СПЕЦИАЛНАТА МАЙКА

  • 5 348
  • 27
  •   1
Отговори
  • Пловдив
  • Мнения: 630
  Прочетох тази притча вчера и много искам да я споделя с майките които пишат в този форум. Тя се отнася за нас.


Erma Bombeck


                                   Специалната майка


... През тази година  100 000 жени ще станат майки на деца-инвалиди. Мислили ли сте някога - по какви какви критерии ще бъдат избрани тези майки?

  Аз си представям Бог, как той се рее над земята...

  Той внимателно наблюдава и диктува на своя Ангел какво да пише в огромната „Книга на Живота“:

"Науман, Лиза: Син, Ангел-Хранител: Матеас. Форстър, Уте: Дъщеря, Ангел-Хранитель: Сицилик. Болман, Карола: Близнаци, Ангел-Хранител ....М-м-м, дай ги на  Гералд. Той е свикнал с проклятията".

 Накрая Бог произнася едно име и казва смеейки се: „ На тази ще и дам дете-инвалид“. Ангелът полюбопитствал: „ Защо точно на нея, о Господи? Та тя е толкова щастлива!“ „Точно затова!“, - казал Бог. „ Мога ли дете-инвалид да дам на майка, която не познава смях и радост? Това би било ужасно!“

„ Но ще има ли тя необходимото търпение?“, - попита Ангела.

„ Аз не искам тя да бъде прекалено търпелива, иначе тя ще затъне в морето от самосъжаление и отчаяние. Когато първият шок и гняв утихнат, тя ще се справи превъзходно с всичко. Аз я наблюдавах днес. Тя е самостоятелна и независима, качества които се срещат толкова рядко, а са така необходими за майките. Разбираш ли, детето което ще и дам, ще живее в свой собствен свят, а тя ще трябва през цялото време да го кара да живее в нейния свят,  това няма да е лесно.“

„ Но, Господи, доколкото знам , тя дори не вярва в теб!“

Бог се засмя: „Няма нищо, това е поправимо! Не, тя е идеална! В нея има достатъчно егоизъм.“

Ангелът затаи дъх: „Егоизъм? Това добродетел ли е ?“

Богът кимна. „ Ако тя не се отделя понякога от детето, тя няма да издържи всичко това. Тази жена, която даря с такова дете, ще се нуждае от особена помощ. Тя още не знае, но на нея може да и се завижда. Тя никога няма да възприема произнесената от детето дума, като даденост. Първата крачка  - като нещо обикновено. Когато нейното дете произнесе за първи път: „Мама“, тя ще разбере, че е станало ЧУДО. Ако тя описва на сляпото си дете цъфналото дърво или залеза, тя ще го вижда така, както много малко хора могат да видят моето творение. На нея ще и бъде позволено да осъзнае всичко, което аз знам: Невежество, Ужас, Предразсъдъци, - и аз ще и разреша да се издигне над това. Тя никога няма да бъде сама. Аз винаги ще бъда до нея, всеки ден от живота и, всяка минута, защото тя изпълнява на земята моята работа толкова добре, все едно е тук, до мен!“

 „ И кой ще бъде Ангел-Хранител на това дете?“, - Попита Ангела.

Бог се засмя: „Огледало ще е достатъчно.“





# 1
  • Мнения: 1 234
Разплаках се, докато го четях...
Изстрадано, истинско! Помага да осъзнаеш кой си, и защо се случва точно на теб! Всички, които пишем в този форум, мисля че сме точно такива! Hug

# 2
  • София
  • Мнения: 9 826
Този път аз не плаках,докато четях...Напротив,почуствах се някак по-силна,по-специална,по-горда.Неведнъж съм се питала-защо на мен,аз имам всичко,което би трябвало да ме прави щастлива:прекрасен и всеотдаен съпруг,родители,които ме подкрепят,дом,създаден с толкова любов и желание...Когато болката и страха от проблема,който има моята Буби поутихнаха,аз започнах все по-често да си мисля,че ако преди време някой ми беше казал,че ще преживея това,аз нямаше да го повярвам.Но го пеживях и още как GrinningМного е вярно това,че аз приемам всяко постижение на детето си като чудо.Сега,когато си имам и втора дъщеричка,понякога се чувствам виновна спрямо нея.Успехите на малката,нейните първи крачки,нейните първи думи ме радват разбира се.Но с Буби е друго...Изпадам в такова блаженство като чуя някоя думичка,като направи нещо ново-зарежда ме с енергия и ми показва,че има смисъл да се боря.Може и да звучи надменно,но да -мисля ,че съм специална майка на специално детенце и съм ГОРДА със себе си и с детето си. Flowers Four Leaf Clover Flowers Bouquet Kissing Heart

# 3
  • Mediterraneo
  • Мнения: 38 051
Много истинско...
Моята добра учителка по литература има дете инвалид. Когато моето момченце се разболя и по- късно почина, тя често ми повтаряше, че господ дава такива изпитания на силните, защото те могат да носят този товар...

