Кои реакции на околните намирате за нормални?

  • 4 401
  • 24
  •   1
Отговори
  • Мнения: 4 414
Извинявам се, че се меся....., но пък си ви следя редовно как сте и затова се бухвам и аз в тази темичка.
    Мен също ме  интересува, кой реакции на околните намирате за нормални, с две говеда, непрестанно защоткащи ми се случва да отговарям на несъвсем удобни въпроси Confused. Вярно в този случай, аз не удрям шамар, а съвсем нормално обяснявам, че понякога вследствие на катастрофа или нещо друго, можеш да си загубиш кракът, ръката....., но винаги прибавям, че не е възпитано да се обсъждат хората (това, казвам когато се обсъжда, който и да е човек, не само в такива случай).
  Имам малък опит с хорските коментари, на 11години бях със счупен крак и стоях 3 месеца в гипс на целия крак, единствения начин да се предвижвам беше с патерици и направо ми се пищеше, като чуя зад гърба си "Аууууууууу, горкото дете", отвратително е това демонстриране на съчувствие и разбиране.
 

Последна редакция: вт, 29 апр 2008, 04:25 от iskrica_nadejda

# 1
  • преди Варна/сега Горна Оряховица
  • Мнения: 4 258
Аз се старая да науча моите деца като видят дете с някакво заболяване/видимо/ или с увреждане да не гледат с луд интерес ,а спокойно да му се усмихнат,да го поздравят и да отминат или ако сме на детската площадка да са много внимателни с това дете и да играят с него.Това мисля за нормално.Нормално е според мен,да не се захваща разпит на майката или бабата с детето-ама що,от какво...

# 2
  • София
  • Мнения: 2 958
Не намирам за нормално, майките да дърпат децата си все едно в пясъчника има чумаво дете!
Не намирам за нормално и шушуканията зад гърба на майката.
Не намирам за нормално и закриването на очите на децата покрай, които минава човек с увреждания!
Всичко това съм го виждала и ми е идело да отида при тези (с извинение) прости майки и да крещя с всичка сила  #Cussing out
Всички сме различни и това винаги ми е повтаряла моята майка. Както аз имам свои особености, така и другите си ги имат. Толерантността е качеството, което в България трудно и тепърва се изгражда. Мисля, че нашето поколение е от особена значение, за да растът децата ни заедно. Щасливи, добри и съпричастни към чуждата мъка и радост!

# 3
  • Мнения: 4 244
Децата са по природа любопитни. Видят ли нещо ново по различно се втурват да го изследват. Реакциите им са според характера.
Към тези преживявания се числят и реакциите към болни деца. Искат да видят да пипнат, да погалят да успокоят по своему.
Реакциите на родителите са смешни - в желанието си да скрият страха и ужаса че подобно нещо се случва и освобождаването психически (Добре че не е моето) се получават такива плитки и изключително "умни" коментари че направо да се засрами човек като ги слуша

Аз като кажа в България че моето дете е свръхактивно и реакцията на възрастните обикновено е - А, ми те всички деца на тая възраст са така, то ще го израсте! Непознаването на заболяването и директния сблъсък с него води до такива "компетентни" мнения.

Аз самата се опитвам да възпитам така децата си че да приемат един недъг не като нещо странно, ужасно и грозно, а като част от живота и че този човек е различен по своему, но не го прави по лош, по долен или недосегаем
Имали са и двамата контакти с  болни деца и хора и винаги съм им разрешавала да се приближат да видят да попитат близките или самия човек
След това сме коментирали защо при този човек нещата стоят така и се опитвам да давам колкото се може по нормални и смислени отговори.
Надявам се да възприемат моето отношение и да пораснат нормални възрастни

Последна редакция: пн, 29 авг 2005, 13:19 от "Стройна" фиданка

# 4
  • Кори Селести
  • Мнения: 5 538
Дълго мислех какво намирам за нормално...
Може би...когато хората разберат, че детето има проблем (в случаите, когато не е очевидно какъв е проблема) трябва да забравят любопитството си...и задължителното съчуствие и да се държат както към всяко дете...не да се отдръпват..и те и децата им. При някои хора отдръпването идва от мисълта "да не му направим нещо"..но ако има такава опастност, майката е тази която първа ще предупреди.
А децата с проблеми имат нужда от общуване като всички други. Не по-малка нужда от това имат майките им...

В болницата веднъж срещнахме едно момченце. Незнам какво му беше..неможеше да говори, но обясняваше всичко с жестове. Дойде при нас и майка му се втурна да го спре...но се оказа, че се разбираме чудесно:) Пита ме за бебето (Диана) за каката...някак си разбрах, че искаше да знае как се казват...после му казах, че е много хубав, а той ме целуна по ръката...и стана време да си ходим...казах му чао, а той ме побутна...един вид "хайде, тръгвай". Майката през цялото време беше на тръни, но мисля, че и беше приятно някой да си общува с детето и без да му се дзвери...на мен също ми беше много приятно, защото детето беше невероятно...искаше ми се още да си говорим.

