Мостовете на Андрич

За нищо на света не бих се съгласил да пиша изповед. Това са субективни неща и винаги отвеждат човека на погрешния път. "Съществуват много видове лъжи, една от тях са мемоарите", обичат да казват англичаните.

Страхувам се от публичността. Знам, че не журналистите са я измислили – и Господ Бог не може без камбана!

За писателя...

Човекът, който пише, е като сомнамбул, който умело, далеч от света, се катери по покриви и се промъква там, където никой жив в нормални условия не би могъл да мине. Пробудим ли го, не само че от неговата игра няма да остане нищо, но уплашен в съня си той ще се сепне и ще полети пред очите ни в бездната. Затова нека да оставим писателя на спокойствие и да не го будим от унеса и чудесния му сън, наречен създаване.

За изкуството...

Когато стане дума за изкуство, винаги си спомням баснята за една мравка, която чух отдавна в Босна:

Срещнал човекът една мравка и я попитал:

- Нека, така поне ще умра на светия път!

За думите...

Една арабска пословица казва: "Езикът на славея го отвежда в робство." Нищо не води към греха и разточителството така, както езикът. Думите напират като рой пчели, бъдете търпеливи и търсете между хилядите пчелата майка – истинската дума, намерите ли я, останалите ще поемат смирено полета и ще се устремят към желаната цел.

За миналото и историята...

Бъдеще, настояще и минало за мен са части от едно безкрайно време, в него онова, което наричаме минало, за миг се превръща в настояще или бъдеще и обратно! Ако светът познаваше по-добре миналото, вярвам, че много от сегашните недоразумения биха изчезнали. Трябва да живеем заедно, съзнавайки етическите, етническите, историческите, литературните разлики. Историята показва, че никой не може да живее сам, затова трябва да живеем заедно... Не бива да забравяме, че и ние, и гърците, и българите сме един малък свят, варим се в казана, над който са се надвесили големите в очакване на своя залък...

На 10 декември 1961 г., точно преди 50 години, в Концертната зала на Шведската академия Иво Андрич приема лично от краля на Швеция Нобеловата награда за литература, присъдена му за епическата сила, с която пресъздава мотиви и съдби от историята на своята страна. Човекът, чийто живот не би могъл да се отдели от неговото творчество, независимо от това дали е писал книгите си като студент в Ягелонския университет в Краков, като доктор на науките от Грац или дипломат, в речта си при получаването на наградата на Нобел каза: На хиляди различни езици, при различни условия на живот, от век на век, от древните патриархални разкази край огъня в колибите до модерните разказвачи, които точно в този момент излизат от издателствата в големите световни центрове, тече разказът за съдбата човешка, която без край и прекъсване хора разказват на хората... Може би в тези разкази, устни и писмени, се съдържа истинската история на човечеството и може би точно благодарение на тях бихме могли да проникнем в тази история, а дори и да разберем нейния смисъл. Независимо от това дали те говорят за минало или настояще.

И Андрич дарява сумата от Нобеловата награда за развитие на библиотеките в родната му Босна.

На 13 март 1975 г. този свят напусна тихият човек, чиито думи стигаха до бреговете на човешката мисъл като концентричните кръгове от хвърлен в неподвижна вода камък. Човекът, който в едно лекомислено време патентова мълчанието като знак на мъдрост. Изпратиха Иво Андрич под звуците на музиката на Бах и с неговите думи: В миговете, когато ме е уморявал и тровил светът, в който злата участ ме бе оставила да живея и като по чудо да съществувам, когато хоризонтът потъмняваше и посоката изчезваше, тогава аз набожно простирах пред себе си, също като вярващия молитвеното си килимче, твърдата, разкопана, възвишена вишеградска пътека, която лекува всяка болка и заличава всяко страдание. По няколко пъти на ден, във всяко затишие, в отдиха на разговорите, аз изминавах частичка от тази пътека, от която не трябва да се слиза. И така до края на живота, наяве и тайно, ще измина отредената дължина на вишеградската пътека. И тогава с края на живота, ще свърши и тя.

Днес един от най-преданите читатели и почитатели на Иво Андрич, прочутият кинорежисьор Емир Кустурица продължава вишеградската пътека и реализира най-амбициозния проект на своя живот – Андричев град. Строи го в бял мрамор близо до Вишеград – града, който нобелистът най-много обичал и по чиито пътеки наяве и потайно вървял до края на живота си. Този колосален проект ще бъде завършен след две години и ще стане един от големите културни центрове на Балканите.

*По този повод издателство "Дамян Яков" издаде сборник с непревеждани на български език разкази на Андрич - "За любовта и жените", а изд. "Сиела" пуска "За особняците и малките хора", отново в превод на Ася Тихинова-Йованович.