децата и домашните любимци

Колко е голям?

на 11 години

Ами сигурно при всички положения ще му липсва и ще плаче много. По-добре да му кажете само, че е починало, защото е било болно, отколкото, че ще го приспивате, защото това може да породи много повече въпроси. Ако считате, че ще го разбере, може и това да кажете. Аз съм на мнение, че е хубаво истината да се казва за такива неща, но по деликатен и минимално стресиращ начин. Може и да греша. Може да му покажете къде е погребано, или заедно да го погребете, но честно казано самия процес на погребение е стресиращ. Когато приспахме моето, дълго време след това пред очите ми беше само как баща ми я пуска в дупката и почва да я зарива лопата след лопата... беше ужасяващо... Тази картина месеци ми беше пред очите. По-добре е да не вижда самото трупче. Ама не знам, разбиранията са различни. Като гледам по американските филми, оставят момчетата да си заровят сами животните, но на мен ми се струва прекалено. Ох, май хич не ти помогнах...

П.П. Съжалявам за това, което ви предстои.

              Благодаря ти  Misti !   Днес приспахме нашето кученце. Беше ужасно и за мен самата. Донесох я мъничко бяло топче преди 15 години и децата отраснаха с нея /всички бяхме много привързани/. Казахме , че е много болничка и трябва да я заведем на лекар който ще и постави една инжекция и тя ще заспи спокойно. След това отидохме всички и купихме една прекрасна роза / оставихме го той да я избере сам/. С родителите ми заминахме  на вилата и там я погребахме, а отгоре посадихме розата. Така мисля че стана по-добре макар ,че му е мъчно както и на всички нас разбира се. 
               За сега обаче не смятаме да си взимаме друг домашен любимец защото е много тъжно всичко това което се случи. Може и да греша. Не съм предполагала , че ще е толкова тежка цялата тази ситуация

stefi съчувствам ви за загубата ви 
И ние имаме куче, което е вече на 11 години и чесно казано се страхувам от момента, който ще си замине, защото синът ми също израсна с него /той е на 9 години/ и е много привързан към животното

А след като вие не приемате смъртта (страхувате си и тъгувате) как очаквате, че децата ще се научат да приемат смъртта?

Ооох, нашият Норд е на 11 г. Много ме е страх от този момент. Преди 2 г. приспахме другото ни куче. Много ми беше мъчно. Детето беше малко тогава, на 2 г. Майка ми тогава й каза, че Лорд е избягал. Но после когато е ставало дума за него аз съм й казвала, че Лорди е умрял, че всички живи същества умират някога... Сега гледа Норд как остарява..

Стефи, съчувствам ви много! Животинките ни са част от семейството. Аз също не бих искала друг домашен любимец 

Еее, Деметра невъзможно е да не се страхува човек от смъртта и да не тъгува. Това не пречи да се приема смъртта. Да ти кажа по американските филми като дават как хладнокръено приемат всичко ми се струва чак нереално. Същото мисля и за обратния вариант така разпространен у нас - колкото повече се засили болката от смъртта, толкова по-добре! Мисля, че трябва да има умереност. Знам, че за моето куче ще плача, ще плаче и дъщеря ми...

Ужасно неприятна ситуация. Като си спомня аз на подобна възраст колко съм плакала и как съм страдала за домашните ни любимци, които ни напуснаха....
От друга страна, като се замисля, тъй като аз бях продукт на две култури - в София с мама и тати и на село с баба и дядо, си давам сметка, че по-правилно беше възпитанието, което ми дадоха баба и дядо. На село всичко беше едно към едно - нямаше нищо скрито от децата. Ние първи научавахме ако някой в селото почине, ходехме на бдения, оплаквания и погребения, присъствахме на колене на животни - с една дума селският бит ме сблъска със смъртта в много ранна възраст и никой не ми е обяснявал нищо за звездички, ангелчета и духове. Нещата там бяха прости - ако умре човек, се заравя в черната земя, където го изяждат червеите, ако умре животно /при злополука, а не при болест/ и по принцип става за ядене - се изяжда, ако умре куче или котка, се хвърля в дерето.
Струва ми се, че това е правилното отношение към смъртта - тя е неразривна част от живота и трабва да бъде приемана така, както се приема и едно раждане.
На моите деца от малки съм обяснила, че смъртта е краят на един живот, повече този живот няма да се върне. Разбира се, подала съм и спасителни сламки за задгробен живот и прераждане /като съм обяснила, че това изобщо не е доказано, тъй като никой не се е върнал от смъртта, за да разкаже/.
Колкото по-откровени сме с децата си, толкова е по-добре за тях. Глупаво е да живеят в някакви заблуди и да имат някакви очаквания /че милото им кученце ще се върне някой ден при тях, или че със сигурност ще го срещнат в Рая/.
Това, разбира се, само само разсъждения на тема ..... Всеки родител трябва сам да прецени кой е правилният подход към неговото собствено дете.
Желая на всички, които са претърпели такава загуба, да я преживеят възможно най-леко, най-бързо и с най-малко сълзи.

Възможно е.  И да не се страхува, и да не тъгува. Много хора в много култури разбират напълно значението на смъртта и страхът и тъгуването са им съвсем непонятни.

Затова има различни култури, защото хората са различни. Нашата е такава и не можем да избягаме от нея 

И в нашата има, Ваче. Познавам такива не е един, но признавам, че не са мнозинство засега.

Признавам също, че нашата е доста тежка в това отношение (не по-тежка от македонската обаче  ) и все пак се чудя доколко културата прави хората и доколко хората правят културата.

Между другото идеята за розата е много хубава, стига да не е посадена с тъга.

      Demetra ,  Не се страхува от смъртта само този който не се е сблъскал лице в лице с това. Страхувам се от факта , че близките страдат след това,  липсата и празнотата е огромна. Благодаря  baibibi ! Но какъв е този начин за по-безболезнено и по-бързо преживяване. Имам чувството, че колкото повече време минава чувствата се задълбочават.