Първата среща...

  • 3 388
  • 33
  •   1
Отговори
  • Мнения: 380
Минала седница бях отпуска (предполагам не съм липсвал:) и покрай всичко останало успях да изпълня една стара моя мечта.

Да се срещна с братята, сестрите и майката на Боян.

Покрай едни проблеми на делото по осиновяване трябваше да се призовава отново бащата и така научих адреса.

Знаех, че има 3 по-големи деца от него. И това.

Добре, че издуха силен вятър и не ставаше за летене. Станах, качих се на колата и отидох.

Населеното място е малко, не намерих карта преди това и обикалях доста докато намеря адреса.

Беше ми много притеснено през цялото време. Помня и усещането. Силен вятър шумящ в короните на дърветата, тишина и слънце. Незнам защо, но това ми навяваше спомени за гробище.

И така обикалях обикалях, не смеех да питам много, (че всички много питащи и чужди са странни) и с малко помощ от приятел стигнах до къщата.

Децата излезнаха с майка си.

Нямаше никакво притеснение вече. Бях много щастлив. След като ги видях. Искаше ми се да ги прегърна, нацелувам, направо летях. Едвам се сдържах да не го направя.

Просто помня, че се бях нахилил до уши и сигурно съм изглеждал странно. Имах също така и късмета да се доближа много до тях.

После ми стана много тъжно. Поплаках си. Защото ги почуствах толкова близки, а не можех да ги доближа. А така ми се искаше. Но това не трябва да става под влиянието на толкова силни емоции. Не ги познавам, идея си нямам как би им се отразило такова нещо (аз и моите идеи за взаимност) на живота им, на мен, на нас, на Боян. И затова предпочатох да съм анонимен. Засега.

Сигурно ще се запитате каква ми беше мотивацията.
Най - вече Боян. И неговите бъдещи въпроси. Не искам да си измислям. Не искам да лъжа. Колкото по-близо до истината толкова по-добре.
Аз самия имам потребност да ги познавам. Може би помните, може би не, но аз изпитвах адски силен респект към мъжа имащ поне 4 деца (баща му). А аз не мога да имам. Изпитвах ужас и страх също. Сега се чувствам различно. Исках да проверя как се усещам и спрямо него.
Боян е само дете в нашето семейство. Но той има братя и сестри. А това е безценно богатство. Не мисля, че е правилно да се чака до пълнолетие за да се тръгне по пътя на опознаването.

Искам да ви кажа, че много се радвам, че намерих начин, сили и време да го направя. След като го направих се чувствам много по-добре. Много по-спокоен. Много, почти непрекъснато мисля за тях. Доста идеи ми се въртят в главата.

Много ми се промени представата за тях. Към по-добра. Знаете колко сме склонни да преекспонираме нещата в главите си и как с времето те напълно променят формата си. Сега имам някаква реална база.

Какво следва от тук натам? Осмисляне. Чакане. Прехвърляне на много идеи.

Исках да го споделя с вас. Въпреки, че надали сте усетили и малка част от емоциите ми. Чувствам се чудесно. Много различно. Трудно ми е да го опиша. Ако осъзнавам още и е интересно ще ви го споделя:)

Хубава седмица:)

# 1
  • София
  • Мнения: 9 517
Не ги познавам, идея си нямам как би им се отразило такова нещо (аз и моите идеи за взаимност) на живота им, на мен, на нас, на Боян. И затова предпочатох да съм анонимен. Засега.

Сигурно ще се запитате каква ми беше мотивацията.
Най - вече Боян. И неговите бъдещи въпроси. Не искам да си измислям. Не искам да лъжа. Колкото по-близо до истината толкова по-добре.
Здрасти, Маг, хубава седмица и на теб.
Виждам, че си доста емоционален в момента, но все пак ми се иска да те попитам - какво разбра от тази среща, което ще ти помогне да отговориш на бъдещите въпроси? Разбра ли защо са го изоставили?
Можеш ли да отговориш на въпроса "Защо съм бил в дом?"?

# 2
  • Мнения: 380
Все още само предполагам. Но поне потвърди предишните ми предположения. Само те могат да отговорят на този въпрос.
Но са в много затруднено положение. И не мисля, че са така отскоро. Смятам, че това е била причината. Винаги съм смятал така. (Или така ми се е искало.)

