стихотворение за татко

Сещам се само за едно, в което има за таткото:

Стана рано Бояна, хвана здраво тигана -
щом е мама заета, тя самичка ще шета.
Палачинки със сладко ще направи за татко.
Първата е навита - трябва да се опита,
втората е готова, но е малко сурова.
Няма да се излага, ще я лапне веднага.
Трета няма, защото вече свърши тестото...
А за татко остана пак кафе със сметана!

Май не е много по темата, само при тотална липса на други.
Май имаше нещо на Вапцаров за Гошко дето карал влак като татко си, но не го знам.

Мен мама ме е научила на това

Татко, татко,
име сладко,
като те зърна отдалеко
на сърце ми става леко, леко.

Кратичко е, но друго не знам.

това го измисли нашият татко

няма радост по-голяма
татко да набие мама
щото тя ме бие мен
ката час и ден през ден.
бързо тате си ела
'фащай дългата метла...

 
Татко носи потник,
татко е работник...

по-нататък не се сещам 

И аз само него знам ( в малко по различен вариант) но пък мен тати ме е учил

"Татко, татко - име сладко,
Щом те видя от далеко -
на сърце ми става леко"
 

Това пък го измисли Сашко, когато беше на 8 години.

Сняг вали, вали, не спира,
а пък тате иска бира.
Как във този страшен сняг
бира да му купя пак?

И мойто е в същия стил :

Минъор е моят татко,
миньор ще съм и аз.
Ех, само да порастна,
пък вижте ме тогаз!

Ако сериозно ти трябва подобно стихотворение, майка ми разполага с богат запас от детски стихчета по всякаква тема 

На татко

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Не зная дали съм добра дъщеря.
Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.
И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.
Ти дал си ми много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога плакал си скришно
за моите болки - и търсел си лек.
Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.
Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.
Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, татко, дори и когато мълча...
Пепа Николова

ПИСМО ДО ТАТКО


Здравей, татко!
          Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша, че аз съм добре.
Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм ви забравила. Мисля ви много!
И знам, че ви липсвам - това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби, за Бога!
Човек, в слабостта си, най-често греши...
Така - ти ме учеше някога, татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг.
Тогава ми казваше - "Горе главата!
Стъпчи изкушение, болка и страх!"
Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми
и аз се преборвах набързо със тях.
Пораснах щастлива при теб и при мама.
Разбрах що е вярност, любов и уют...
Готова съм вече! И никога няма
да ме изплаши човешкият студ!
Така е при мене... Пиши, как сте вие?
Намери ли евтини, сухи дърва?
Мама - лекарства редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам ви малко пари. Да си имате.
Не ми се сърди и не питай защо!
Студено е вече навън. Иде зимата...
Купи си обувки, на мама - палто!
Целувам те силно и моля те, татко,
не се притеснявай! Аз съм добре!
Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...
Обичам те:
                  Твое голямо дете.


НА ТАТКО (От инат)

Първият мъж във живота ми
беше моят баща.
Обожавам усмивката, мразя ината му...
Още пази душата ми
детския спомен за първите ласки
на нежна мъжка ръка...

Често казват, че
красиво усмихвам се.
Още по-често – че съм ужасен инат!
Всъщност – аз съм просто дъщеричката,
малката. Твоята слабост
и твоят характер чепат...

Днес, понатрупали опит житейски,
ти – като дядо на внуци,
аз – като майка на моите деца...
Уж – еднакви отвътре, ала все неразбрали се,
все по-рядко усмихнати,
все по-често – с побеляла коса...

Ех, мили татко! Как така се получи?
Аз – твоята болка и радост,
ти – моят характер чепат...
Двете страни на едно цяло сме,
а сме толкоз далечни...
Защо?! Сигурно – от инат!