Момичета ще ви поднеса нещо за четене,което е малко дълго -вие какво мислите ?
Началото на европейското възраждане
Упадъкът на Европа
Краят на Римската империя е свързан с всеобщ упадък в Европа: На мястото на империята се създават множество варварски държави, непрестанно воюващи помежду си. Заглъхва търговията, изчезват науката и просветата, едва мъждука изкуството. Безпросветен мрак цари над Европа в течение на почти 1000 години. Обикновено причината за това се търси във Великото преселение на народите от II - V век, което наводнява цивилизованата част на континента с варварски племена. Но историята показва, че в болшинството случаи пришълците усвояват културата на покорените народи. Така става например в Китай след нашествията на монголи и манчжури. В Европа има една съществена разлика - Великото преселение съвпада по време с установяване на нова господстваща религия - християнството. За християнските свещеници от онова време бил характерен религиозният фанатизъм в най-агресивната му форма. Статуите на античните майстори били унищожавани като езически идоли. Книгите били считани за излишни, а науките - за вредни. Една по една били затворени всички антични школи. Водени от епископа на Александрия, през 391 год. местните християни унищожили прочутата Александрийска библиотека. Пак в Александрия през 415 год. била убита Ипатия - известна преподавателка по математика и философия. "Забравили напълно поръченията на евангелието за кротост и търпимост ... монаси и свещеници се надпреварвали да унищожават ценностите на миналото и да преследват всички, които не мислили като тях" - пише Д.Ангелов [99].
На фона на общия упадък се откроявала многонационалната Източна римска империя. Константинопол успял донякъде да се съхрани като център на културата и просветата. Той бил най-големият християнски град през цялото средновековие. В Източната римска империя властта не попаднала в ръцете на новодошли варвари и това помогнало да се запази по-високо ниво на обществената надстройка, отколкото на запад.
Като най-близък съсед на Империята, България успяла да усвои и да развие по свой начин тези културни традиции. Особено се чувства това след приемането на християнството през IХ век. Не случайно времето на царете Симеон I и Петър е наречено "златен век" на българската култура. Особено голяма е дейността на Охридската книжовна школа и на школата в столицата Преслав.
Византия и България поддържат едно огнище на културата в християнския свят, което успява да дочака времето, когато останалите европейски страни ще са готови да поемат щафетата.
Солунските братя
Кой не е чувал за светите братя Кирил и Методий ? Кой не знае за това, че са създали нашата азбука ? Едва ли ще се намери такъв човек в България! Но затова пък далеч не всеки знае, че техният принос в световната култура е много по-голям от изобретяването на една азбука.
По онова време в християнския свят господства учението на "триезичниците", според които Христовото учение може да се проповядва само на три езика: еврейски, гръцки и латински. Следователно, само на тези езици може да се пише и твори. Защитавайки правото на славяните да имат свой език и своя азбука, братята Кирил и Методий влизат в ожесточен спор със защитниците на "триезичната ерес". През 867 год. подобен диспут се провежда във Венеция. От декември 867 год. братята са в Рим, където се пренася борбата. През февруари 869 там умира св.Кирил. Подозира се, че той е отровен от своите идеологически противници. Св.Методий дочаква победата - убеден от аргументите на братята, папата признава правото на всеки народ да слави бога на своя език. Между другите народи право на свой език и литература получават и французи, англичани, немци, испанци. За своите заслуги светите братя Кирил и Методий бяха провъзгласени от папа Йоан - Павел II за светци, закрилници на Обединена Европа.
Биографията на св. св. Кирил и Методий е, общо взето позната, но бих искал да спомена едно твърдение, което се появи в печата [100]. Известно е, че избягалият в Цариград български хан Телериг бил посрещнат дружелюбно. Той приел християнската вяра под името Теофилакт и бил обявен за патриций. Новият патриций дори се сродил с кръстника си - император Лъв IV Хазарски, който го оженил за една братовчедка на императрицата. Първородният син на Телериг от този брак бил кръстен на императора - Лъв. В статията си Атанас Янков твърди, че точно този Лъв е бащата на Кирил и Методий. В такъв случай излиза, че светите братя са българи не само по майчина, а и по бащина линия ! Смятам, че подобно становище е прекалено важно за нас, за да остава без внимание от страна на нашите историци.
Богомилите
Събитие разтърсило из основи средновековна Европа, е появата на учението на богомилите. Това учение не е изцяло наше изобретение. То се базира на идеите на ранното християнство - равенство между всички хора, обща собственост върху средствата за производство, разпределение на добитите блага според потребностите на отделните личности. Първите християнски общини били устроени на тези принципи. Това предопределило бързото разпространение на християнството - главно след робите и бедните. Точно заради тези идеи първите християни били преследвани от римските императори. Но от края на II век водачите на християнските общини - презвитери и епископи започнали да се грижат повече за личните си интереси и да трупат богатство. Те определено предпочитали сговор с властта вместо противопоставяне. И ето че в християнското учение започнали да преобладават тезите за божественият произход на всяка власт, за греховността на неподчинението - така християнството станало идеологически изгодно за властващите и през IV век е обявено за официална религия на Римската империя.
Не всички християни се примирявали с политиката на богатите епископи. Раждали се нови учения, издигащи отново идеите на ранното християнство за равенство и справедливост. Те били обявявани от официалната църква, ползваща се от закрилата на властта, за ереси. Такава ерес е павликянството, което възниква в Армения през VI - VII век и оттам се разпространява в Мала Азия, която по това време е част от Византия. Властите в империята се стремят да изолират павликяните от останалото население и от VIII век започват да изселват заловените еретици на Балканския полуостров. Но там преселниците създават свое ново огнище в Пловдив - един от най-големите градове на Империята. От първата половина на IХ век градът бива включен в пределите на Българската държава. При покръстването на българите покрай официалното християнско учение се разпространява и павликянството. То става основа на богомилското учение, което се разпространява от центъра на павликяните - Пловдив. Според Сръбския синодик от 1221 год. "Във Филипопол и околностите му възникна ереста богомилска"[101].
Българските богомили отиват по-далеч от другите "еретически" учения. Например за кръщението те отбелязват, че то не е нищо друго освен вода и масло. Причастието за тях било само хляб и вино, а не плът и кръв от тялото на Христос. Храмовете наричали прости сгради, за мощите на светците казвали, че са само кости на мъртъвци подобно на костите на умрели животни. Богомилите отричали и кръста. Не е логично, казвали те, бог да почита вещ, с която е бил измъчван и убит сина му. За чудесата на Христос твърдели, че са само приказки и басни и в действителност не са ставали. Не приемали и мита за възкресе-нието. Противно на официалната църква признавали на жените равни права с тези на мъжете. Едно учение, което граничи с чист атеизъм.
Още през Х век, при цар Петър богомилството се разпространява из цяла България. Богомилите създали мощна организация начело на която стоял поп Богомил, а след смъртта му - неговият ученик Михаил. През ХI - ХII век се създават голям брой богомилски общини не само в България, а и в във Византия, Сърбия и Босна, където идеите за социална справедливост намерили добър прием. Тези общини били организирани по подобие на общините на първите християни - на принципите на равенството и общото имущество. В Босна богомилството станало дори официална държавна религия. Последователи на българските богомили се появили из цяла Европа: във Италия те се наричали катари, във Франция - албигойци, в Русия - стриголници. Самото име България станало символ на учението. На много места еретиците били наричани "българи" независимо от националността им. При това богомилските и павликянски водачи от България и Византия се ползвали с авторитет на Запад. Те пътували из Европа и давали напътствия на своите последователи и разрешавали спорове между тях. Например през ХII век в Италия проповядвал българският богомил Петър [102].
Учението на богомилите донася в Европа СЪМНЕНИЕТО, което е движещата сила на ТЪРСЕНЕТО, раждащо ОПИТА и ПОЗНАНИЕТО. Техните идеи, в които на първо място е човека, а не догмата станали основа на ХУМАНИЗМА.
Най-многобройни били еретиците в Южна Франция и Северна Италия. Във Франция към тях се присъединява и Тулузкият граф Раймонд. Изплашен от възможността да бъде създадена държава на еретиците под носа му, Римският папа обявява кръстоносен поход срещу албигойците от Южна Франция. Започват известните албигойски войни. Срещу еретиците била хвърлена 300 - хилядна католическа армия. Изглежда силите са били равни, защото войната продължила цели 20 години и взела 1 000 000 жертви. В крайна сметка албигойците били победени и избити.
Във Северна Италия последователите на поп Богомил не стигнали до вземане на властта, но пък като останали в нелегалност успели да се запазят. Благодарение на огромното раздвижване на умовете, предизвикано от тях Северна Италия станала родина на европейския Ренесанс.
Пратеници на културата
Гърци и българи се преселват в други страни и преди турското нашествие. Османското робство прогонва много други от родните им места. Тези преселници в много случаи са интелигентни хора, носители на културата на ЗАПОЧНАЛОТО ВЕЧЕ възраждане в България и Византия. Ето какво пише за времето от края на ХIII и първата половина на ХIV век проф. Ст.Рънсимън: "...културен живот, по-трескав и продуктивен от кое да е друго време в миналото на Византия ... мозайките и фреските в черквата "Хора" показват жизненост, свежест и красота, които правят италианските творби от това време да изглеждат примитивни и недодялани ... Произведения със същите качества се работели навсякъде в столицата и в Солун." [103] "Папа Пий II писа, че на младини всеки италианец с претенции към науката казва, че учи в Константинопол." [104]
България от онова време не отстъпва по културно развитие на Византия. Особено е прочута Търновската зографска школа. Уви, у нас почти не са останали паметници, които да свидетелстват за този възход. Това, което е било създадено от българските майстори в продължение на пет века е било съзнателно унищожавано от турци и гръцки свещеници.