# 3
  • Мнения: 737
Здравей, Маг,

Мисля, че те разбирам.

Знам, че момчето ми е трето дете. Откакто го взех, не ми излиза от главата, че там някъде има братя или сестри - няма да се разпростирам за всички мисли по въпроса... Как ти се сториха другите деца?


Маг, направил си нещо важно. Нещо много важно за ТРИМА ви. Радвам се, че се чувстваш добре, това има значение. Но (не ми се сърди) от поста ти някак твоята необходимост от постигане на душевен ми излиза преди нуждата на детето?

Ако е ваше премерено общо решение - извинявай и въобще прощавай за приземяващата намеса във "вътрешните работи".
Имам още какво да ти кажа, но изпускам рингсове... Друг път.

# 4
  • Мнения: 380
В интерес на истината това си е една доста егоистична постъпка.

Всъщност аз все още нямам никакви отговори. Че даже и въпроси нямам:)

Но ми остана усещането за правилна посока. Че се намирам на правилния път.

Времето ще покаже.

Най малкото дете адски прилича на Боян. Все едно гледам него. Същите очи, хитра усмивка, закачливост. По големите са по-различни.

Направо се уплаших от силното ми желание да ги намачкам...

Последна редакция: пн, 15 юни 2009, 14:09 от Магьосника от Оз

# 5
  • Мнения: 11 870
Много добре звучи, радвам се за теб, Маг щом си имал такава потребност и си я осъществил.
За съжаление в повечето случаи и за много от нас това е неосъществимо дори при добро желание.Едва ли има осиновени деца, които да нямат някъде биологични братя и сестри.Но по ред причини в огромния процент от случаи децата / или повечето от тях/ са пръснати из страната ни / и не само/ и е трудно осъществима такава среща.

Това ми е известно не като осиновител, а по повод на професионалния ми досег с процедурата по осиновяване.
Сега, да не се приеме като завист някаква, наистина се радвам за теб!

# 6
  • Мнения: 2 123
Но ми остана усещането за правилна посока. Че се намирам на правилния път.

Времето ще покаже.

Мисля, че това е водещото ... Всеки родител, познава най-добре собственото си дете и неговите нужди. Ти си му баща и каквото и да решиш ще е по-добро от това, което непознат ще те посъветва ...

Моето усещане за моето дете е, че територията на неговия биологичен произход е  негово лично пространство, в което нямам право да се меся и да ровя...
Да, моя работа е да го подтиквам да говорим за това, моя работа е да му дам сигурност,
че това не е тема табу за мен.

Когато е бил изоставен и в последствие осиновен от нас, и в двата случая двойка върастни са избрали как ще се развива животът му в определен период,  той не е имал избор, макар, че животът е негов. Не мога да му отнема още един избор.
Честно казано - това някак си ми създава усещането за заговор зад гърба на сина ми ....

Моята позиция е - ако и когато Никола пожелае и изпита необходимост (понеже нашия случай е сходен), тогава помагам до степента, в която той пожелае. Ако иска - само давам данните. Ако иска, отивам с него. Ако иска, отивам първа и говоря с родителите му ... изобщо каквото иска той. Разбира се аз ще предложа вариантите за помощ....


Чета и препрочитам постовете на осиновените деца. Може би всеки чете, но разбира това което му се иска да разбере  Wink Аз разбирам, че това желание е индивидуално, идва по различно време. Моята работа по този въпрос е да осигуря на Нико максимално знание за това как да ги намери (адрес, ЕГН на родителите и пр.). Това съм направила. Искам изборът му да е свободен и личен

Обаче това е моето дете, моето усещане (слава богу идентично с това на баща му) и решение за ситуацията.

А иначе, с ръка на сърцето не мога да се зарадвам за теб (а искам) защото от страни ми се струва, че това търсене е твое търсене (не на сина ти или заради него) и то е резултат от много болка ... за това по-скоро ти пожелавам от сърце да намериш мир за себе си  Peace

Ако не съм права, поля да ме извиниш, не искам да звучи, сякаш правя дисекция на чужда душа, която не познавам...

