Хората не търсят работа - търсят служба

Навремето казваха за някой, че е напращял от живот. Излизането на този израз от активна употреба може би е белег за качествена промяна в човека, а може би той - човекът - е преминал в нов еволюционен стадий - някъде там, на границата между виртуалната и сетивната реалност. А ако в сетивната реалност изобщо са останали “последни мохикани”, Койно е един от тях. За себе си казва, че през почивните дни обича да е като хайдутите - да препуска бясно на кон през гората, да се мъчи да уцели с куршум луната, а после да седне край огъня и с някой комита да пие люта ракия. Връщането в града е винаги малко болезнено, но го прави, защото постоянно трябва “да се изкарва по някой лев”, за да го има училището.
Преди десет години Койно заедно с жена му и децата слизат на непозната гара. Тръгват по разбит асфалтов път и вървят, докато стигат края му, задрал в мегдана на село Сладка вода. Там, вляво, стои запустяла хижа на Българския туристически съюз, строена през 1953 за училище. Койно казва, че веднага познал мястото, защото преди това го бил сънувал, но дори и това deja-vu не можело да даде отговор на въпросите защо и за какво, докато не се появил по-сериозен знак. Върху порутения покрив на сградата кацнал

Бял орел

старобългарски знак за мъдрост и закрила, накарал го да направи точно там училище по българска култура. После се прибрал в града, седнал в ателието и започнал да чете какво трябва, за да се получи едно училище. Идеята за образование, базирано върху конструктивни знания за всяка отделна дисциплина, които да се преподават на децата, за да могат след това те самите да допълват около тях детайлите, го човъркала отдавна и вече била узряла. Систематизирал останалото в програма за обучение и тръгнал по институциите. Като един от първите с находчивост и малко гъвкавост се сдобил с лиценз, купил сградата от община Дългопол, но не забравил преди това да й смени статута. Парите взел от продажба на семеен имот в привлекателната градска част, дошъл благодарение на реституцията. Лишавайки се от него, положил началото на осъществяването на мечтите си.
По онова време в селото живеели не повече от петдесет човека - предимно възрастни люде, държащи в самотата си някоя от стените, за да не тръгнат след нея всички останали. Те гледали на пришълците враждебно и с подозрение в краткия миг, преди да се затворят дълбоко в себе си, за да не продумат повече. Не им се вързал на враждебността, а се хванал здраво и станал дюлгерин. Оправили сградата и училището започнало да се случва.
Най-трудно било с учителите. Уж безработица, но като чуели, че работното им място ще бъде на осемдесет километра от града, веднага биели отбой. По този повод Койно казва: “Ей на това му викам провинциално мислене. Имам приятел, живее в Австралия, а от вратата на къщата му до вратата на оградата на ранчото има седемдесет километра - представяш ли си за какво изобщо става дума?”
С течение на времето, много смени (”над петдесет души са минали през Сладка вода за тия десет години - ей тука са имената им, в тефтера ми”) и много нерви най-после дошла учебната година, по време на която не чул нито веднъж думите: “г-н Койнов, аз напускам”. Едва тогава се успокоил и решил да остави училището само, без пряк двадесет и четири часов надзор. Пък и вече било направено много - земята се увеличила с купуването на нови парцели, училищните сгради станали две, построил къща за учителите и възпитателите, конюшня за коня и понито и малък параклис.
Върнал се в града и направил

Студио за рекламен дизайн

Работил в него година, създал пет-шест етикета за вино и бира, но когато поръчките завалели и работата станала много, продал студиото на момичето, което работело за него. Парите веднага вложил в автобус, за да води децата на училище, но и за студиото не съжалява. “От него останаха само ей тези картички - вложил съм в тях прабългарски и североамерикански мотиви - виждаш ли как светят?”
След това подрежда картичките на масата в кафенето една до друга. Минава сервитьорка, вдигнала високо пълен поднос, спира се и казва: “Ама тази много ми харесва и тази, и тази, не, тази е най-хубава” “А! Тези мотиви прерисувах от вратата на рая - отвръща Койно, - идвам оттам и сега пак там се връщам.” После обяснява защо продал студиото. “Всеки един човек, пък и всяка структура се стремят към баланс. Постигнат ли го - започва деградация, затова и трябва да попаднат в стресова ситуация.”
Така работел и с учителите. Когато видел, че някой се е успокоил и вече не дава почти нищо от себе си, му създавал стресова ситуация. Излизайки от нея, потърпевшият хем започвал отново да дава на децата, хем пък и продължавал да се развива.
За себе си казва, че следва естествения ред на нещата, просто ги оставя да се случват. “Но се случва онова, което си подготвил да се случи - затова и от време на време се налага да се намеся в естествения ход. После знаеш ли какво е удоволствието да се случи точно онова, което и както сам си предвидил”.
Койно има странен подход към хората. Веднъж отишъл на борсата и видял младо момиче - без квалификация, без трудов стаж и всичко останало, без което пред работодателя се чувстваш като последната отрепка. Взел я в Сладка вода да готви на децата. На следващата година я записал в града да учи бойни изкуства. Момичето тренирало здраво, а вечер четяло като побъркано. След две години толкова напреднала, че Койно й поверил учениците - да ги обучава.
Минало известно време и тя му казала: “Аз напускам - отивам да бера маслини в Гърция.”
“Е, направихме едно хубаво изпращане, подарихме й подарък - като е решила, нейна си работа. Ама това не мога да го разбера - отиваш в Гърция да береш три месеца маслини, за да не работиш после цяла година. Работиш с мисълта за пенсия - да стоиш и да получаваш пари. А ти виждал ли си