Особено голямо е присъствието и влиянието на наши сънародници във родината на Западноевропейския ренесанс - Италия, при това без да се вземат пред вид богомилите и техните последователи. Георги Ст. Георгиев [105] посочва много италиански фамилии Булгаро, Булгари, Булгарини и други подобни, сочещи ясно произхода на носещите ги родове. Българи в Италия има още от преди Аспарух - вече писахме за хората на Алцек, заселили се по крайбрежието на Адриатическо море още през първата половина на VII век. Може би от тях произхожда римският кардинал Пиетро Булгаро Блажени, живял през същия век. Според Георгиев през 951 год. се появява български манастир и черква в Сицилия, а в Неапол от 970 год. вече има български квартал, за който се споменава чак до 1400 год. В 1066 год. се ражда Булгаро де Булгари - виден правист, съветник на император Фридрих Барбароса, възобновител на Римското право, основател на най-стария университет в Европа - Болонският. Проф. д-р де Булгари умира на възраст 100 години. През първата половина на ХIV век се споменават имената на Пиетро и Марино Булгаро от о-в Иския. По-често е споменавано името на Марино, който бил личен приятел на Неаполитанския крал Роберто. От хората на изкуството през ХIV век се споменават миниатюриста Булгарино ди Симоне, зографа Марио Булгерини и художника от Сиена Бартоломео Болгарини, който твори от 1345 до 1378 год. През ХVI век става известен литератора Белизарио Булгарини.
От решаващо значение е българският принос за развитието на православните народи - сърби, румънци и руси. Те са взели от нас славянската азбука и с нея - първите си книги на черковнославянски /тоест - старобългарcки/ език. В Сърбия и Русия кирилицата се ползва и до днес, а в латиноезична Румъния тя се ползва чак до ХIX век, когато е заменена с латиница. Впрочем, самата Румъния през почти цялото съществуване на Първата Българска държава е част от територията на нашите прадеди. Едва след разгрома на Българската държава от Василий II,Унгария завзема Трансилвания, но Влашко и Молдова остават българско владение до началото на турските нашествия. Идването на турците за нещастие съвпада с разпадането на Балканските държави на отделни феодални владения - процес, характерен за епохата на феодализма, който за нас се оказва гибелен. В Македония към средата на ХIV век се образуват няколко самостоятелни държави - кралството на Вълкашин със столица Прилеп, деспотството на брат му Иван Углеша с център Сяр, Велбъждкото деспотство на Деян, във Воден управлява Хлапен, във Гинекокастро - Богдан, а в Струмица - Хрельо, признат от Византия за кесар през 1340 г. Охрид става столица на Андрей Гропа, а Трикала - на най-голямата от тези държави - тази на Симеон.В курсовете по история на България тези държави само се споменават между другото, но те са били БЪЛГАРСКИ държави и е крайно време да им се обърне повече внимание от историците.
За кратко време в Родопите се появява и изчезва държавата на Момчил -1344 - 1345 год., но споменът за нея се запазва до наши дни заради смелите действия на владетеля й срещу турците. На североизток от България през ХIV век се отделят последователно Молдова, Добруджанското деспотсво и Влашкото войводство. П.Петков посочва имената на Влашките войводи от ХIV век - Тихомир /1290 - 1310 год./, синът му - Иванко, а след него - Владислав. Все познати, БЪЛГАРСКИ имена [106]. Отслабването на България и падането й под турско робство позволяват във земите северно от Дунав да се оформи нова националност - румънската. В генезиса на румънския народ участват и българите, живели в тези земи. Най-известните румънски историци признават, че у румънците има и славянска кръв. А в съвременния румънски език 16.41 % от думите са от славянски произход. Но какви сме ние, българите ? Нашият народ е образуван от сливането на СЪЩИТЕ славяни, прабългари и РОМАНИЗИРАНИ ТРАКИ /тоест - власи/. Само съотношението е било различно - на юг от Дунав славяните са били повече и са наложили своя език, докато на север са били повече власите и те наложили в крайна сметка своя поизменен латински. От 1521 год. е първият запазен текст на румънски език - писмо на болярина Някшу [107]. Чак към средата на ХIХ век латиницата измества кирилицата. Последното станало цели 4 и половина века след като турските ятагани прекъснали мощният културен поток, идващ от столицата на обединената държава - Търново и населението на Влашко било принудено да тръгне по свой път в историята.
Отношенията между България и Сърбия са били предимно враждебни. Византийските политици винаги са се стремили да подклаждат раздори между двата братски народа и са подбуждали сърбите да нападат България, за да не могат българските владетели да воюват срещу Константинопол. Въпреки това между българи и сърби са съществували тесни връзки. Например князът на Зета /днешна Черна гора/ Константин Бодин, управлявал страната от 1082 до 1113 година, е правнук на българския цар Самуил. Редица сръбски крале се женят за български принцеси. Крал Стефан Владислав /1234 - 1243/ взема за жена дъщеря на Иван Асен II. Стефан Урош II Милутин се жени за Елена - дъщеря на Георги Тертер, а неговият син Стефан Урош III Дечански - за Теодора - дъщеря на болярина Смилец. Синът на Стефан III - Стефан Душан /1331 - 1355/ - кралят, при когото Сърбия достигнала най-голямото териториално разширение в историята си би трябвало вече да има доста българска кръв във вените си. Той продължил оформилата се традиция, като се оженил за сестрата на Иван Александър Елена.
Българският принос в историята на Русия е бил коментиран многократно. Чрез Русия българската азбука бива възприета от такива далечни народи като монголският и сибирските. Може би върхът на това културно влияние е издигането на съратника на патриарх Евтимий - Киприан. Той е роден през 30-те години на XIV век. През 1375 година Киприан станал митрополит на Литва със седалище в Киев, а през 1390 год. - митрополит на Москва и на цяла Русия. На този пост той остава до края на живота си през септември 1406 год. [108].
Голям е приносът в културата на съседите ни и на Константин Костенечки и ученика на Евтимий Търновски - Григорий Цамблак /1364 - 1420 год./. Около 1385 год. Цамблак бил монах в Атон, по-късно е служил в Цариград. Творил е в Сърбия, Молдова, Литва и Русия. Неговата книга "Страдания на свети преславни мъченик Йоан Нови" /1402 год./ се определя като "най - големия паметник на религиозно-дидактическата литература в Молдова"[109]. От 1414 год. Григорий Цамблак става Киевски митрополит.
Константин Костенечки е роден около 1380 год. Той утвърждава българското влияние в Сърбия, където написва "Житие на деспота Стефан Лазаревич" /1431-35 г./ - един от основните източници за историята и географията на средновековна Сърбия. Много преди Колумб и Магелан той привежда доказа-телства, че Земята е кълбо, а не плоска повърхност, както считат повечето хора по негово време [110]. К. Костенечки умира някъде след 1439 год.
Българите в ислямския свят
От времето на халифа Мутасим (833-842 год.) арабските владетели започнали да си създават гвардии от закупени роби. Собствените им поданици се бунтували срещу тях, кроели интриги и заговори, а откъснатите от родината си роби нямало на кого да се опрат и по необходимост трябвало да служат вярно на господаря си. И тъй като според исляма мюсулманите не могат да бъдат роби, в тези гвардии влизали мъже от народите, които не вярвали в аллах по онова време - тюрки, негри, кумани, унгарци, славяни. Най-много от всички били славяните. Чуждестранните гвардейци били наричани гулями (мамелюци). Отначало те действително били здрава опора на халифа, но постепенно осъзнали силата си и започнали да се месят във властта. В самият Багдад още от 865 год. гулямите определяли кой да управлява. За 10 години били убити 4 неудобни халифи.
От 868 год. тюркът ибн Тулун отцепил Египет от Арабския халифат и станал господар на страната. Той създал своя гвардия от мамелюци. Те фактически управлявали страната чак до 1811 год. Гвардията се деляла по етнически признак - войните от една националност служили заедно, в една част. Това водело до етнически сблъсъци. Например през 1062 год. тюрките водили истинска война със суданските негри и ги изклали. (Л.Н.Гумильов - "Черная легенда" - стр. 76) На свой ред тюрките били избити през 1073 год. На Египетския престол се изреждали представители на най-различни народи - нубийският негър Кафур, туркмена Айбек, куманите Кутуз и Бейбарс.
В Испания местните арабски управители създали Кордовския халифат. Тази страна се превърнала в най-цивилизованата държава в Европа за времето си. Местната династия на Омеядите от Х век също се снабдила с гвардия от роби. Те били наричани "славяни", понеже повечето от тях били от славянските народи. (Всемирная история - том 3 - стр. 207). Към XI век те се превърнали в господари на халифата. Започнали междуособни войни. В резултат през 1031 год. държавата се разпаднала на няколко десетки емирати и княжества. Много от новите князе и емири произхождали от бившите мамелюци. Както вече казахме повечето от тях били славяни. Може да се предположи, че повечето от тези славяни са били от български произход. По това време България е била голяма страна с относително многочислено население. При това тя е най-южната славянска страна, най-близко разположена до земите на арабите. Водила е много войни, претърпяла е ред вражески нашествия. Това неизбежно е довело до появата на голямо количество роби - българи в арабските страни. Тези роби несъмнено са оказали голямо влияние в развитието на целия арабски свят - от Багдад до Испания. Но аз лично така и не успях да се добера до по-конкретна информация по въпроса. Ето една тема, която чака своите изследователи.
