Много обичам да наблюдавам сина си когато прави нещо за първи път.Толкова е трогателен в опитите си да стои прав,да се наведе да вземе нещо докато се подпира само на едната си ръчичка или опитвайки се да прави малки крачици подпирайки се на ръба на леглото за където се е хванал.Пада по дупе,оглежда се и пак се изправя,за да се опита да си вземе отново играчката наведен.Днес го наблюдавах в кошарката му-как се изправя хващайки се за решетките,но му е малко по-трудно защото стъпва на матрачето,което не е толкова твърдо както пода на стаята.Тъкмо се задържи,но когато се опитва да се хване от другата страна или да върви по решетки тупва по дупе или направо залита и пада по гръб.Но това ни най малко не го безпокои-пак става и пак го прави.И така отново и отново..не изглежда обезкуражен,не изглежда нещастен,просто когато е паднал става и отново със същата увереност продължава с опитите си.
Мисля си колко много можем да научим от децата си ако просто им отделим малко повече време.
Когато паднем,много трудно се изправяме отново,забравяйки че не се знае какво всъщност печелим когато губим и какво губим когато печелим.
А вие какво научихте от вашите деца?
Мисля си колко много можем да научим от децата си ако просто им отделим малко повече време.
Когато паднем,много трудно се изправяме отново,забравяйки че не се знае какво всъщност печелим когато губим и какво губим когато печелим.
А вие какво научихте от вашите деца?
Отворих нова страница в живота си 
