва да бъде разказана. Истинската история. — В думите й имаше някаква тежест, която Лорън почувства съвсем осезаемо. Сякаш възрастната жена щеше да сподели нещо изключително важно, сякаш сега Изабела Флечър отправяше предизвикателство.