Искам да разкажа за Светльо.
Преди време, през лятото, бях пуснала въпрос как да се справим с цялата бюрокрация, за да вземем Светльо от дома в Горна баня, за лятото при нас във Варна. От тогава почти не съм влизала във форума и не съм писала. И сега реших да разкажа.
Светльо е глухо момче на 10 години. Кога са открили, че не чува, не знам, но е било късно. Не е обучаван, преди да започне училище преди 2 години. Не може да говори, дори и с жестове общува оскъдно.
През учебната година е в училището за глухи в София, спи там в пансиона, ваканциите прекарва в дома в Горна баня.
В началото на лятото стана инцидент в дома и Светльо беше обгорен, прекара доста време в Пирогов. Тогава ние (майка ми и баща ми, сестра ми и аз и мъжа ми) решихме да го вземем до края на лятната ваканция. Майка ми и баща ми живеят във Варна, глухи са, сестра ми - студентка в София, но във ваканция, а ние се прибрахме от Англия за 2 месеца. След дълги разправии, срещи със социални работници, проверки и доклади, разходки Варна - София, някои пъти само да разбереш, че човекът, който търсиш е в отпуска или на конференция, въпроси знам ли аз коя съм, че да поемам такава отговорност... накрая Светльо дойде във Варна. Само да кажа, че имаше и хора, които се отнесоха много внимателно и разбиращо.
Светльо прекара във Варна 1 месец, въпреки че можеше да са 2. Не беше лесно. Трудно се говори с него, въпреки че всички знаем жестомимика, не слуша, на моменти е почти неконтролируем, обича да си проси разни неща, много трудно учи, преструва се, лъже... Имаше моменти, в които се чувствах безсилна, изпитвах вина и чувство, че се провалям тотално, обаче имаше и моменти, когато сме играли и сме се забавлявали и искрено сме се скъсвали от смях, и вечер, когато заспят двамата с Виктор се чувствам доволна и сърцето ми е пълно.
Не мога да кажа, че постигнахме някакви резултати, че го научихме да говори или че го подготвихме за училище, защото 1 месец просто отлетя. Забавлявахме се главно заедно. Надявам се, че е бил щастлив и доволен.
На 15 септември го изпратихме на училище - сега е втори клас. Упрекнаха ни, че сме го разглезили. Но аз не мисля така. Надявам се, че не сме
Вероятно малко се разсърди, че го оставяме. Но знае, че трябва да ходи на училище. Сестра ми ходи при него всяка седмица, майка ми и баща ми бяха 2 пъти досега, но разстоянието Варна - София не е малко. А на мене ми разказват постоянно как е, за училището. Пита за "малкия с очилата" и дали е летял със самолет 
(защото вече се прибрахме в Англия).
За Коледа майка ми, баща ми и сестра ми ще го вземат пак във Варна, ако разбира се им позволят и ако се справят с бюрокрацията. Надявам се да се наредят лесно нещата този път.
А за другото лято ще видим как ще стане, живот и здраве.
И така - Светльо си е наше дете вече. Нямат значение формалностите, ние сме до него
Исках да разкажа, да споделя. Мислех си, че да отвориш сърцето си, да заобичаш едно дете е достатъчно. Обаче не е. Трябва много много търпение, много много себеотрицание, много много неща, които никога нямаш, никога не си подготвен за това, преди да ти се случи
На всички, които искат да осиновят, да станат приемно семейство или с каквото и да помогнат - пожелавам успех! Поздрави на всички!
И малко летни снимки:
Преди време, през лятото, бях пуснала въпрос как да се справим с цялата бюрокрация, за да вземем Светльо от дома в Горна баня, за лятото при нас във Варна. От тогава почти не съм влизала във форума и не съм писала. И сега реших да разкажа.
Светльо е глухо момче на 10 години. Кога са открили, че не чува, не знам, но е било късно. Не е обучаван, преди да започне училище преди 2 години. Не може да говори, дори и с жестове общува оскъдно.
През учебната година е в училището за глухи в София, спи там в пансиона, ваканциите прекарва в дома в Горна баня.
В началото на лятото стана инцидент в дома и Светльо беше обгорен, прекара доста време в Пирогов. Тогава ние (майка ми и баща ми, сестра ми и аз и мъжа ми) решихме да го вземем до края на лятната ваканция. Майка ми и баща ми живеят във Варна, глухи са, сестра ми - студентка в София, но във ваканция, а ние се прибрахме от Англия за 2 месеца. След дълги разправии, срещи със социални работници, проверки и доклади, разходки Варна - София, някои пъти само да разбереш, че човекът, който търсиш е в отпуска или на конференция, въпроси знам ли аз коя съм, че да поемам такава отговорност... накрая Светльо дойде във Варна. Само да кажа, че имаше и хора, които се отнесоха много внимателно и разбиращо.
Светльо прекара във Варна 1 месец, въпреки че можеше да са 2. Не беше лесно. Трудно се говори с него, въпреки че всички знаем жестомимика, не слуша, на моменти е почти неконтролируем, обича да си проси разни неща, много трудно учи, преструва се, лъже... Имаше моменти, в които се чувствах безсилна, изпитвах вина и чувство, че се провалям тотално, обаче имаше и моменти, когато сме играли и сме се забавлявали и искрено сме се скъсвали от смях, и вечер, когато заспят двамата с Виктор се чувствам доволна и сърцето ми е пълно.
Не мога да кажа, че постигнахме някакви резултати, че го научихме да говори или че го подготвихме за училище, защото 1 месец просто отлетя. Забавлявахме се главно заедно. Надявам се, че е бил щастлив и доволен.
На 15 септември го изпратихме на училище - сега е втори клас. Упрекнаха ни, че сме го разглезили. Но аз не мисля така. Надявам се, че не сме
Вероятно малко се разсърди, че го оставяме. Но знае, че трябва да ходи на училище. Сестра ми ходи при него всяка седмица, майка ми и баща ми бяха 2 пъти досега, но разстоянието Варна - София не е малко. А на мене ми разказват постоянно как е, за училището. Пита за "малкия с очилата" и дали е летял със самолет (защото вече се прибрахме в Англия).За Коледа майка ми, баща ми и сестра ми ще го вземат пак във Варна, ако разбира се им позволят и ако се справят с бюрокрацията. Надявам се да се наредят лесно нещата този път.
А за другото лято ще видим как ще стане, живот и здраве.
И така - Светльо си е наше дете вече. Нямат значение формалностите, ние сме до него
Исках да разкажа, да споделя. Мислех си, че да отвориш сърцето си, да заобичаш едно дете е достатъчно. Обаче не е. Трябва много много търпение, много много себеотрицание, много много неща, които никога нямаш, никога не си подготвен за това, преди да ти се случи
На всички, които искат да осиновят, да станат приемно семейство или с каквото и да помогнат - пожелавам успех! Поздрави на всички!
И малко летни снимки:
И от мен една голяма прегръдка 
!Много е трудно да накараш едно пораснало дете да промени навиците си-минала съм по този път и ми са познати чувствата ,които си изпитвала през този един месец!Трудничко е,но си струва!Дано да успеете да си го вземете завинаги! 