# 4
  • Мнения: 1 063
Много въздействащо!!!Нещата обаче стоят точно така,по-силна не мога да се почуствам,но чувствата към детето ми са различни от тези, които имах с първото-плаках когато се обърна за пръв път,плаках когато започна да посяга към играчки,надявам се да продължавам да плача,защото това са най-сладките сълзи в живота ми.Скоро говорих със сестрата в манастира до нас и отново плачех, когато ми казваше, че трябва смирено да приемаме всичко, което Господ ни дава, не само хубавото, но и лошото, защото онези,които не роптаят накрая Бог възнаграждава!!!

# 5
Много добре написано - човек може за малко дори да забрави да проблемите,които не го оставят и за секунда.Но е много,много трудно да приема  и да разбера ЗАщО , нали тези дечица не са виновни за нищо,за погледите,за подигравките на другите...много боли.

# 6
  • Мнения: 997
     Натали, мисля, че точно за това става въпрос. Обидите и подигравките, да, но когато детето ги разбира. Аз бих искала да се случи точно това - Боби да разбира. И болката от подигравките би била сладка за мен. Но няма да стане - не и при нас. Това, което е тежко за едни, може да бъде радост за други. Ако синът ми се подобри, ако започне да разбира околният свят, дори това да означава да му се подиграват, аз бих била щастлива.

# 7
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
     Натали, мисля, че точно за това става въпрос. Обидите и подигравките, да, но когато детето ги разбира. Аз бих искала да се случи точно това - Боби да разбира. И болката от подигравките би била сладка за мен. Но няма да стане - не и при нас. Това, което е тежко за едни, може да бъде радост за други. Ако синът ми се подобри, ако започне да разбира околният свят, дори това да означава да му се подиграват, аз бих била щастлива.

Ели, не знам, може би защото не съм се сблъскала с тоята болка ще напиша следавщите редове - аз вярвам, че искам да създам ДОБЪР човек и ако някой ден сина ми ми се подиграва без ПРИЧИНА... по-добре е било да не създавам такъв човек.
Вярвам, че нашата цел е да създаваме хора, човеци, а не просто саможиви, самодоволни, груби и арогантнти същества! Твмоя син ще бъде много повече човек в своето неразбиране, но с добротата си, отколкото убийците, садистите, жестоките и зли хора!
Вярно, че теб те боли... но другата болка не би била по-малка - и майка, чиито син я е отритнал безпричинно и й се подиграва - тя е много повече за оплакване от всяка специално майка и ще носи много по-тежък кръст и ще въри по много по-трънлив път... Ти може и да намериш утешение, но тези нещастни жени /виновни или не/... за тях не знам.

# 8
  • Мнения: 2 327
Мисля, че Ели има предвид да се подиграват на сина и защото е различен и него да го боли от това, но да усеща.

А думите са много истински... Дано наистина да е така. Аз съм се обезверила напоследък.

# 9
  • Мнения: 3 537
Прекрасно е! Нямам думи...

# 10
  • Мнения: 313
Мисля, че е по-коректно да се наричат "деца с увреждания", съотв. "хора с увреждания". Самата дума "невалиден", "неправилен" ми звучи обидно. Ако прочетем статията в оригинал, там е използван изразът "disabled child" или "child with disability". Нека поне ние имаме някакво уважение към собствените си деца...

За да не съм само критичен, ето и още една история по темата...за разлика от първата, разказана от писател-хуморист, тази е разказана от майка на дете с увреждания:
"Често ме молят да опиша какво е да отглеждаш дете с увреждания - да помогна на хората, които не са се сблъсквали с това уникално преживяване, да го разберат, да си представят как биха се чувствали. Ето какво е...