Ходжа Булгари
Според някои разказвачи ходжа Абубекр Булгари е бил млад богомил, напуснал България заради гоненията на официалната църква. Той се озовал в Мала Азия, от там в Арабия, Персия, Туркистан … ( Други източници сочат за негова родина Южното Поволжие) На 25 годишна възраст той попада в мюсусланския свят и приема исляма. Младежът се учел прилежно и придобил големи познания. Станал много известен учен. Знаел гръцки, арабски, тюркски, персийски. За него Хоросани пише: "Ходжа Булгари е самата щедрост божия … Той е помазанник божи с изкуството и науката на тасаввуфа. Той имаше много ученици и е съвременник на Сенаи и Газневи." Ходжа Булгари е живял и творил в Харад, Самарканд, Бухара, Бамиян и други градове на Изтока. Накрая намерил последно убежище в Газни (съвременен Афганистан). Там бил погребан, а благодарните потомци му издигнали мавзолей - един от най-хубавите мавзолеи в мюсулманския свят. Принцът на монголската империя Мохамед Дарашуку пише за нея: "Аз посетих гробниците на всички светии в Газни. Не видях такава благодатна гробница, каквато е на Ходжа Булгари.". (Асен Караханов - "Сиянието на Ходжа Булгари" - в-к "Учителско дело" 7.09.1988 год.)
Скендербег
През 1967-68 год. по решение на ЮНЕСКО по света бе отбелязана 500-годишнината от смъртта на Георги Кастриоти (Скендербег) - легендарният основател на албанската държава и пръв национален герой на Албания.
В годините на средновековието Албания е била спорна територия между България и Източната Римска империя (Византия). За кратко време през XIV век страната е завоювана от сръбския крал Стефан Душан, а след смъртта му се разпада на няколко независими княжества. Такава я заварват турците, когато нахлуват в страната. Дядото на Г. Кастриоти - Павел бил дребен феодал от славянски произход (а когато балканските историци казват за някого, че е от "славянски произход", това обикновенно означава, че той е българин !), който владеел 2 села западно от Дяково. През 1385 год. турците разбили сюзерена му - Балша II. Павел Кастриоти се възползвал от това и разширил владенията си по река Черни Дрин. Неговият син Иван увеличил още наследените земи, като завладял областта Дебър и поречието на р. Мати. Той се оженил за "славяно-българката" Воислава. Според една венецианска хроника, тя била "дъщеря на сеньора на Полог, който е част от Македония и България". Двамата имали няколко деца - Станиша, Константин, Георги, Репош, Влайка и Ела - все познати, нашенски имена.
От 1410 год. боляринът Иван Кастриоти трябвало да стане турски васал. През 1423 - 24 год. османлиите нахлули в Албания. Кастриоти се бил срешу тях и бил разбит. Наложило се да даде за заложници тримата си синове - Станиша, Константин, Георги. Така Георги, който бил тогава на 18 години попаднал при турците и бил принуден да приеме исляма. Младежът бил зачислен в яничарския корпус. Там той се прочул със силата и безстрашието си и получил прозвището Скендербег - от Искандер (така мюсулманите наричали Александър Велики). През 1438 год. Г. Кастриоти бил назначен за субашия на околията Круя, а от 1440 станал санджакбей на Дебър. През лятото на 1443 год. бил повикан за войната с полско-унгарския крал Владислав. В битката при Ниш турците били разгромени. Г. Кастриоти използвал суматохата и с 300 души конници от Албания се върнал в Круя. Там на 28.11.1443 год. било възстановено независимото княжество на Кастриотите. След него и другите албански князе се решили да отхвърлят турското владичество. На 17.03.1444 год. те се събрали в град Леш и избрали за свой водач Георги Кастриоти. Собствената армия на Скендербег била 8000 души, а със съюзните князе се събирали до 15 - 18 хиляди войници. Но тази малка войска водила битки с турската армия през 1444, 45 и 46 год. и печелела победа след победа. Но през 1447-48 год. Кастриоти трябвало да води война с Венеция за наследството на починалия през 1446 год. болярин Павел Дукагин. Турците използвали случая, за да превземат Светиград. През 1450 год. 100-хилядна турска армия, начело със самия султан Мурад II обсадила столицата Круя. Но Кастриоти отново победил. През следващата година той положил огромни усилия, за да обедини християнските страни в антитурска коалиция. Поддържал постоянни връзки с Унгария, Дубровник, римския папа, Неаполското кралство. През 1455 год. войската на Кастриоти била разбита от турците край Берат, и то поради предателство на един от болярите. Но през 1456 и 57 година османлиите отново търпят поражения. През 1462-63 год. са разбити още 3 турски нашествия. Най-сетне през април 1463 год. бил сключен 10-годишен мир с Османската империя.
Още през есента на същата година войната била подновена. Кастриоти бил подмамен от обещанието на папа Пий II да изпрати кръстоносен поход срещу неверниците, и от венецианците, които обещали също да помогнат. Но папата умрял и обещаният поход така и не се състоял. Християнска Албания трябвало да воюва сама. Войната предизвикала глад през зимата на 1465-66 год., а след нея последвала обсада на Круя от 150-хилядна турска армия. Обсадата била отбита и този път, но положението оставало отчайващо. Католическата църква събирала по цяла Европа пари за помощ на героичните албанци, но накрая папа Павел II присвоил събраното и отказал да помага на Кастриоти. Този неочакван удар сломил княза. Георги Кастриоти се разболял и на 17.01.1468 год. умрял в Леш. (сб. "Георги Кастриоти - Скендербег 1468-1968" София 1970 г. БАН)
Рицарят на Мадоната
През 1982 год. списание "Славяни" публикува интересна статия на Иван Димитров, в която се твърди, че един от най-известните откриватели на нови земи - Алонсо де Охеда е бил българин. Авторът сочи като доказателство сведения от спомените на испанския херцог Клам Галас, дневника на придворната дама Мари-Мадлен дьо Пуасон и архива на английския херцог О'Конел. Там е посочено, че Алонсо де Охеда се е наричал чак до смъртта си и с името Драхан да Лихнида. Лихнида е гръцкото име на Охрид - родното място на мореплавателя, а Драхан е познатото ни Драган, само че с испанско произношение [111]. От там авторът извежда българското име на известния мореплавател - Драган Охридски.
Жителите на Охрид два пъти отхвърляли турското владичество докато през 1452 год. градът бил превзет за трети път от турците - вече окончателно. Преди това градът бил столица на независим владетел и според Ив.Димитров със своите 70 000 жители бил най-големият град на Балканския полуостров /в резултат на упадъка Цариград имал тогава само 60 000 жители/. След окончателното покоряване на Охрид от турците, жителите му започнали да го напускат. През 1481 - 82 год. малкият Драган Охридски бива отведен през Дубровник и Венеция в Испания. Вероятно с него е пътувал и братовчед му Петър Охридски. За да не бъде взет от еничарите родителите на малкият Драган съзнателно го подложили на недохранване - да бъде слаб и болнав. Поради това той останал нисък на ръст и почти без брада и мустаци.
Според Ив.Димитров в Испания намерили убежище над 10 000 българи. Драган Охридски станал паж на херцог Медина Сели. Още 12-годишен той започнал да воюва срещу маврите. Войната продължила 9 години - до унищожаването на последната ислямска държава на испанска територия. Драган Охридски запазил от родния си дом в Охрид една икона на Богородица. Преди всеки бой той се усамотявал в молитва на колене пред иконата. Това било забелязано от религиозните испанци. Направило им впечатление и необикновеното му войнишко щастие - той никога не бил раняван, нито даже одраскан, въпреки че е бил почти винаги на първа бойна линия - там където е най-опасно. Поради това се смятало, че Богородица закриля Драган Охридски и той бил наречен Рицарят на Мадоната.
Като юноша Драган постъпил в ескадрона на стълбарите - войници, които се изкачват на стените на вражеските крепости по щурмови стълби. Краят на войната заварил Рицаря на Мадоната като командир на ескадрона с чин капитан въпреки че бил само на 21 години. Той се прочул с храбростта си и нееднократно бил награждаван със златни кръстове.
Драган Охридски искал да бъде представен пред кралското семейство, за да се опита да убеди испанските владетели да продължат войната и на изток - срещу османлиите. Като не можал да привлече внимание по друг начин, той скочил от камбанарията на катедралата в Севиля върху едно дърво. С това той отново удивил испанците и кралицата пожелала да го види. Той й изнесъл цяло представление върху гредата, по която изкачвали камбаните. Тази греда стърчала на 6 метра от върха на камбанарията. Драган Охридски заставал на самия край на гредата и танцувал. Кралица Изабела го взела в свитата си и го направила свое доверено лице за специални поръчения. Тя приела идеята да се започне война срещу турците, но в това време Колумб открил "Западните Индии" и вниманието на испанските владетели се насочило натам. Тогава и Драган, известен вече като дон Алонсо де Охеда, решил да се включи в плаванията. Според И. Димитров той се надявал да спечели богатство и с подкрепата на религиозния Колумб да финансира нов кръстоносен поход за освобождаване на Ерусалим. През 1493 год. отплава втората експедиция на Колумб със 17 - 20 кораба и 1500 - 2500 души. В тази експедиция е и Драган Охридски като командир на конницата и капитан на каравелата "Ла Горда". Испанците решават да се настанят на о-в Еспаньола /днешният Хаити/. Рицарят на Мадоната става командир на цялата армия и умиротворява туземците и белите заговорници срещу Колумб, като на 2 пъти спасява живота на Великия адмирал. Охеда извършва разузнаване на вътрешността на острова и открива златен пясък. Но той не одобрява геноцида, на който са подложени туземците и напуска Колумб. След около 5 години на Еспаньола Охеда се завръща в Испания и си издейства разрешение за самостоятелно плаване.