Затворих си очите и опитах  да си представя какво бих изпитала , ако видя  биологичните майка и баща на сина ми. Първото чувство което се появи беше ... обида (макар, че не е точната дума, но не намирам друга засега), после ми се напълнихе очите и спрях да си представям ...  Wink

Последна редакция: пн, 15 юни 2009, 15:15 от Fussii

# 7
  • Мнения: 380
Но ми остана усещането за правилна посока. Че се намирам на правилния път.

Времето ще покаже.
Моята позиция е - ако и когато Никола пожелае и изпита необходимост (понеже нашия случай е сходен), тогава помагам до степента, в която той пожелае. Ако иска - само давам данните. Ако иска, отивам с него. Ако иска, отивам първа и говоря с родителите му ... изобщо каквото иска той. Разбира се аз ще предложа вариантите за помощ....

А ако Никола поиска да знае всичко като е на 9-10 години? Какво ще направиш? Даваш му данните? Или отиваш? Или го водиш там?

Или ще казваш незнам. Или като порастнеш ще разбереш. Или ще поизлъжеш?

Но какво и да се случи ще остане сянка. Заради твоята тревога. Заради това, че сякаш го оставяш сам в това сложно и опасно пътуване.

Всъщност основния въпрос тогава би трябвало да бъде - А трябва ли да чакам до пълнолетие за да се случи това?

А де?

Май май аз отивам засега на НЕ, не трябва. 

# 8
  • Мнения: 2 123
А ако Никола поиска да знае всичко като е на 9-10 години? Какво ще направиш? Даваш му данните? Или отиваш? Или го водиш там?

Или ще казваш незнам. Или като порастнеш ще разбереш. Или ще поизлъжеш?

Но какво и да се случи ще остане сянка. Заради твоята тревога. Заради това, че сякаш го оставяш сам в това сложно и опасно пътуване.

Всъщност основния въпрос тогава би трябвало да бъде - А трябва ли да чакам до пълнолетие за да се случи това?

А де?

Май май аз отивам засега на НЕ, не трябва.  

Подред  Grinning

Да знае всичко, от кое ... аз бих могла да му изложа единствено фактите от социалното му досие. Честно казано нямам ясен план в главата кога и как да стане това. Още по-честно казано  Wink съветвам се с психолог по тези въпроси, когато имам съмнения.

Засега той знае как сме се срещнали. Чул е думичката осиновен. Гледал е снимки от първата си среща с нас и първия си ден в къщи. Понякога когато го питам коя приказка иска да му разкажа и той се колебае питам: За спящата красавица (най-честия отговор  Sick), за Пепеляшка, за Нико (понякога той си казва - да искам тази), за Снежанка или ... т.н . Тогава си я разказваме или си я четем. За сега единствено светва самодоволно като го попитам "Кого видях аз там в къщичката за бебенца?", той отговаря "Ами най-хубавото бебе - Нико"  Wink
Понякога аз го питам за неща от приказката, понякока го моля той да продължи или да ми доразкаже... питам го дали иска той да ме пита нещо... и засега е това...обича приказката определено.
Нататък - ще подавам аз и ще следвам детето

Не мога да ти кажа какво ще стане след N години. Не знам как ще постъпя. За сега знам само  какво е бебешки пубертет. Не знам какво е класически и ужасно ме е страх като си припомня моя собствен  Crazy (мен все е дно ме беше ударил товарния влак)

Лично аз, мисля, че  на 21 годишна възраст си достатъчно зрял, устойчив и би трябвало да можеш да понесеш повечето неща. Пред Нико ще пледирам, че  тази възраст е подходяща, мога и да се обоснова пред него  Laughing.
НО! Ако в каквато и да е възраст, детето ми се мъчи и страда, категорично няма да чакам. Пак казвам - за тези неща със сигурност ще се съветвам с човек, който работи това,  има съответния опит и не е субективен.


От правна гледна точка, сега в новоприетия СК, чл110,  се предвижда 14 годишна възраст на осиновения и свобода на преценката (спорно) на социалните, родителите ни нЕма там ...  - безобразно недогледана разпоредба, вкл. от правна гледна точка, не само от емоционална , но това е друга тема ...

Откровено казано, най-големият ми страх (по-скоро ужас) е, че има вероятност (само вероятност!), да не го посрещнат с отворени обятия...
И тогава какво правим? Как го спасявам от самоубийство ... напълно сериозно те питам... и такива неща си представям  Blush
Представи си един разлюлян от емоции пубертет, който търси биологичното си семейство и бива отхвърлен втори път. Лошо ми става, честно...