Да чакаш бебе е все едно да планираш великолепно пътуване, напр. до Италия. Купуваш купища пътеводители и правиш чудесни планове. Колизея, Давид на Микеланджело, гондолите във Венеция. Учиш полезни фрази на италиански. Всичко е толкова вълнуващо.
След месеци на изгарящо очакване, най-после денят идва. Опаковаш багажа си и тръгваш. Няколко часа по-късно планът пропада. Стюардесата идва и казва "Добре дошли в Холандия". "Холандия!!!", казваш ти, "Как така Холандия? Имах резервация за Италия! Трябва да съм в Италия! През целия си живот съм мечтала да отида в Италия!"
Но е имало промяна в плана на полета. Кацнали са в Холандия и трябва да останеш там.
Важното в случая е, че не са те завели на ужасно отвратително място, пълно с епидемии, глад и мизерия. Просто е различно място. Така че можеш да излезеш и да си купиш нови пътеводители. Да научиш един съвършено нов език. Да срещнеш съвсем различни прекрасни хора, които иначе никога не би срещнал.
Просто едно различно място. Не толкова енергично като Италия, по-малко бляскаво от Италия. Но, след като прекараш известно време там и си поемеш въздух, се оглеждаш и забелязваш, че в Холандия има лалета, Холандия има Рембранд.
Всеки, когото познаваш, непрекъснато пътува и се връща от Италия и всички обясняват колко прекрасно са си прекарали там. През остатъка от живота си ти си казваш "Да, това е мястото, където трябваше да отида. Това беше планът ми."
Болката от това никога няма да изчезне, защото да изгубиш мечта е огромна загуба. Но, ако прекараш целия си живот в оплакване на факта, че не си отишъл в Италия, може никога да не успееш да се насладиш на истински специалните, истински красивите неща в Холандия."

# 11
  • Мнения: 997
catnadeen, напълно си права по въпросът за възпитанието на децата. Но аз нямам предвид това. Искрено се старая да възпитам у Вени уважение към всички. Надявам се да се справя. 
А за Боби, дори да му се подиграват, той не би разбрал - а аз искам да разбира, да се развива, да надвие болестта. Аз искрено се притеснявам за Вени - че ще бъде обект на подигравки заради състоянието на брат си и в този смисъл изобщо не подценявам болката на родителите, сблъскали се с  простотия и неразбиране от страна на трети лица. Всъщност аз искам да съм на тяхно място -  и все още се надявам един ден това да стане.

# 12
  • Мнения: 3 537
Всеки случай е инвидуален,но не се отчайвайте и не губете кураж!Ще ви дам пример.Моята дъщеря до 8 годишна възраст не разбираше или не и пукаше ако я обидят, после започна да се сърди ,не и ставаше приятно,а като стана на 12г. дали от пубертета -започна да се старае за да не и се подиграят за нещо и повярвайте ми-УСПЯВА.Понеже училището не е в нашия квартал ,когато сме свободни я взимаме с колата.С очите си много пъти съм виждала,как деца от всички класове разговарят с нея,играят или просто се допитват за нещо /напр. дали знае къде е госпожата и др./.И когато си тръгва,всички и казват " Чао,Сисе!". Сигурно ви изглеждам като някоя фукла,но аз не ви го казвам да се изфукам,а да разберете че нещата понякога драстично се променят към по-добро.Нашето семейство извървя дълъг и труден път осеян с тръни,но от година на година на мястото на тези тръни поникват все повече цветя. Hug

# 13
  • Мнения: 534
И аз мисля така.И нашите деца се развиват макар и много по-бавно.И моят син се усмихваше щастливо на всичко-и добро и лошо.Но с годините започна да се ориентира.Е все още не може да разгадава по лицата на хората кога се радват и кога са ядосани,но вече знае,че когато му вземат химикалката или му измислят прякор не е трагедия,а игра.Преди да имам деца си мислех,че ще ги възпитавам да не плащат данък обществено мнение.А сега на практика полагам всички усилия за обратното.

# 14
  • Пловдив
  • Мнения: 630
 И на мен не ми харесва как звучи дете - инвалид, не ми харесва и дете с увреждане, нито дете със специфични нужди (както социалният министър настояваше). Думи много, смисълът един, децата ни са различни от другите. Писателката е американска хумористка, но също така е и жена на която са казали, че не може да има деца, все пак при нея се е случило чудо след като си е усиновила детенце, преживяла четири бремености, но само две от децата оживяли. Не знам кое е по-голяма трагедия, да имаш различно дете или да нямаш деца изобщо. Просто когато четох, това което тя е написала, за момент се почуствах по-специална в положителния смисъл и исках и вие да се почувствате така. Ето още една статия писана от американски хуморист, сигурно сте я чели, но и тя много ми въздейства.
Джордж Гарлин
Животът не се мери с броя вдишвания,
а с моментите, които спират дъха ни!
Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин -известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Общи условия

Активация на акаунт