На 18.05.1499 год. Охеда потегля от Кадис начело на собствена експедиция. Със него плават Америко Веспучи и Хуан ла Коса. През юни корабите му са вече край бреговете на Гвиана. След като не открива там нищо интересно, Охеда разделя експедицията на две, като изпраща Америко Веспучи на югоизток, а той поема на запад, където открива и изследва бреговете на друга страна, наречена от него Венецуела. През юли 1500 год. мореплавателят се завръща в Испания и докладва на крал Фердинанд за откритията си. Според И.Димитров той бил провъзгласен за вицекрал и адмирал. Станал губернатор и върховен съдия на "Големия остров Кокибакао", както нарекли тогава Южна Америка. Като такъв Охеда имал големи права - включително и да води война по свое усмотрение.
През януари 1502 год. Рицарят на Мадоната потегля отново към Америка с 4 кораба. Капитан на един от тях е братовчед му Петър Охридски. Но явно някой е завидял на новия вицекрал, защото бил обвинен в опит да присвои събраните по време на плаването бисери и злато. На о-в Еспаньола той бил признат за виновен и осъден, но успял да се върне в Испания. Там обжалвал делото и го спечелил.
През 1505 год. Охеда предприема третото си самостоятелно плаване до Америка с 2 кораба. Тогава открил бреговете на днешните Колумбия и Панама. Според И.Димитров Охеда прекосил с въоръжен отряд Панамския провлак и пръв от европейците видял Тихия океан. Той пръв посочил пътя за заобикаляне на Южна Америка, по който по-късно пръв преминал Магелан. Освен това пръв изказал съждението, че новооткритите земи не са част от Азия /"Западните Индии"/, както мислел Колумб, а един нов континент. /Историците приписват тази заслуга на помощника му Америко Веспучи, на чието име по-късно даже е наречен континента Америка./
През 1509 год. Охеда тръгва отново с 4 кораба от Испания, вече с намерението да засели с европейци континентална Америка. В 1510 год. ПЪРВИЯТ ИСПАНСКИ ГРАД НА НОВИЯ КОНТИНЕНТ вече е факт. Той е построен в залива Ураба и наречен Свети Стефан. Охеда оставя за управител на града Франциско Писаро и се отправя към Куба. Там за пръв път прекосява пеша острова, прави първите покръствания на туземци и основава първата църква. В тази църква Охеда оставил прочутата си охридска икона на Богородица. От Куба през Ямайка той отишъл на о-в Еспаньола където прекарал няколко години. Там той се разболял и умрял във францисканския манастир в град Санто Доминго. Драган Охридски така и не можал да организира поход срещу турците. Може би затова последното му желание било да бъде заровен под прага на църквата на манастира, за да тъпчат всички костите му, защото не изпълнил дълга си към Родината.
До тук биографията на Драган Охридски е описана по данните на Иван Димитров, но трябва да отбележа, че тези данни доста се различават от други сведения за плаванията на Охеда, например на Иосиф и Вадим Магидович [112]. Според Магидович Охеда е "красив, но жесток и алчен хидалго", който не се гнуси да върши грабежи и търговия с роби. Разбира се, наличието на различни мнения още не означава, че Ив. Димитров не е прав. Необходими са по-подробни проучвания на въпроса.
Българите в Османската империя
"Туй е Омер паша. Плюй и отмини"
Иван Вазов - "Хаджи Ахил"
Дошлите през ХIII век от Средна Азия турци, водени от Осман са едно сплотено и поради това силно, но малобройно племе. Те пристигат в Западна Мала Азия в разцвета на средновековната феодална разпокъсаност, когато всеки воюва срещу всеки. Войната е нормално състояние на съществуване . Воюват обаче само аристократите. Основната част от населението са крепостни селяни. Те са неграмотни, не са напускали селата си, забранено им е да носят оръжие. Нямат дори и национално самосъзнание. Български, гръцки и сръбски феодали предпочитат да загинат от турска ръка, но не и да дадат оръжие в ръцете на собствените си селяни.
В такава обстановка за османлиите не е трудно да създадат своя империя, в която налагат ЕЗИКА И ИМЕТО СИ на подчинените народи. Така бива създаден турският народ. През 1877 год. немецът Вилхелм Пресел пише за турците в европейската част на империята следното: " В болшинството - потомци на ренегатите от времето на първите султани, между които и еничарите ... Едва ли може да се намери днес повече от една капка туранска кръв у тях" [113].
Говори се, че още Баязид, завоевателя на България е син на сестрата на Иван Шишман - Мара, която е дадена за жена на баща му - султан Мурад. Според проф.С.Рънсимън Баязид по всяка вероятност е син на друга жена на султан Мурад - гъркинята Гюлчечек. Самият Мурад I е син на гъркиня [114]. Така че и в двата случая Баязид има поне 75 % християнска кръв.
Рънсимън сочи като чист българин главнокомандващият турския военен флот при обсадата на Цариград през 1453 год. - Сюлейман Балтоглу.
Говори се,че дори символът на Османската империя - фесът - е българско изобретение! Името му идва от мароканския град Фес, където наш сънародник измислил въпросната шапка и направил фабрика за производството й.
От годините на ХIХ век можем да посочим иметo на Василаки Великов от Върбица, станал секретар на султан Махмуд II,после виден сановник в Дивана и пълномощен министър на империята в Рим и други европейски столици [115]. Българин е и най-върлият противник на създаването на самостоятелна българска църква - личният лекар на султана д-р Стефан Каратеодори от Одрин.
Но най-важното име от този период е безспорно княз Стефан Богориди. По рождение името му е Стойко Иванов Стойков. Внук е на поп Стойко Владиславов. Дядото заема по-късно почетно място в историята ни под името Софроний Врачански. Бащата - синът на Софроний Иван - е търговец. Той забогатял и вдигнал къща в Арбанаси - оживен търговски център през онова време. Но през 1798 год. Арбанаси е нападнат и разграбен от кърджалии. Семейството на Стойко бяга в Котел, от там - в Свищов. Бащата умира и децата - Стойко и брат му Атанас остават на грижите на майка си Гана и на знаменития си дядо.
Въпреки собствените си парични затруднения Софроний успява да настани внуците си в "Св.Сава" /"Бейската академия"/ в Букурещ - най-реномираното учебно заведение на Балканския полуостров. Там младият Стойко се прекръства на Стефан Богориди под натиска на своите учители гърци. След завършване на образованието си брат му Атанас Богориди остава в Бейската академия, където става преподавател от 1805 год. Стефан отива да търси късмета си в Цариград. Там е домашен учител по френски,после служи във военния флот на султана и накрая успява да си намери виден покровител - Скарлат Калимахи.
През 1812 год. Калимахи бива назначен за княз на Молдова и взема със себе си и Богориди, който става хетман на областта Галац. 1812 е забележителна и с друго - Стефан Богориди се оженва за гъркинята Ралу Сканави, чийто баща е личният банкер на майката на султана. През 1819 год. двамата със Калимахи се връщат отново на служба в Цариград, а през 1821 Калимахи става княз на Влашко, а Богориди - негова наместник .
Но избухва гръцкото националноосвободително въстание и много гърци и гъркомани на турска служба изпадат в немилост. Стефан Богориди е извикан в Цариград уж да даде някакви обяснения, но по пътя разбира, че ще бъде арестуван и затворен. Успява да си издействува един продължителен престой в Силистра - точно колкото да се смени великият везир, враждебно настроен към него, с нов. В крайна сметка се отървава сравнително леко с едно тригодишно заточение в Никомидия, което дори не успява да попречи на продължаващото му издигане. В същото време Скарлат Калимахи е заточен в Анадола, където умира "от лошо кафе". Братът на Скарлат, бивш везир, е заклан.
През 1828 година бившият заточеник Богориди е фактически водач на дипломатическа мисия в Санкт Петербург. След доброто си представяне там той става най-близък съветник на султан Махмуд II /управлявал през 1808 - 1839 год./ Времената са преломни за Османската империя: След поражението, претърпяно от обединените сили на Русия, Англия и Франция, турската държава окончателно става зависима от волята на "Великите сили". Но султан Махмуд II още не е осъзнал това. Той не желае да даде независимост на Гърция,въпреки исканията на европейските владетели. Стефан Богориди трябва да използува цялото си дипломатическо умение, за да убеди султана да признае свободата на гърците и накрая успява. Избегната е втора война, в която биха загинали нови стотици хиляди гърци и турци.
Султанът все повече се вслушва в съветите на Богориди, който става най - влиятелният християнин в империята. През 1833 год. получава титлата княз и получава като владение о-в Самос, който има автономно управление в рамките на Османската империя. Новият княз така и не отива на острова, а го управлява от Цариград чрез свои наместници. През 1835 год. султан Махмуд II прави лично посещение на княз Стефан в дома му. Това е нещо нечувано за времето си - султанът да влезе в дома на неверник - християнин ! А след три дни следва още по-невероятно събитие - султанът изпраща и жените си да разгледат подредбата на къщата !
Началото на европейското възраждане
Упадъкът на Европа
Краят на Римската империя е свързан с всеобщ упадък в Европа: На мястото на империята се създават множество варварски държави, непрестанно воюващи помежду си. Заглъхва търговията, изчезват науката и просветата, едва мъждука изкуството. Безпросветен мрак цари над Европа в течение на почти 1000 години. Обикновено причината за това се търси във Великото преселение на народите от II - V век, което наводнява цивилизованата част на континента с варварски племена. Но историята показва, че в болшинството случаи пришълците усвояват културата на покорените народи. Така става например в Китай след нашествията на монголи и манчжури. В Европа има една съществена разлика - Великото преселение съвпада по време с установяване на нова господстваща религия - християнството. За християнските свещеници от онова време бил характерен религиозният фанатизъм в най-агресивната му форма. Статуите на античните майстори били унищожавани като езически идоли. Книгите били считани за излишни, а науките - за вредни. Една по една били затворени всички антични школи. Водени от епископа на Александрия, през 391 год. местните християни унищожили прочутата Александрийска библиотека. Пак в Александрия през 415 год. била убита Ипатия - известна преподавателка по математика и философия. "Забравили напълно поръченията на евангелието за кротост и търпимост ... монаси и свещеници се надпреварвали да унищожават ценностите на миналото и да преследват всички, които не мислили като тях" - пише Д.Ангелов [99].