Затова мисля, че е необходимо да се изчака по-голяма възраст.

За лъгането .... не ми се вярва да си лъжа детето. Засега си мисля, че  ще спестя една единствена подробност, която категорично е в ущърб на биологичната му майка, но аз просто нямам сила да му я кажа... и занапред няма да имам сила...

Последна редакция: пн, 15 юни 2009, 16:41 от Fussii

# 9
  • Мнения: 2 123
И последно... че бързам да си играем  Laughing...
Каквито и сценарии да си разиграваме в главата, ще се случи нещо различно.

Няма как нито да се застраховаме, нито да получим обещания, нито да се подсигурим за каквото и да е... Така че, аз мисля предварително, обмислям си поведението но е абсурд да предвидя непредвидимото  Laughing

# 10
  • Мнения: 256
 Поздравления, Маг!  bouquet
Точно на 10тия рожден ден на сина ми, му дадох цялата информация, с която разполагах и снимка.
Знае от малък, че е осиновен.
Плака без глас, само огромни сълзи. Обещах, че ще постъпим както той иска.
Поговорихме и решихме, че ще отидем когато стане малко по голям.
Аз също искам да се срещна с БМ и на двете си деца лично-не знам само дали  имам моралното право пред децата си.
Само ще напиша последно, че едната бих я прегърнала, но другата бих я зашлевила.

# 11
  • Мнения: 737
Маг, ще ти пиша, както казах, по това, което чувствам от постовете ти. Дано мислите ми са ти от полза.

Заровил си се дълбоко и копаеш своята болка. Напълно съм съгласна, че трябва да се справим ние със своите травми и да тръгнем напред максимално силни и пълноценни, ние сме нужни и ще сме нужни още много дълго на децата си.

Предприел си тази стъпка, защото ти е било необходимо. Добре.

Писах ти и пиша по-директно, отколкото може би е възпитано, защото ти кроиш вече планове, под въздействие на твои травми и емоциите от срещата. Нали?

Мисълта ми е, че това е много, много, много важно преди всичко за детето.

На колко е? На 4? В периода на осъзнаването като аз, на "не-тата", на "сам". В периода на фантазиите, скоро ще тръгнат и страховете? Моя категорично отказва да спи сам, да се бълбука във ванната сам, не обича да играе у дома сам (като е с деца няма никакви проблеми!) - защото му било тъжно, или го било страх сам.

Страх... по начина, по който се вкопчва моето весело и отворено момче в мен, знам и чувствам, че това не е само от моето разглезване, то е по-дълбоко, то е по-страшно...

Започвате сега да общувате с него по-пълноценно, той вече може да пита и да споделя, ти можеш да разказваш и учиш. Сега е светлото време за семейството, за общуването с мама и татко. Пак ще ти напиша - радвайте се! общувайте! създавайте връзката здраво-здраво, дайте му сигурността на мама и татко и тя ще остане за по-дълго - и на 9, и на 14, и на 20, и на 40...

Ти трябва да му осигуриш светло, сигурно и радостно детство. Ти трябва да му осигуриш дом и семейство. На този етап това е най-важното, поне аз така мисля. Обръщам се назад - имах най-прекрасното детство и съм безкрайно щастлива със семейството си, с детството си! И спокойно мога да кажа, че това ме е подкрепяло вътрешно в много трудни ситуации... Моите усилия за Анди трябва да са двойни - защото изграждаме връзка в друга ситуация, защото сме сами, защото е по-прекрасен от мен Grinning!

Твърдо съм убедена, че в тази сфера от живота им трябва да се прислушваме към децата си и те да определят темпото. В твоя случай ми се струва, че твоята болка ражда проблем и има опасност да го стовариш на детето и на семейството като цяло. Още има много да се гради, Маг. Да не объркаш детето? Преди да го пратиш на битка, трябва да го обучиш и духом и тялом. Да укрепне и да може в пълна сила да приеме нескодата. Не знам дали ще успееш да направиш това до 9, или до 12, или до 18 години?...