# 5
  • в края на града
  • Мнения: 4 446
... да се държат както към всяко дете... 

Ето това намирам аз за нормално...
Когато установихме проблема на Яни аз много се притеснявах от реакциите на майките, с които излизаме и съответно от дечицата. До ден днешен не мога да повярвам колко добре реагираха. И да го бях мислила преди това, как искам да се отнасят към Яни и как да приемат "новината", не бих могла да го измисля по-добре. Затова сега вече ми е лесно да кажа какмо е "нормална реакция".
Няма ахкане, охкане и клатене на глави.
Няма коментари.
Няма разпитване, ако аз заговоря за това, питат съвсем нормален разговор, без съжаления и тръшкане и прочие... Вече след толкова време питат за яслата, упражненията и все такива практични неща, за имплантанта, как работи и т.н., но не досадно, ако не ми се говори не ме закачат.
Отношението към Яни е абсолютно същото като преди.
Говорят си му като на чуващо дете (което е много важно и което тъпите ни родители и до ден днешен не успяха да проумеят).
И най-важното отношението на децата им към Яни също е абсолютно същото, не знам какво са им обяснявали в къщи на тези деца (те са малко по-големички от Яни), но няма едно да му дръпне слуховите апарати, или пък сега имплантанта. Играят си, гонят се, бутат си колите, прегръщат се, говорят му и т.н. детски истории  Wink
Лично аз при срещите си на дечица с проблем винаги съм се държала нормално и с тях и с родителите им. Винаги ме е обливало огромна болка, че детенцето страда, но го подтискам и гледам да не ми личи...

# 6
  • Мнения: 2 792
 Като се замислих  над примера, който съм дала, осъзнах че досега ми се е случвало да давам , обяснение, само за хора, които са с някакъв много видим недъг, нямат крак или ръка, ходят с бастунчета за слепи.....
 Дъщеря ми имаше, детенце болно от Аутизъм в групата, нещо което аз разбрах в последствие и когато я питах дали си играят, тя ми каза "А да, Сашко ми е приятел"и толкова, бях много доволна от нея. Всъщност се бях притеснила, че никой не ни е казал, зщото децата са безкомпромисни и ми се стори жестоко, едно дете да бъде вкарано в тази среда, без тя да е подготвена да го приеме. После осъзнах, че явно са си замълчали, защото малко родители биха, били благосклонни и са търсили бягство от конфликтни  ситуации...., което всъщност е отвратително.

  Аз никога не съм демострирала отношение, не съм изказвала крайни мнения и децата ми нямат изградено предубеждение, според мен, това е разковничето да не натоварваш с лични заключения и убеждения.. Не знам какъв постинг се получи, съжалявам ако звуча объркано, но докато писах трябваше да одобря 3 рисунки на Момчил, да проведа един сериозен разговор с Димана и мисълта ми малко прескачаше, накрая май аз самата забравих какво, точно исках да кажа Embarassed
 

# 7
  • Мнения: 417
Дано успея да се изразя както го мисля. Преди Зари да се разболее от диабет се бяхме събрали няколко майки, на които децата се познават откакто са се родили. Все работещи майки вечер имахме един час в който да пием по бира докато децата ровят в пясъка. На масата постоянно имаше чипс, бонбони, пуканки. Разболя се Зари. Компанията и срешите останаха. На масата има само бира или кафе. На искащи деца се обяснява, че Зари не трябва да яде и затова не-може да се поръча нищо. Слагаме инсулин пред децата, които с интерес наблюдават. Благодаря на приятелите си, че се отнасят така. Помагат ми много.
Имала съм и обратните случаи. Ние слагаме инсулин навсякъде т.е. заведение, парк, София ленд. Имала съм погледи и физиономии сякаш слагам на детето си наркотик. Гледам да не им обръщам внимание. Не правим нищо нередно, за да се завираме в тоалетната.

# 8
  • София
  • Мнения: 2 262
Да ви отговоря и аз, като майка на оперирано момченце, на което цялото телце е в жестоки белези от операциите, има и високо на врата и лятото се вижда много. Децата направо ме питат какво е това и аз казвам нещо, което реша че е подходящо за възрастта на питащите. Но трябва да ви кажа, че страшно много се дразня от любопитните възрастни, просто могат да ти бръкнат в душата толкова грубо, че се отвращавам. Моя син е сладур, всички го закачат и е много контактен, обяснява какво ли не, но когато го използват за да разберат що за чудо е това по него и не е ли опасно за тях по някакъв начин ми иде да крещя, да удрям и да ги вкарам в пътя......Всичко различно всява и страх в хората, не сте ли го забелязали? Може би по-скоро отоговорих какво не намирам за нормално, но то пак е начин да се изясни въпроса. Не искам да ме разпитват и да любопитстват, ако аз съм готова и искам ще обясня, всичко останало е като насилие за мен........

