Порасна за 27 години, стигна до четвъртия етаж, клоните му влизаха през лятото в балкона ми, зимата беше отрупано със сняг и страшно красиво.
Когато застанех на балкона, почвах да мечтая, все едно съм в гората ( толкова голямо и с толкова много клони беше), даваше ми неповторимо спокойствие, релаксирах често, дори малката се радваше на листата, защото можеше да ги пипне....
Милите спомени от прекрасните вечери на балкона, бяха ярки и незабравими, но....
Преди няколко месеца съседа от първия етаж ни съобщи, че ще го реже, ей така, ще го реже, защото му пречело, долу не се виждало нищо от него.
Толкова го молих да изреже клоните само, които му пречат, да не го пипа, защото то е на много години и ми е страшно трудно да си помисля, че няма да го има, но днес....буца имам на гърлото.
Тръгнах към къщи след следобедната разходка с децата и когато влязох в кухнята ми се видя необичайно слънчево, в този момент краката ми се подкосиха, с една крачка бях на балкона и ми се искаше да ме няма...
Нямаше го, този мой стар приятел, с който растях и на когото се радвах...нямаше нищо, един пън и безкрайна голота и пустош, едно силно, изгарящо слънце, празнина и грозота....
Само дънер, това остана от него, а аз не мога да повярвам още и не искам да излизам на балкона, защото там няма нищо....
Простете ми за силните емоции, но ме е тежко, много, искаше ми се да слеза и да го ударя този, да му искам обяснение, да го накажат, нещо да направя, вече не знам какво.