Можем ли да направим нещо по въпроса.

Здравейте и от мен !

Аз се включвам тук с един въпрос към вас - търсещите.А именно:

Искате да разберете просто някаква информация за себе си от трето лице , или искате да се запознаете с жената ,която ви е родила(не мога да я нарека родител или майка и това си е!)?

И още едно въпросче:

А след това - какво?

И бързо да поясня,че питам чисто информативно и не се опитвам да опровергая ничие решение или да споря с вас!

Момичета, без да съм говорила с другите от сдружението и без да искам да ви се натрапвам, само ще ви кажа, че за подобни инициативи и други се създаде ГИОО (Гражданска Инициатива Осиновени и Осиновители). Не напразно носи това име, затова каквото и да решите, да знаете, че стоим зад вас.

От малкия ни опит, забелязахме, че институциите не обръщат такова внимание на редовите граждани, за сметка на което и да е НПО, та ако ще да е в защита на глухарчетата.
Затова се роди и ГИОО, но една от основните й цели е да защитава, именно интересите и правата на осиновените деца.

mimiii здравей.Искам да ти кажа,че аз научих за себе си от 3-ти лица.Това е гадно.Трябваше да го науча от този когото трябва.Това,че ние търсим свойте корени е нещо нормално.Не мисля,че хората тук търсят някакви облаги от свойте БР.Мисля,че е наше право да знаем и да искаме да знаем.Просто осиновените трябва да имат по-вече права.Да не се мъчат с години да търсят и да се чудят кой са и от къде са.

Привет,anhelika! И аз научих от трети лица,но не се сърдя на никой.По-скоро се опитах да облекча родителите си като им казах,че съм разбрала,за да улесня животът им и да не се чудят те един ден как да ми го съобщят.И да ти кажа честно,мама ми благодари и се разплака.Почувствах ги по-близки от всякога.И никога не съм имала потребност от други корени - тези,които съм "пуснала" в това прекрасно семейство,ме карат да се чувствам толкова стабилно,колкото ми е нужно.
Но всеки си знае от какво има нужда.Просто исках да се опитам да разбера защо търсите,какво търсите и какво очаквате след това.

Момичета, трябва първо всички да сме наясно, че това е нещо изключително трудно постижимо. Не само ние, осиновените, сме страна в този процес. Нещата са доста по-сложни от едно "искам да знам" или "имам право да знам"...
Да, аз също съм на мнение, че трябва да имаме право на достъп до информацията, касаеща нашето раждане и осиновяване. А всеки сам решава дали да се възползва от това право. Законът в случая е предвидил чл.67б, но там изрично е казано, че трябва да има обстоятелства, които да налагат разкриването на тайната на осиновяването. За съжаление не съм чула досега да има случай, в който психическата травма (каквото и да означава това) да е приета като подобно "важно обстоятелство". Най-често май нещата трябва да опират до животоспасяване, за да реши съда в полза на осиновения. (Моля да ме извините, но не боравя добре с юридическата терминология, познанията ми са на лаик).
Mimiii, тук нещата не опират само до желанието за среща с БМ (много от нас може и да нямат силата да я осъществят). Аз все още нямам смелостта да търся, но имам въпроси, чиито отговори трябва да си дам. А не мога сама. И още нещо- правото на подобна информация би могло (не казвам, че при всички ще е така) да ни спести онова неудобство, когато ни питат за наследствени заболявания. От прочетеното във форума останах с впечатлението, че много често на мамите се спестява част от истината за здравословното състояние на дечицата, които осиновяват. Е, гаранции, че ще имаме тази информация няма, но все пак ще знаем, че сме направили това, което зависи от нас...
А за търсенето и очакването... Търся себе си- онази част от мен, която ми се губи, която ми пречи да се почувствам "цяла". Очакванията ми са свързани само с това...