На фона на общия упадък се откроявала многонационалната Източна римска империя. Константинопол успял донякъде да се съхрани като център на културата и просветата. Той бил най-големият християнски град през цялото средновековие. В Източната римска империя властта не попаднала в ръцете на новодошли варвари и това помогнало да се запази по-високо ниво на обществената надстройка, отколкото на запад.
Като най-близък съсед на Империята, България успяла да усвои и да развие по свой начин тези културни традиции. Особено се чувства това след приемането на християнството през IХ век. Не случайно времето на царете Симеон I и Петър е наречено "златен век" на българската култура. Особено голяма е дейността на Охридската книжовна школа и на школата в столицата Преслав.
Византия и България поддържат едно огнище на културата в християнския свят, което успява да дочака времето, когато останалите европейски страни ще са готови да поемат щафетата.
Солунските братя
Кой не е чувал за светите братя Кирил и Методий ? Кой не знае за това, че са създали нашата азбука ? Едва ли ще се намери такъв човек в България! Но затова пък далеч не всеки знае, че техният принос в световната култура е много по-голям от изобретяването на една азбука.
По онова време в християнския свят господства учението на "триезичниците", според които Христовото учение може да се проповядва само на три езика: еврейски, гръцки и латински. Следователно, само на тези езици може да се пише и твори. Защитавайки правото на славяните да имат свой език и своя азбука, братята Кирил и Методий влизат в ожесточен спор със защитниците на "триезичната ерес". През 867 год. подобен диспут се провежда във Венеция. От декември 867 год. братята са в Рим, където се пренася борбата. През февруари 869 там умира св.Кирил. Подозира се, че той е отровен от своите идеологически противници. Св.Методий дочаква победата - убеден от аргументите на братята, папата признава правото на всеки народ да слави бога на своя език. Между другите народи право на свой език и литература получават и французи, англичани, немци, испанци. За своите заслуги светите братя Кирил и Методий бяха провъзгласени от папа Йоан - Павел II за светци, закрилници на Обединена Европа.
Биографията на св. св. Кирил и Методий е, общо взето позната, но бих искал да спомена едно твърдение, което се появи в печата [100]. Известно е, че избягалият в Цариград български хан Телериг бил посрещнат дружелюбно. Той приел християнската вяра под името Теофилакт и бил обявен за патриций. Новият патриций дори се сродил с кръстника си - император Лъв IV Хазарски, който го оженил за една братовчедка на императрицата. Първородният син на Телериг от този брак бил кръстен на императора - Лъв. В статията си Атанас Янков твърди, че точно този Лъв е бащата на Кирил и Методий. В такъв случай излиза, че светите братя са българи не само по майчина, а и по бащина линия ! Смятам, че подобно становище е прекалено важно за нас, за да остава без внимание от страна на нашите историци.
Богомилите
Събитие разтърсило из основи средновековна Европа, е появата на учението на богомилите. Това учение не е изцяло наше изобретение. То се базира на идеите на ранното християнство - равенство между всички хора, обща собственост върху средствата за производство, разпределение на добитите блага според потребностите на отделните личности. Първите християнски общини били устроени на тези принципи. Това предопределило бързото разпространение на християнството - главно след робите и бедните. Точно заради тези идеи първите християни били преследвани от римските императори. Но от края на II век водачите на християнските общини - презвитери и епископи започнали да се грижат повече за личните си интереси и да трупат богатство. Те определено предпочитали сговор с властта вместо противопоставяне. И ето че в християнското учение започнали да преобладават тезите за божественият произход на всяка власт, за греховността на неподчинението - така християнството станало идеологически изгодно за властващите и през IV век е обявено за официална религия на Римската империя.
Не всички християни се примирявали с политиката на богатите епископи. Раждали се нови учения, издигащи отново идеите на ранното християнство за равенство и справедливост. Те били обявявани от официалната църква, ползваща се от закрилата на властта, за ереси. Такава ерес е павликянството, което възниква в Армения през VI - VII век и оттам се разпространява в Мала Азия, която по това време е част от Византия. Властите в империята се стремят да изолират павликяните от останалото население и от VIII век започват да изселват заловените еретици на Балканския полуостров. Но там преселниците създават свое ново огнище в Пловдив - един от най-големите градове на Империята. От първата половина на IХ век градът бива включен в пределите на Българската държава. При покръстването на българите покрай официалното християнско учение се разпространява и павликянството. То става основа на богомилското учение, което се разпространява от центъра на павликяните - Пловдив. Според Сръбския синодик от 1221 год. "Във Филипопол и околностите му възникна ереста богомилска"[101].
Българските богомили отиват по-далеч от другите "еретически" учения. Например за кръщението те отбелязват, че то не е нищо друго освен вода и масло. Причастието за тях било само хляб и вино, а не плът и кръв от тялото на Христос. Храмовете наричали прости сгради, за мощите на светците казвали, че са само кости на мъртъвци подобно на костите на умрели животни. Богомилите отричали и кръста. Не е логично, казвали те, бог да почита вещ, с която е бил измъчван и убит сина му. За чудесата на Христос твърдели, че са само приказки и басни и в действителност не са ставали. Не приемали и мита за възкресе-нието. Противно на официалната църква признавали на жените равни права с тези на мъжете. Едно учение, което граничи с чист атеизъм.
Още през Х век, при цар Петър богомилството се разпространява из цяла България. Богомилите създали мощна организация начело на която стоял поп Богомил, а след смъртта му - неговият ученик Михаил. През ХI - ХII век се създават голям брой богомилски общини не само в България, а и в във Византия, Сърбия и Босна, където идеите за социална справедливост намерили добър прием. Тези общини били организирани по подобие на общините на първите християни - на принципите на равенството и общото имущество. В Босна богомилството станало дори официална държавна религия. Последователи на българските богомили се появили из цяла Европа: във Италия те се наричали катари, във Франция - албигойци, в Русия - стриголници. Самото име България станало символ на учението. На много места еретиците били наричани "българи" независимо от националността им. При това богомилските и павликянски водачи от България и Византия се ползвали с авторитет на Запад. Те пътували из Европа и давали напътствия на своите последователи и разрешавали спорове между тях. Например през ХII век в Италия проповядвал българският богомил Петър [102].
Учението на богомилите донася в Европа СЪМНЕНИЕТО, което е движещата сила на ТЪРСЕНЕТО, раждащо ОПИТА и ПОЗНАНИЕТО. Техните идеи, в които на първо място е човека, а не догмата станали основа на ХУМАНИЗМА.
Най-многобройни били еретиците в Южна Франция и Северна Италия. Във Франция към тях се присъединява и Тулузкият граф Раймонд. Изплашен от възможността да бъде създадена държава на еретиците под носа му, Римският папа обявява кръстоносен поход срещу албигойците от Южна Франция. Започват известните албигойски войни. Срещу еретиците била хвърлена 300 - хилядна католическа армия. Изглежда силите са били равни, защото войната продължила цели 20 години и взела 1 000 000 жертви. В крайна сметка албигойците били победени и избити.
Във Северна Италия последователите на поп Богомил не стигнали до вземане на властта, но пък като останали в нелегалност успели да се запазят. Благодарение на огромното раздвижване на умовете, предизвикано от тях Северна Италия станала родина на европейския Ренесанс.
Пратеници на културата
Гърци и българи се преселват в други страни и преди турското нашествие. Османското робство прогонва много други от родните им места. Тези преселници в много случаи са интелигентни хора, носители на културата на ЗАПОЧНАЛОТО ВЕЧЕ възраждане в България и Византия. Ето какво пише за времето от края на ХIII и първата половина на ХIV век проф. Ст.Рънсимън: "...културен живот, по-трескав и продуктивен от кое да е друго време в миналото на Византия ... мозайките и фреските в черквата "Хора" показват жизненост, свежест и красота, които правят италианските творби от това време да изглеждат примитивни и недодялани ... Произведения със същите качества се работели навсякъде в столицата и в Солун." [103] "Папа Пий II писа, че на младини всеки италианец с претенции към науката казва, че учи в Константинопол." [104]
България от онова време не отстъпва по културно развитие на Византия. Особено е прочута Търновската зографска школа. Уви, у нас почти не са останали паметници, които да свидетелстват за този възход. Това, което е било създадено от българските майстори в продължение на пет века е било съзнателно унищожавано от турци и гръцки свещеници.
Особено голямо е присъствието и влиянието на наши сънародници във родината на Западноевропейския ренесанс - Италия, при това без да се вземат пред вид богомилите и техните последователи. Георги Ст. Георгиев [105] посочва много италиански фамилии Булгаро, Булгари, Булгарини и други подобни, сочещи ясно произхода на носещите ги родове. Българи в Италия има още от преди Аспарух - вече писахме за хората на Алцек, заселили се по крайбрежието на Адриатическо море още през първата половина на VII век. Може би от тях произхожда римският кардинал Пиетро Булгаро Блажени, живял през същия век. Според Георгиев през 951 год. се появява български манастир и черква в Сицилия, а в Неапол от 970 год. вече има български квартал, за който се споменава чак до 1400 год. В 1066 год. се ражда Булгаро де Булгари - виден правист, съветник на император Фридрих Барбароса, възобновител на Римското право, основател на най-стария университет в Европа - Болонският. Проф. д-р де Булгари умира на възраст 100 години. През първата половина на ХIV век се споменават имената на Пиетро и Марино Булгаро от о-в Иския. По-често е споменавано името на Марино, който бил личен приятел на Неаполитанския крал Роберто. От хората на изкуството през ХIV век се споменават миниатюриста Булгарино ди Симоне, зографа Марио Булгерини и художника от Сиена Бартоломео Болгарини, който твори от 1345 до 1378 год. През ХVI век става известен литератора Белизарио Булгарини.