Писах, че децата са различни. Исках да кажа на детето си по-рано. Опитвах и срещах съпротива. Успяхме да въведем темата късно към 4 г. може би беше. Връщаме се към нея САМО когато той иска. Така ще е занапред. Не знам какво и кога ще иска. Ще му подам ръка и нямам никакви емоционални или други задръжки в тази сфера. Не съм настроена срещу родилата го жена. Писах някъде даже, че си я представям с добро чувство - моето слънчево, стоическо, ведро, открито и борбено дете носи частица от нея. Чувствам го. Благодарна съм й даже, защото е от ромски произход, би могла да определи за него и по-страшна съдба...

Това, което винаги истински ме е вълнувало е какво е станало с неговите братя или сестри. Затова ти писах, че те разбирам. Не можах да видя доклада. Не знам как да проверя, а и малко ме е страх - ако са в домове, не знам дали не бих се втурнала да ги осиновявам, а няма да мога да се справя...

Така е при мен. Не знам как е при вас... Но внимавай и прочети пак своя първи пост от една своя друга тема - сещаш се - за егоизма, за нашите болки, за това какво стоварваме върху децата...

Пиша всичко това с голяма симпатия. Пак се тревожа... И съм благодарна, че споделяш!


 

# 12
  • София
  • Мнения: 990
   Маг,  Hug!
   Наистина не бързай с детето, но аз съм убедена, че щастието и душевната хармония на детето се обуславят от щастието, душевната хармония и обмислените усилия на родителите му!

# 13
  • Мнения: 955
Маг   Hug Hug Hug    ,
Явно за тебе е било много важно да направиш тази стъпка. Тя е твоя, не на детето ти.
Ние сме разигравали сценария и можем да го осъществим, но не го правим. Моите доводи: придържам се към закона и той не позволява това. Тъй като на същия този закон се позоваваме, когато казваме на децата, че са наши деца завинаги и че ние сме техни родители завинаги, не мога да си позволя да го нарушавам по друга точка. (отделно си имам мнение за закона и процедурите, но това е нещо, с което не могат да бъдат обременявани).
Мой опит: на 9-10 години искат да знаят, ама искат АЗ да зная, не те самите да осъществяват контакт. Имаш значи 3-4 години на помислиш как да представиш информацията по начин, подходящ за детето.  Включително и трудната част - защо си ходил да ги виждаш...
Стискам ти палци!   bouquet

# 14
  • Мнения: 2 123
минавам набързо, защото пак тичам Grinning
Не съм чела подробно, това, което другите са писали.

Бързо само - Оз е възрастен порастнал човек, едва ли има нужда ние да му правим психо портрет и да го поучаваме как дасе радва на детето си. Нека допуснем, че той знае. Човекът преживява и на по-дълбоко ниво - споделя. Ценя ужасно много темите за размисъл - те са  единствената причина да влизам тук. Иначе за споделяне на това кой как се наакал и му се подсекло дупето - имам къде да го правя... Wink

Споделям и аз моите мисли относно ситуацията и моите преживявания, свързани с биологичното семейство на сина ми. Чуждите мисли и емоции нито ще оценявам, нито ще коментирам - са или не са по моя начин правилни.

Оз, (Маг не ми допада), мислих аз пак, чесах се по главата и изводите, които се налагат за мен са:
1. Не съм дорасла да харесам БСемейство на Никола. Няма как да стане на тоя етап. В най-изчистен вид - това са хора, навредили (използвам тази дума, защото тук четат осиновени деца и не искам да наранявам никого) и най-малкото не мога да очаквам че няма да го направят пак. Не мога да ги мразя, защото са го създали, обаче да смятам че са богатство за него ... грозно ми се струва (това съм - аз, аз, аз - това е моята позиция, може и да греша). АЗ да ги търся, за да си станем приятели в някакъв момент и да си гледаме заедно децата ... напълно противоестествено и нездраво ми се струва.  Все едно с радост се съгласявам сина ми да бъде изоставен... няма как да го предам.

2. Има още много да работя върху себе си за да мога да превъзмогна тъгата си от това, което се е случило с него (не е гняв, не е омраза, не е страх), за да мога когато говоря с Нико за това, да мога да бъда максимално обективна и да не натоваря детето с моите емоции


и още нещо по темата си мислех, за общите решения на мен и мъжът ми, но е прекалено лично и ако ти е интересно ще ти го напиша на лс.

Общи условия

Активация на акаунт