# 9
  • Мнения: 2 543
За нормално приемам само цивилизованото отношение към всички различни хора. Независимо дали става въпрос за дете или възрастен с някакво увреждане или заболяване. Или пък става въпрос за различни в религиозно или етническо отношение хора. Цивилизовано е да приемаш различните от себе си хора като равни. Нищо по-малко от това.  Crossing Arms

# 10
  • Мнения: 6 315
Искам синът ми когато порастне да възприема всички хора като равни, да разбере, че те са нормални и няма нищо странно в това да си на инвалиден стол, да ти се налага да си биеш инжекции през определен интервал от време или да не виждаш или чуваш например.

Имах съученичка, която беше болна от хемофилия. Не играеше физическо и мисля, че всички деца от класа знаехме какво й е, но сме се отнасяли към нея както към всеки друг.

Неприятно ми е, когато видя как на улицата се обръщат след някого в количка все едно е извънземен. Всички сме различни и светът е шарен и за всеки има място под слънцето!
  bouquet

# 11
  • Мнения: 417
Темата ми напомни следната случка. Дъщеря ми беше на година и половина, когато се роди бебето. Дете свикнало да играе навън.  Изникна проблема с храненето на бебето навън т.е. кърменето. След първите няколко пъти, в които се притеснявах нататък всичко беше ОК. Докато един ден бяхме на детска площатка с пясъчник. Ние се кърмехме, а Зари си копаеше. Пет-шест годишно дете мина с майка си и каза "Мамо, на тази леля и се виждат циците" Майката ядосано отговори "Да .../името на детето/ , а аз се наявах, че само циганките правят така. То на какво ли неможеш се нагледаш" и забързано отминаха. Е това намирам по-скоро за ненормално.

# 12
  • Мнения: 4 414
моето мнение не се различава от изказаните...
спомням си когато дъщерята на братовчедка ми за пръв път дойде да види баща ми след ампутацията...беше на 3 години...майка и и баба и/сестрата на баща ми/ я бяха подготвили...бяха и разказали, че вуйчо няма крака, но е добре, а преди е бил болен и т.н....въпреки това детенцето се стресна, а след около час се скри в една стая и плачеше...каза, че и било мъчно за крачетата на вуйчо...майка и и обясни, че те са били болни и сега не трябва да ни е мъчно, а да се радваме, че вуйчо е добре и е при нас, той може да ходи навсякъде с количката и се справя отлично сам...на другия ден малката вече се возеше в количката и гордо оглеждаше света отвисоко:)
мисълта ми беше, че децата са впечатлителни...могат да се страхуват, да им е мъчно, да им е любопитно...трябва да се подхожда внимателно, за да се създадде правилното отношение към различните хора.

# 13
  • Мнения: 843
Болезнена тема.... добре, че мина време.
                      Преди 20 г. синът ми се роди с  менингоцеле/ което представляваше една тъмносиня топка на вратлето с размерите на топче за тенис/
                      Не искам да ви занимавам с ужаса и перипетиите, додето се разбере, че ще го оперират на 1 година и че няма страшно.  / Че няма да е инвалид разбрахме  чак след скенера на 6 месеца/
                 Та, думата ми е за любопитството и простотията на възрастните.
        Няколко  пъти  в парковете са дърпали децата си  на страни от него, да не "зарази" някого, въпреки , че обяснявах. А, обеснявах за да не си спиртоса някоя баба  внучето с пусти страх от зарази.  А, той милия бебо, общителен и ухилен, та дрънка.... а те бягат.
            Добре, че дойде зима и си стояхме в къщи до операцията. а, приятелите с деца - да са живи и здрави, бяха покрай нас , та не ни липсваше психическа помощ:-) реакцията на децата беше най- разкошна! Една "какичка" на 2.5г. носеше Фльонги  за го " разкрасява" / ами вроден усет за красиво и грозно си имаше детето и се опитваше по нейния начин  да помогне:-)Simple Smile)

       

# 14
  • Мнения: 843
Захапах по темата  и не мога да се спра... Rolling Eyes

         А за моя детски паралич и ДЦП на втория ми мъж../ засегнати крака/ .. какво да говоря... До операциите израснах с хорските погледи и цъкания. Мъжът ми и досега го зяпат идиотски  /най- вече възрастни хора/ което мене ме вбесява вбесява!! Децата да се загледат е нормално. Да им се обасни е правилно.. ама възрасна тетка да си зареже торбите и да ни зяпа любопитноо??
        А, той комплекси нямааааа!!! Просто правилно възпитание, да са живи и здрави родителите му!
       По младото поколение е по- толерантно според мен. И възпитанието е друго.

Общи условия

Активация на акаунт