От решаващо значение е българският принос за развитието на православните народи - сърби, румънци и руси. Те са взели от нас славянската азбука и с нея - първите си книги на черковнославянски /тоест - старобългарcки/ език. В Сърбия и Русия кирилицата се ползва и до днес, а в латиноезична Румъния тя се ползва чак до ХIX век, когато е заменена с латиница. Впрочем, самата Румъния през почти цялото съществуване на Първата Българска държава е част от територията на нашите прадеди. Едва след разгрома на Българската държава от Василий II,Унгария завзема Трансилвания, но Влашко и Молдова остават българско владение до началото на турските нашествия. Идването на турците за нещастие съвпада с разпадането на Балканските държави на отделни феодални владения - процес, характерен за епохата на феодализма, който за нас се оказва гибелен. В Македония към средата на ХIV век се образуват няколко самостоятелни държави - кралството на Вълкашин със столица Прилеп, деспотството на брат му Иван Углеша с център Сяр, Велбъждкото деспотство на Деян, във Воден управлява Хлапен, във Гинекокастро - Богдан, а в Струмица - Хрельо, признат от Византия за кесар през 1340 г. Охрид става столица на Андрей Гропа, а Трикала - на най-голямата от тези държави - тази на Симеон.В курсовете по история на България тези държави само се споменават между другото, но те са били БЪЛГАРСКИ държави и е крайно време да им се обърне повече внимание от историците.
За кратко време в Родопите се появява и изчезва държавата на Момчил -1344 - 1345 год., но споменът за нея се запазва до наши дни заради смелите действия на владетеля й срещу турците. На североизток от България през ХIV век се отделят последователно Молдова, Добруджанското деспотсво и Влашкото войводство. П.Петков посочва имената на Влашките войводи от ХIV век - Тихомир /1290 - 1310 год./, синът му - Иванко, а след него - Владислав. Все познати, БЪЛГАРСКИ имена [106]. Отслабването на България и падането й под турско робство позволяват във земите северно от Дунав да се оформи нова националност - румънската. В генезиса на румънския народ участват и българите, живели в тези земи. Най-известните румънски историци признават, че у румънците има и славянска кръв. А в съвременния румънски език 16.41 % от думите са от славянски произход. Но какви сме ние, българите ? Нашият народ е образуван от сливането на СЪЩИТЕ славяни, прабългари и РОМАНИЗИРАНИ ТРАКИ /тоест - власи/. Само съотношението е било различно - на юг от Дунав славяните са били повече и са наложили своя език, докато на север са били повече власите и те наложили в крайна сметка своя поизменен латински. От 1521 год. е първият запазен текст на румънски език - писмо на болярина Някшу [107]. Чак към средата на ХIХ век латиницата измества кирилицата. Последното станало цели 4 и половина века след като турските ятагани прекъснали мощният културен поток, идващ от столицата на обединената държава - Търново и населението на Влашко било принудено да тръгне по свой път в историята.
Отношенията между България и Сърбия са били предимно враждебни. Византийските политици винаги са се стремили да подклаждат раздори между двата братски народа и са подбуждали сърбите да нападат България, за да не могат българските владетели да воюват срещу Константинопол. Въпреки това между българи и сърби са съществували тесни връзки. Например князът на Зета /днешна Черна гора/ Константин Бодин, управлявал страната от 1082 до 1113 година, е правнук на българския цар Самуил. Редица сръбски крале се женят за български принцеси. Крал Стефан Владислав /1234 - 1243/ взема за жена дъщеря на Иван Асен II. Стефан Урош II Милутин се жени за Елена - дъщеря на Георги Тертер, а неговият син Стефан Урош III Дечански - за Теодора - дъщеря на болярина Смилец. Синът на Стефан III - Стефан Душан /1331 - 1355/ - кралят, при когото Сърбия достигнала най-голямото териториално разширение в историята си би трябвало вече да има доста българска кръв във вените си. Той продължил оформилата се традиция, като се оженил за сестрата на Иван Александър Елена.
Българският принос в историята на Русия е бил коментиран многократно. Чрез Русия българската азбука бива възприета от такива далечни народи като монголският и сибирските. Може би върхът на това културно влияние е издигането на съратника на патриарх Евтимий - Киприан. Той е роден през 30-те години на XIV век. През 1375 година Киприан станал митрополит на Литва със седалище в Киев, а през 1390 год. - митрополит на Москва и на цяла Русия. На този пост той остава до края на живота си през септември 1406 год. [108].
Голям е приносът в културата на съседите ни и на Константин Костенечки и ученика на Евтимий Търновски - Григорий Цамблак /1364 - 1420 год./. Около 1385 год. Цамблак бил монах в Атон, по-късно е служил в Цариград. Творил е в Сърбия, Молдова, Литва и Русия. Неговата книга "Страдания на свети преславни мъченик Йоан Нови" /1402 год./ се определя като "най - големия паметник на религиозно-дидактическата литература в Молдова"[109]. От 1414 год. Григорий Цамблак става Киевски митрополит.
Константин Костенечки е роден около 1380 год. Той утвърждава българското влияние в Сърбия, където написва "Житие на деспота Стефан Лазаревич" /1431-35 г./ - един от основните източници за историята и географията на средновековна Сърбия. Много преди Колумб и Магелан той привежда доказа-телства, че Земята е кълбо, а не плоска повърхност, както считат повечето хора по негово време [110]. К. Костенечки умира някъде след 1439 год.
Българите в ислямския свят
От времето на халифа Мутасим (833-842 год.) арабските владетели започнали да си създават гвардии от закупени роби. Собствените им поданици се бунтували срещу тях, кроели интриги и заговори, а откъснатите от родината си роби нямало на кого да се опрат и по необходимост трябвало да служат вярно на господаря си. И тъй като според исляма мюсулманите не могат да бъдат роби, в тези гвардии влизали мъже от народите, които не вярвали в аллах по онова време - тюрки, негри, кумани, унгарци, славяни. Най-много от всички били славяните. Чуждестранните гвардейци били наричани гулями (мамелюци). Отначало те действително били здрава опора на халифа, но постепенно осъзнали силата си и започнали да се месят във властта. В самият Багдад още от 865 год. гулямите определяли кой да управлява. За 10 години били убити 4 неудобни халифи.
От 868 год. тюркът ибн Тулун отцепил Египет от Арабския халифат и станал господар на страната. Той създал своя гвардия от мамелюци. Те фактически управлявали страната чак до 1811 год. Гвардията се деляла по етнически признак - войните от една националност служили заедно, в една част. Това водело до етнически сблъсъци. Например през 1062 год. тюрките водили истинска война със суданските негри и ги изклали. (Л.Н.Гумильов - "Черная легенда" - стр. 76) На свой ред тюрките били избити през 1073 год. На Египетския престол се изреждали представители на най-различни народи - нубийският негър Кафур, туркмена Айбек, куманите Кутуз и Бейбарс.
В Испания местните арабски управители създали Кордовския халифат. Тази страна се превърнала в най-цивилизованата държава в Европа за времето си. Местната династия на Омеядите от Х век също се снабдила с гвардия от роби. Те били наричани "славяни", понеже повечето от тях били от славянските народи. (Всемирная история - том 3 - стр. 207). Към XI век те се превърнали в господари на халифата. Започнали междуособни войни. В резултат през 1031 год. държавата се разпаднала на няколко десетки емирати и княжества. Много от новите князе и емири произхождали от бившите мамелюци. Както вече казахме повечето от тях били славяни. Може да се предположи, че повечето от тези славяни са били от български произход. По това време България е била голяма страна с относително многочислено население. При това тя е най-южната славянска страна, най-близко разположена до земите на арабите. Водила е много войни, претърпяла е ред вражески нашествия. Това неизбежно е довело до появата на голямо количество роби - българи в арабските страни. Тези роби несъмнено са оказали голямо влияние в развитието на целия арабски свят - от Багдад до Испания. Но аз лично така и не успях да се добера до по-конкретна информация по въпроса. Ето една тема, която чака своите изследователи.
Ходжа Булгари
Според някои разказвачи ходжа Абубекр Булгари е бил млад богомил, напуснал България заради гоненията на официалната църква. Той се озовал в Мала Азия, от там в Арабия, Персия, Туркистан … ( Други източници сочат за негова родина Южното Поволжие) На 25 годишна възраст той попада в мюсусланския свят и приема исляма. Младежът се учел прилежно и придобил големи познания. Станал много известен учен. Знаел гръцки, арабски, тюркски, персийски. За него Хоросани пише: "Ходжа Булгари е самата щедрост божия … Той е помазанник божи с изкуството и науката на тасаввуфа. Той имаше много ученици и е съвременник на Сенаи и Газневи." Ходжа Булгари е живял и творил в Харад, Самарканд, Бухара, Бамиян и други градове на Изтока. Накрая намерил последно убежище в Газни (съвременен Афганистан). Там бил погребан, а благодарните потомци му издигнали мавзолей - един от най-хубавите мавзолеи в мюсулманския свят. Принцът на монголската империя Мохамед Дарашуку пише за нея: "Аз посетих гробниците на всички светии в Газни. Не видях такава благодатна гробница, каквато е на Ходжа Булгари.". (Асен Караханов - "Сиянието на Ходжа Булгари" - в-к "Учителско дело" 7.09.1988 год.)