ГИОО и ДарЗаМен   

Момичета аз по принцип искам да видя тази информация,защото миналата година се разболях.Легнах на легло.Бях много зле.Откриха ми после гастрит на целия стомаха,остра язва на дванадесетопръстника и синдром на раздразненото дебело черво.Мисля,че е достатъчно това за да искам да знам дали имам нещо наследствено и какво да очаквам.Имам и детенце на 1 год.и заради нея също искам да знам.Това дали са достатъчни причини за да се отнеса към съда.Как мислите.Достатъчно ли е.Поздрави. 

dudence,(много сладък НИК - племенничката ми така нарича момченцето ни), Благодаря ти за поста ти.От него си изясних защо не изпитвам нужда от търсене като повечето осиновени.Семейството ми ми е дало всичко,което е нужно да се почувствам "цяла",да не чувствам така прословутата "празнота",или липса на корени.С риск да се повторя,точно това не разбрах:възможно ли е до 20-тата си годишнина,докато не знаех за осиновяването си,да не чувствам липса за нищо,и изведнъж след като науча,да почнат да ми липсват неща,за които дори не съм подозирала?Нелепо ми се струва.Дано не се обиди някой - това си е лично мое разсъждение,ненасочено към който и да е.

anhelika, ,проблемите ни са направо идентични.Аз съм също с язва на дванадесетопръстника,също най-много,което исках да знам е за евентуални наследствени заболявания.И пуснах такава тема тук,може да я прегледаш.Момичетата ми дадоха доста ясни отговори,за което им благодаря.Желая ти успех,ако се решиш на някои постъпки,но е малко вероятно.Виж в темата ми последните отговори и ще разбереш защо.http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=259752.0

Mimiii, аз също имам прекрасни родители, които са ми дали безкрайно много любов. Е, имали сме нормалните проблеми, но те в никакъв случай не са били предопределени от факта, че съм осиновена. С баща си имах много силна емоционална връзка и загубата му беше най-тежкия момент в живота ми. Аз не бих нарекла моята "празнота" (много условно понятие е това, но...) липса на корени. Мисля че метафората на Бианка  за семенцето е много сполучлива. Моето семенце е посято, отгледано с много любов и пуснало корени. Дали са здрави? Надявам се. Но там, на дъното на саксийката, живее едно малко червейче...Не нанася необратими щети, но е там... Понякога се размърдва, рови тихичко пръстта и разклаща стълъбцето ми. Тогава ме обхващат несигурни настроения. Тогава ме обвзема онова чувство на себеомраза, за което бях споменала в "нашата" тема. А не искам да се чувствам така. Защото там, в саксийката, до моето коренче е и това на детето ми... 
Писала съм за това и друг път. Аз също разбрах, че съм осиновена на 19 години. Имала съм някакво смътно усещане за нещата, но не съм смеела да попитам, да изрека на глас... Тогава си обясних много от нещата, които са ми се случвали и за които съм си давала отговор- такъв, какъвто съм могла. Когато мина време и преодолях първоначалния шок (защото такъв винаги има, макар всеки да го изживява различно) се почувствах объркана...От мисълта, че съм била изоставена. Бях го писала тук преди време. Когато и по какъвто повод да му се случи,човек винаги страда от раздялата. Болката е пъти по-голяма, ако си бил изоставен- от приятел, любим, съпруг... Не можех да приема спокойно мисълта, че съм била изоставена без да имам вина за това... От тази, която по презумпция би трябвало да ме дари с любов, да ми даде сигурност и да ме учи да обичам. И започнах да си задавам въпроси за вината. Имам ли такава? Защо точно аз? Въпросите ме връхлитаха един след друг, а нямах отговори. Моята липса тогава, а и сега, е липсата на отговори. После дойде и другото... Мисълта, че моите родители, които са ме възпитавали да бъда винаги искрена всъщност не са били искрени с мен за нещо много важно. Не, не искам да бъда разбрана погрешно- не ги обвинявам и не им се сърдя за нищичко от това, което са премълчали. Страдах само, че не са имали смелостта да ми кажат истината преди татко да си отиде, за да мога да "изгоня" страховете му.  И тогава онова натрапчиво чувство за вина се появи пак. И друго- криво ми беше, че между нас е имало тайна. Абе направо си ме болеше...И ми е тъжно, че не са били сигурни в себе си и в мен. Защото ако бяха, щяха да знаят, че са ми дали най-важното- Любовта си. И са ме научили да обичам. А това е достатъчно...
От времето, когато разбрах извървях дълъг път из криволиците на душата си. Все още го вървя. Понякога е светъл и спокоен, друг път безкрайно самотен. Път с кръстопътища, на които се спирам и се питам накъде да поема. Понякога избирам най- трудната посока, друг път се въртя в кръг...  Но го вървя. Защото съм длъжна. Най-вече на себе си. И на хората, които обичам.
Май съм малко разбъркана в мислите си, но винаги когато мисля за тези неща трудно се подреждам.

