Сега обаче имам нужда да споделя с някой, па макар и само да ми олекне.
Омъжена съм от 9 години., но последните 2 семейството ми кара на автопилот.
Няма да споменавам точно какво сме преживели, но мога да кажа, че проблемите хич не бяха малко.
Започна се с проблеми с родителите - и неговите и моите. И след всяко скарване, уж нещата се оправяха и всичко беше по-добре от преди, но се оказва, че всичко е една голяма измама.
Опитвах се да не прехвърлям гнева си към родителите на съпруга ми върху самия него и мисля, че успях, но той малко по малко охладняваше към мен. Колкото и да отричаше това след толкова много години аз го познавам и макар да не си признава това е факт.
Семейството ми преживя и друга криза, от която явно никога няма да излезе. Когато всичко започна аз заех водеща роля в семейството поради това, че съпругът ми не пожела да поеме инициативата. И така е до днес, а от този момент са минали повече от 5 години. Бавно, но сигурно аз поех повечето отговорности. Разкъсвах се между работата и семейството. Естествено когато човек се опитва да изграе ролята и на мъжа и на жената винаги нещо куца. Изнервих се много. Станах бомба със закъснител. Всичко ме дразнеше и нямах желание за нищо в къщи. И така до скоро когато реших, че е време и той да поеме част от отговорностите. Да, ама не. За мен работата винаги е малко. Нямам право да съм уморена, длъжна съм освен да работя и да бъда идеалната домакиня. Но аз вече не издържам. Не издържам не само психически, а и физически. Започнах да слабея. Вече не приличам на себе си. Не можех повече и зарязах всичко в къщи. Чувствам се изтискана като лимон. Нямам вече сили да се боря и за двама ни. А той се озлоби. За всяко нещо ми прави забележка. И не пропуска да ме засегне.
Искам да виждам в негово лице подкрепа и упора, но не намирам такава.
Последното, което ме пита беше искам ли да ме освободи от присъствието си. Този въпрос ми го задава вече втори път. Сякаш иска да кажа "да", за да му олекне и съвестта му да е чиста. Пак аз да взема решението. Но аз не мога. Въпреки всичко още го обичам. Искам всичко да се върне както беше преди. Искам да поставя ръка на рамото ми когато сме един до друг. Искам да ме целува без повод, а не да получавам само дежурната целувка за лека нощ.
Явно е, че и аз си имам кусури. За някои от нещата, за които ме обвинява и аз имам вина. И искам да се опитам да ги поправя, но като насреща не получавам нищо какъв стимул имам.
Сърцето ме боли. Дълбоко в себе си се надявам всичко да се оправи, но като погледна назад виждам, че само става по-зле.
Объркана съм! Отчаяна съм! Не знам какво да правя!
Благодаря, че ме изчетохте!
П.С. Ще съм благодарна на всеки ваш коментар.