Скендербег
През 1967-68 год. по решение на ЮНЕСКО по света бе отбелязана 500-годишнината от смъртта на Георги Кастриоти (Скендербег) - легендарният основател на албанската държава и пръв национален герой на Албания.
В годините на средновековието Албания е била спорна територия между България и Източната Римска империя (Византия). За кратко време през XIV век страната е завоювана от сръбския крал Стефан Душан, а след смъртта му се разпада на няколко независими княжества. Такава я заварват турците, когато нахлуват в страната. Дядото на Г. Кастриоти - Павел бил дребен феодал от славянски произход (а когато балканските историци казват за някого, че е от "славянски произход", това обикновенно означава, че той е българин !), който владеел 2 села западно от Дяково. През 1385 год. турците разбили сюзерена му - Балша II. Павел Кастриоти се възползвал от това и разширил владенията си по река Черни Дрин. Неговият син Иван увеличил още наследените земи, като завладял областта Дебър и поречието на р. Мати. Той се оженил за "славяно-българката" Воислава. Според една венецианска хроника, тя била "дъщеря на сеньора на Полог, който е част от Македония и България". Двамата имали няколко деца - Станиша, Константин, Георги, Репош, Влайка и Ела - все познати, нашенски имена.
От 1410 год. боляринът Иван Кастриоти трябвало да стане турски васал. През 1423 - 24 год. османлиите нахлули в Албания. Кастриоти се бил срешу тях и бил разбит. Наложило се да даде за заложници тримата си синове - Станиша, Константин, Георги. Така Георги, който бил тогава на 18 години попаднал при турците и бил принуден да приеме исляма. Младежът бил зачислен в яничарския корпус. Там той се прочул със силата и безстрашието си и получил прозвището Скендербег - от Искандер (така мюсулманите наричали Александър Велики). През 1438 год. Г. Кастриоти бил назначен за субашия на околията Круя, а от 1440 станал санджакбей на Дебър. През лятото на 1443 год. бил повикан за войната с полско-унгарския крал Владислав. В битката при Ниш турците били разгромени. Г. Кастриоти използвал суматохата и с 300 души конници от Албания се върнал в Круя. Там на 28.11.1443 год. било възстановено независимото княжество на Кастриотите. След него и другите албански князе се решили да отхвърлят турското владичество. На 17.03.1444 год. те се събрали в град Леш и избрали за свой водач Георги Кастриоти. Собствената армия на Скендербег била 8000 души, а със съюзните князе се събирали до 15 - 18 хиляди войници. Но тази малка войска водила битки с турската армия през 1444, 45 и 46 год. и печелела победа след победа. Но през 1447-48 год. Кастриоти трябвало да води война с Венеция за наследството на починалия през 1446 год. болярин Павел Дукагин. Турците използвали случая, за да превземат Светиград. През 1450 год. 100-хилядна турска армия, начело със самия султан Мурад II обсадила столицата Круя. Но Кастриоти отново победил. През следващата година той положил огромни усилия, за да обедини християнските страни в антитурска коалиция. Поддържал постоянни връзки с Унгария, Дубровник, римския папа, Неаполското кралство. През 1455 год. войската на Кастриоти била разбита от турците край Берат, и то поради предателство на един от болярите. Но през 1456 и 57 година османлиите отново търпят поражения. През 1462-63 год. са разбити още 3 турски нашествия. Най-сетне през април 1463 год. бил сключен 10-годишен мир с Османската империя.
Още през есента на същата година войната била подновена. Кастриоти бил подмамен от обещанието на папа Пий II да изпрати кръстоносен поход срещу неверниците, и от венецианците, които обещали също да помогнат. Но папата умрял и обещаният поход така и не се състоял. Християнска Албания трябвало да воюва сама. Войната предизвикала глад през зимата на 1465-66 год., а след нея последвала обсада на Круя от 150-хилядна турска армия. Обсадата била отбита и този път, но положението оставало отчайващо. Католическата църква събирала по цяла Европа пари за помощ на героичните албанци, но накрая папа Павел II присвоил събраното и отказал да помага на Кастриоти. Този неочакван удар сломил княза. Георги Кастриоти се разболял и на 17.01.1468 год. умрял в Леш. (сб. "Георги Кастриоти - Скендербег 1468-1968" София 1970 г. БАН)
Рицарят на Мадоната
През 1982 год. списание "Славяни" публикува интересна статия на Иван Димитров, в която се твърди, че един от най-известните откриватели на нови земи - Алонсо де Охеда е бил българин. Авторът сочи като доказателство сведения от спомените на испанския херцог Клам Галас, дневника на придворната дама Мари-Мадлен дьо Пуасон и архива на английския херцог О'Конел. Там е посочено, че Алонсо де Охеда се е наричал чак до смъртта си и с името Драхан да Лихнида. Лихнида е гръцкото име на Охрид - родното място на мореплавателя, а Драхан е познатото ни Драган, само че с испанско произношение [111]. От там авторът извежда българското име на известния мореплавател - Драган Охридски.
Жителите на Охрид два пъти отхвърляли турското владичество докато през 1452 год. градът бил превзет за трети път от турците - вече окончателно. Преди това градът бил столица на независим владетел и според Ив.Димитров със своите 70 000 жители бил най-големият град на Балканския полуостров /в резултат на упадъка Цариград имал тогава само 60 000 жители/. След окончателното покоряване на Охрид от турците, жителите му започнали да го напускат. През 1481 - 82 год. малкият Драган Охридски бива отведен през Дубровник и Венеция в Испания. Вероятно с него е пътувал и братовчед му Петър Охридски. За да не бъде взет от еничарите родителите на малкият Драган съзнателно го подложили на недохранване - да бъде слаб и болнав. Поради това той останал нисък на ръст и почти без брада и мустаци.
Според Ив.Димитров в Испания намерили убежище над 10 000 българи. Драган Охридски станал паж на херцог Медина Сели. Още 12-годишен той започнал да воюва срещу маврите. Войната продължила 9 години - до унищожаването на последната ислямска държава на испанска територия. Драган Охридски запазил от родния си дом в Охрид една икона на Богородица. Преди всеки бой той се усамотявал в молитва на колене пред иконата. Това било забелязано от религиозните испанци. Направило им впечатление и необикновеното му войнишко щастие - той никога не бил раняван, нито даже одраскан, въпреки че е бил почти винаги на първа бойна линия - там където е най-опасно. Поради това се смятало, че Богородица закриля Драган Охридски и той бил наречен Рицарят на Мадоната.
Като юноша Драган постъпил в ескадрона на стълбарите - войници, които се изкачват на стените на вражеските крепости по щурмови стълби. Краят на войната заварил Рицаря на Мадоната като командир на ескадрона с чин капитан въпреки че бил само на 21 години. Той се прочул с храбростта си и нееднократно бил награждаван със златни кръстове.
Драган Охридски искал да бъде представен пред кралското семейство, за да се опита да убеди испанските владетели да продължат войната и на изток - срещу османлиите. Като не можал да привлече внимание по друг начин, той скочил от камбанарията на катедралата в Севиля върху едно дърво. С това той отново удивил испанците и кралицата пожелала да го види. Той й изнесъл цяло представление върху гредата, по която изкачвали камбаните. Тази греда стърчала на 6 метра от върха на камбанарията. Драган Охридски заставал на самия край на гредата и танцувал. Кралица Изабела го взела в свитата си и го направила свое доверено лице за специални поръчения. Тя приела идеята да се започне война срещу турците, но в това време Колумб открил "Западните Индии" и вниманието на испанските владетели се насочило натам. Тогава и Драган, известен вече като дон Алонсо де Охеда, решил да се включи в плаванията. Според И. Димитров той се надявал да спечели богатство и с подкрепата на религиозния Колумб да финансира нов кръстоносен поход за освобождаване на Ерусалим. През 1493 год. отплава втората експедиция на Колумб със 17 - 20 кораба и 1500 - 2500 души. В тази експедиция е и Драган Охридски като командир на конницата и капитан на каравелата "Ла Горда". Испанците решават да се настанят на о-в Еспаньола /днешният Хаити/. Рицарят на Мадоната става командир на цялата армия и умиротворява туземците и белите заговорници срещу Колумб, като на 2 пъти спасява живота на Великия адмирал. Охеда извършва разузнаване на вътрешността на острова и открива златен пясък. Но той не одобрява геноцида, на който са подложени туземците и напуска Колумб. След около 5 години на Еспаньола Охеда се завръща в Испания и си издейства разрешение за самостоятелно плаване.
На 18.05.1499 год. Охеда потегля от Кадис начело на собствена експедиция. Със него плават Америко Веспучи и Хуан ла Коса. През юни корабите му са вече край бреговете на Гвиана. След като не открива там нищо интересно, Охеда разделя експедицията на две, като изпраща Америко Веспучи на югоизток, а той поема на запад, където открива и изследва бреговете на друга страна, наречена от него Венецуела. През юли 1500 год. мореплавателят се завръща в Испания и докладва на крал Фердинанд за откритията си. Според И.Димитров той бил провъзгласен за вицекрал и адмирал. Станал губернатор и върховен съдия на "Големия остров Кокибакао", както нарекли тогава Южна Америка. Като такъв Охеда имал големи права - включително и да води война по свое усмотрение.
През януари 1502 год. Рицарят на Мадоната потегля отново към Америка с 4 кораба. Капитан на един от тях е братовчед му Петър Охридски. Но явно някой е завидял на новия вицекрал, защото бил обвинен в опит да присвои събраните по време на плаването бисери и злато. На о-в Еспаньола той бил признат за виновен и осъден, но успял да се върне в Испания. Там обжалвал делото и го спечелил.