Не знам може би не съм узряла достатъчно, но аз не искам да знам кой ме е захвърлил в дом за да ме вземат родителите ми.
Имам сестра и двама братя и четиримата сме осиновени, но аз за себе си никога не съм изпитвала нужда да знам от къде идвам.
Нека това не звучи грубо - не тая никакви отрицателни емоции към жената дала ми живот, но аз винаги съм имала имам и ще имам само едни родители и да ви кажа понякога се чувствам такава щастливка, че точно майка ми и баща ми са ме взели - не мисля, че може да има по страхотни родители - и не го казвам с чувство, че им дължа нещо или само защото не са ме оставили в дома - те са родителите които всеки трябва да има 
И някакси не искам да знам, нямам нужда да знам, не се интересувам и не ми е любопитно дори за биологичната ми 'майка'
не разбирам тези хора м/у другото - не мисля, че има причина на земята която може да ме накара да остава детето си - каквато и да е била тя 

И аз подобно на Джинджър не изпитвам потребност да видя жената ,която ме е родила ,нито желая контакт с нея ,нито каквито и да е било отношения ,но съм признавала тук ,във форума ,че понякога ми се е искало да знам самата история ,дала началото на моя живот.Няма защо да го казвам и аз ,след като Dudence се е изразила толкова точно.
Когато ми се наложи в родилното да ми прелеят кръв ,хората се видяха в чудо да намерят толкова много от тази рядко срещана кръвна група.Замислих се откъде ли е дошла тази моя кръв ,кой ли ми я е дал.
Обаче баща ми в момента ходи на нагревки и инжекции ,защото висейки пред родилното с часове на 26 ноември ,когато се роди синът ми ,ужасно настина и все още не се е оправил
А майка ми беше съсипана ,знаейки ,че няколко часа съм била между живота и смъртта.
После ми каза: "Ами аз какво щях да правя без теб ,за кого щях да живея?"...
Стана ми мъчно ,че Тя не знае какво се случва с мен и ,че едва ли я интересува през какъв ад преминах.Яд ме беше ,че се е отрекла от мен ,като знам в каква истерия изпаднах ,когато видях ,че детето ми е полузадушено.Колкото и да се опитвам да израстна духовно и да бъда по-добър човек ,вътре в себе си знам ,че винаги ще я обвинявам.И на нея не и трябва да ме вижда ,защото вече всички във форума ме разбраха ,че съм страшно първосигнална и не мога да избягам от тоз мой порок колкото и да ми се иска,вътре в себе си съм убедена ,че имам добро сърце ,но съм толкова директна и винаги казвам точно каквото мисля ,че Тя трябва да пие едно червено вино за това ,че няма да се срещнем в рамките на този живот.Защото не бих могла да запазя самоконтрол и бих изрекла неща ,които после да тежат на съвестта ми,а нея-да наранят.
Защото това ,че тя ме изостави ми костваше прекалено големи емоционални инвестиции и накрая успя да ме осакати душевно в много аспекти.
Ако можеше да знам какво точно се е случило ,как съм се появила на този свят и защо ме е изоставила...Но Нея не искам да виждам.Просто не мога........................