Най много ме беше страх дали ще се климатизира в новия клас. Първоначално беше много зле, никак не я приемаха да не кажа че ми споделяше как когато съм я спирала заради болест и се е връщала децата и казвали " Ммм, ти оздравя ли. Жалко, да не беше се връщала ". Имах разговор с г-жата която е много свястна и обеща да поговори с различните групички от класа да я допуснат до себе си. Детето ми е много лъчезарно, много общително и определено добро и незлобливо. Понеже я водя сутрин на занималня имаше един период в който отказваше да ходи. На питането ми защо казваше че никой не желае да стои с нея на чина , а когато по обед ходят всички навън да играят или за закуски и тя тръгва с тях и казват че не я искат.колкото пъти позвънях по обяд и питах какво прави всеки път беше сама в стаята с г-жата от занималнята. Много ми беше болно, но в един период тя спря да споменава подобни случки и аз мислех че нещата се нареждат. Дори снощи спомена, че едно от момичетата и казало че я кани на рожден ден тази седмица но в понеделник-т.е днес ще и даде покана. Едно такова щастливо ми стана, казах си явно куража който и давах през цялото време че е нужно малко търпение за да я приемат като равна най-накрая дава резултат...
Днес я водя на обяд на училище и тя още в далечината ми казва " Мамо, виждам ги момичетата от нашия клас ти тръгвай на работа." Тръгвам аз и почти съм до оградата на уч-щето решавам да се обърна за да и махна. В този момент виждам как тя отива до тях, а те се събират на една групичка и се отдалечават. Моята наведе главата, облекна се на парапета и седи....Толкова ми стана жално, направо ми заклекна някаква буца на гърлото. Върнах се. Отидох и и казах че имам време и ще остана да и правя компания. По едно време групичката се понася към нас и някак демонстративно едно от момичетата започна да раздава на висок глас покани за рождения си ден. По погледа на детето ми разбрах, че това е момичето което уж я беше поканило. Опитах се да и повдигна духа ама нещо не се получи. После всички се събраха да се качват по стълбите към класната стая, а моята вървеше след тях като изгонена.
Много ми е болно, наистина. Търся съвет какво да и говоря, как да постъпя, наистина мислех че съм успяла да и внуша позитивизъм че всичко ще се нареди. След като днес видях обаче с очите си как всичко си е постарому вече си мисля, че детето не ми споделя защото вече не вярва на уж хубавите неща в които се опитвам да го убедя.
Много ми домъчня днес, извинявам се ако ви натоварвам просто имах нужда да споделя. Ако някой ми даде съвет ще съм благодарна.