През 1505 год. Охеда предприема третото си самостоятелно плаване до Америка с 2 кораба. Тогава открил бреговете на днешните Колумбия и Панама. Според И.Димитров Охеда прекосил с въоръжен отряд Панамския провлак и пръв от европейците видял Тихия океан. Той пръв посочил пътя за заобикаляне на Южна Америка, по който по-късно пръв преминал Магелан. Освен това пръв изказал съждението, че новооткритите земи не са част от Азия /"Западните Индии"/, както мислел Колумб, а един нов континент. /Историците приписват тази заслуга на помощника му Америко Веспучи, на чието име по-късно даже е наречен континента Америка./
През 1509 год. Охеда тръгва отново с 4 кораба от Испания, вече с намерението да засели с европейци континентална Америка. В 1510 год. ПЪРВИЯТ ИСПАНСКИ ГРАД НА НОВИЯ КОНТИНЕНТ вече е факт. Той е построен в залива Ураба и наречен Свети Стефан. Охеда оставя за управител на града Франциско Писаро и се отправя към Куба. Там за пръв път прекосява пеша острова, прави първите покръствания на туземци и основава първата църква. В тази църква Охеда оставил прочутата си охридска икона на Богородица. От Куба през Ямайка той отишъл на о-в Еспаньола където прекарал няколко години. Там той се разболял и умрял във францисканския манастир в град Санто Доминго. Драган Охридски така и не можал да организира поход срещу турците. Може би затова последното му желание било да бъде заровен под прага на църквата на манастира, за да тъпчат всички костите му, защото не изпълнил дълга си към Родината.
До тук биографията на Драган Охридски е описана по данните на Иван Димитров, но трябва да отбележа, че тези данни доста се различават от други сведения за плаванията на Охеда, например на Иосиф и Вадим Магидович [112]. Според Магидович Охеда е "красив, но жесток и алчен хидалго", който не се гнуси да върши грабежи и търговия с роби. Разбира се, наличието на различни мнения още не означава, че Ив. Димитров не е прав. Необходими са по-подробни проучвания на въпроса.
Българите в Османската империя
"Туй е Омер паша. Плюй и отмини"
Иван Вазов - "Хаджи Ахил"
Дошлите през ХIII век от Средна Азия турци, водени от Осман са едно сплотено и поради това силно, но малобройно племе. Те пристигат в Западна Мала Азия в разцвета на средновековната феодална разпокъсаност, когато всеки воюва срещу всеки. Войната е нормално състояние на съществуване . Воюват обаче само аристократите. Основната част от населението са крепостни селяни. Те са неграмотни, не са напускали селата си, забранено им е да носят оръжие. Нямат дори и национално самосъзнание. Български, гръцки и сръбски феодали предпочитат да загинат от турска ръка, но не и да дадат оръжие в ръцете на собствените си селяни.
В такава обстановка за османлиите не е трудно да създадат своя империя, в която налагат ЕЗИКА И ИМЕТО СИ на подчинените народи. Така бива създаден турският народ. През 1877 год. немецът Вилхелм Пресел пише за турците в европейската част на империята следното: " В болшинството - потомци на ренегатите от времето на първите султани, между които и еничарите ... Едва ли може да се намери днес повече от една капка туранска кръв у тях" [113].
Говори се, че още Баязид, завоевателя на България е син на сестрата на Иван Шишман - Мара, която е дадена за жена на баща му - султан Мурад. Според проф.С.Рънсимън Баязид по всяка вероятност е син на друга жена на султан Мурад - гъркинята Гюлчечек. Самият Мурад I е син на гъркиня [114]. Така че и в двата случая Баязид има поне 75 % християнска кръв.
Рънсимън сочи като чист българин главнокомандващият турския военен флот при обсадата на Цариград през 1453 год. - Сюлейман Балтоглу.
Говори се,че дори символът на Османската империя - фесът - е българско изобретение! Името му идва от мароканския град Фес, където наш сънародник измислил въпросната шапка и направил фабрика за производството й.
От годините на ХIХ век можем да посочим иметo на Василаки Великов от Върбица, станал секретар на султан Махмуд II,после виден сановник в Дивана и пълномощен министър на империята в Рим и други европейски столици [115]. Българин е и най-върлият противник на създаването на самостоятелна българска църква - личният лекар на султана д-р Стефан Каратеодори от Одрин.
Но най-важното име от този период е безспорно княз Стефан Богориди. По рождение името му е Стойко Иванов Стойков. Внук е на поп Стойко Владиславов. Дядото заема по-късно почетно място в историята ни под името Софроний Врачански. Бащата - синът на Софроний Иван - е търговец. Той забогатял и вдигнал къща в Арбанаси - оживен търговски център през онова време. Но през 1798 год. Арбанаси е нападнат и разграбен от кърджалии. Семейството на Стойко бяга в Котел, от там - в Свищов. Бащата умира и децата - Стойко и брат му Атанас остават на грижите на майка си Гана и на знаменития си дядо.
Въпреки собствените си парични затруднения Софроний успява да настани внуците си в "Св.Сава" /"Бейската академия"/ в Букурещ - най-реномираното учебно заведение на Балканския полуостров. Там младият Стойко се прекръства на Стефан Богориди под натиска на своите учители гърци. След завършване на образованието си брат му Атанас Богориди остава в Бейската академия, където става преподавател от 1805 год. Стефан отива да търси късмета си в Цариград. Там е домашен учител по френски,после служи във военния флот на султана и накрая успява да си намери виден покровител - Скарлат Калимахи.
През 1812 год. Калимахи бива назначен за княз на Молдова и взема със себе си и Богориди, който става хетман на областта Галац. 1812 е забележителна и с друго - Стефан Богориди се оженва за гъркинята Ралу Сканави, чийто баща е личният банкер на майката на султана. През 1819 год. двамата със Калимахи се връщат отново на служба в Цариград, а през 1821 Калимахи става княз на Влашко, а Богориди - негова наместник .
Но избухва гръцкото националноосвободително въстание и много гърци и гъркомани на турска служба изпадат в немилост. Стефан Богориди е извикан в Цариград уж да даде някакви обяснения, но по пътя разбира, че ще бъде арестуван и затворен. Успява да си издействува един продължителен престой в Силистра - точно колкото да се смени великият везир, враждебно настроен към него, с нов. В крайна сметка се отървава сравнително леко с едно тригодишно заточение в Никомидия, което дори не успява да попречи на продължаващото му издигане. В същото време Скарлат Калимахи е заточен в Анадола, където умира "от лошо кафе". Братът на Скарлат, бивш везир, е заклан.
През 1828 година бившият заточеник Богориди е фактически водач на дипломатическа мисия в Санкт Петербург. След доброто си представяне там той става най-близък съветник на султан Махмуд II /управлявал през 1808 - 1839 год./ Времената са преломни за Османската империя: След поражението, претърпяно от обединените сили на Русия, Англия и Франция, турската държава окончателно става зависима от волята на "Великите сили". Но султан Махмуд II още не е осъзнал това. Той не желае да даде независимост на Гърция,въпреки исканията на европейските владетели. Стефан Богориди трябва да използува цялото си дипломатическо умение, за да убеди султана да признае свободата на гърците и накрая успява. Избегната е втора война, в която биха загинали нови стотици хиляди гърци и турци.
Султанът все повече се вслушва в съветите на Богориди, който става най - влиятелният християнин в империята. През 1833 год. получава титлата княз и получава като владение о-в Самос, който има автономно управление в рамките на Османската империя. Новият княз така и не отива на острова, а го управлява от Цариград чрез свои наместници. През 1835 год. султан Махмуд II прави лично посещение на княз Стефан в дома му. Това е нещо нечувано за времето си - султанът да влезе в дома на неверник - християнин ! А след три дни следва още по-невероятно събитие - султанът изпраща и жените си да разгледат подредбата на къщата !
Колко е вярно- незнам аз , майтап да става.....
Момичетата са отивали за по-добър живот.Да не говорим , че на времето и при евреите е имало това купуване на жената от бащата.....Стари му работи.....Имало е дголяма бедност по тия земи , глад е имало ... не е било държавата Израел , а и в началото й .... бая зор са видели ..... имали са по много деца.....На свекъра майката е овдовяла със 7 деца....Та не е било винаги каквото е сега.... 
Знам го това място ,квартал в Пловдив.Синагогата днешната се намира там , за ресторанта между къщите.Има много младежи.Ведро е , не са стегнати в кръста 
тука (откъс , видео):
). Така че историите, свързани с това време около създаването на държавата, са ни разказвани от бабата, но ще я питам по-специално (ние отдавна се каним да я интервюираме и да я запишем с диктофон, за да се запазим разказа и за поколенията). Тя обича да разказва, нейните внуци са се наслушали и не я питат, а аз съм си любопитна 
А и италианската кухня ни е слабост 
ашкенази с техния високопарен език и Салах Шабати, който е новопристигнал от арабските страни (дали не беше от Мароко) с неговата наивност и идеализъм. Дори името му звучи като ивритския израз „Извини ме, че дойдох”, което е сякаш ироничен отговор на високомерието, с което тези хора са били посрещани 
Тежки времена са били - бедност и хора от всякакви култури, които изведнъж събрани, трябва да се напаснат да живеят заедно - ние сега даже не можем да си го представим какво са минали тези хора!
Това трябва да го предам на мъжа си задължително! Иначе в Израел като се каже „полска храна”, се има предвид бозава храна, лишена от вкусови качества ("препраното пиле" е полски специалитет 
Кирил и Методий
(много важно 
, една в цялата махала 
Всички идвали да се редят на прозореца да гледат отвън, а той баровец го раздавал 