През Ла Манша - питанка

  • 7 881
  • 9
  •   1
Отговори
  • Мнения: 3 740
Имаме идея да поскитаме из Англия с кемпер.
Моля за съвет - къде и как да минем през Канала - дали през Евротунела или с фериботите? Интересува ме възможно най-евтиният вариант.
Ще съм благодарна за всякаква конкретна информация - за пристанища, компании, цени, време - всичко, които сметнете, че може да е от полза.
В четвъртък или петък тръгваме. Mr. Green
Благодаря предварително!

# 1
  • Мнения: 1 937
Кабо Алма, ако никой не се включи с конкретни предложения, начертай си маршрута тук. Много полезен сайт, ще ти предложи варианти с конкретна информация за цени, време и други подробности.
Страхотно пътуване ви пожелавам.

# 2
  • Мнения: 1 299
Ха...и мен този въпрос ме вълнува, ама имах още време и мислех по нанатък да пусна темата. Кабо Алма, може ли като се върнете да споделиш вие какъв маршрут избрахте и т.н.

# 3
  • Мнения: 6 390
От съпруга ми знам, че тунела е доста по скъп от фериботите - това са му личните впечатления, но подробности и сайтове не знам.

всъщност потърсих, и ето какво намерих
сайтове за фериботи
http://www.google.cz/search?source=ig&hl=cs&q=Dover-cala … t+Googlem&lr=
http://www.speedferries.com/speedDirections.php

ето го и тунела
http://www.eurotunnel.com/ukcp3main

уикипедия  Sunglasses
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%83%D0%BD%D0%B5%D0%BB_%D0% … D0%B0%D0%BD%D1%88

Последна редакция: ср, 08 авг 2007, 22:06 от Eli_cz

# 4
  • Мнения: 1 299
Обикновено най-евтино излиза ферибот, но съм забелязала, че там където има и ферибот и мост/тунел цените са почти едни и същи, иначе всички ще ползват по-евтиния вариянт и другия ще стане излишен.... наскоро исках да взема ферибот за да си спестя 50 лв за минаване на моста, но ферибота беше нещо от типа 48,50 лв.... Така, че което ви е по-удобно май, не по-евтино....

# 5
  • Мнения: 3 740
Момичета, много ви благодаря за помощта!   bouquet  bouquet  bouquet

Ланфеар, непременно ще споделя впечатления, като се върнем. Само не знам дали няма да е късно за вас.

# 6
  • Мнения: 3 740
Понеже обещах да споделя впечатления, гледам да изпълня обещаното. Simple Smile
Може да е от полза на някого.

Ето още линкове, благодарение на Алиса.

Страницата на Е/тунела: http://www.eurotunnel.com/ukcP3Main/ukcPassengers/

Тука са им видовете билети: http://www.eurotunnel.com/ukcP3Main/ukcPassengers/ukcProductsSer … cTicketsAndFares/

Някои фериботни компании (Дувър-Кале) :

http://www.directferries.co.uk/dover_ferry.htm

https://www.norfolkline-ferries.co.uk/en/dd-passenger?campaign=google

http://www.poferries.com/tourist/

http://www.hoverspeed.com/

Ние пътувахме с ферибот на компанията TransEuropaFerries по линията Оостенде-Рамзгейт. На отиване беше по-приятно, въпреки силния вятър и люлеенето, на връщане екипажът се държеше по-служебно, а и самият кораб имаше малко по-аскетичен вид, макар че като цяло нямам забележки относно удобствата и хигиената. Пътуването продължи 4 часа (в едната посока, естествено), като през повечето време линията минава покрай брега на континента. В пролива цари голямо оживление и е приятно да наблюдаваш съдовете, с които се разминаваш.
Цената е 100 евро в едната посока през август, 80 евро през септември, допълнително се плащат 30 евро, ако искаш да пътуваш в деня на закупуване на билетите без предварителна заявка.

Иначе в Англия изкарахме 18 дена, навъртяхме 3000 км - от Брайтън до Единбург и от Ляндудно до Кембридж - много впечатления, но те са за друга тема.

# 7
  • Мнения: 1 299
Благодаря за информацията
Явно сте изкарали добре - това е чудесно  Wink

# 8
  • Мнения: 3 740
Явно сте изкарали добре - това е чудесно  Wink

Наистина беше чудесно. Ако някой се интересува - ето повече за пътуването ни http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=222030.msg5078232#msg5078232

# 9
  • Мнения: 6 390
Цитат
Да си изпълня обещанието – разказ за пътешествието.
Доста се чудих как да го структурирам, но реших, че хронологично ще е най-добре – така ще ви държа в напрежение Mr. Green, нищо, че знаете предварително за хепи-енда.
Ще пропусна прекосяването на Сърбия – изморително е и като пътуване, и като разказване. Макар че сме претръпнали, все пак не ни беше приятно за пореден път  да се сблъскаме с ориенталския манталитет на униформените служители около границата на Сърбия и Хърватска – сръбският граничар директно си поиска “бакшиш” (не получи, естествено), а хърватски полицай, след като не видя нищо друго, с което да се заяде, се зае да ни извива ръцете, защото пожарогасителят нямал срок на годност (!). Тук следва от моя страна апология на пътуването с каравана (то всъщност е кемпер, т.е. е къща върху микробус, но ние сме си свикнали да си го наричаме караванка). Та въпросната каравана те прави практически неуязвим за издевателствата на крайпътните мародери – те залагат на това, че бързаш, искаш да се отървеш от тях, седенето на пътя ти създава неудобства и накрая си плащаш исканата сума, за да се спасиш. Караваната променя съотношението на силите – когато те изнудват за несъществуващи прегрешения, те са наясно, че са в крачка и също искат да приключат случая по-бързо, за да не ги хванат – още повече, че им се ще да започнат да дерат и следващата жертва. Да, ама не – ти им седиш там, можеш да пиеш кафе, готвиш, ядеш, спиш, ходиш до тоалетна, четеш книги, играеш карти и т.н. – с дни – докато ги хване някой по твое оплакване, а и им пречиш да си въртят бизнеса с изнудването. И те в края на краищата се предават – до половин час ти връщат документите и те отпращат със заплахи, че ако още веднъж те хванат… И освен, че не плащаш исканата сума, се чувстваш и морален победител.
Но това са лирически отклонения. По същество – за пореден път се потресохме от разрушенията от войната във Вуковар и след Словения нападнахме Австрия.
Към Австрия имам двойствени чувства. От една страна, това е най-подредената, разграфена и чиста страна в Европа – което само по себе си е за похвала и подражание. Ама на мен ми идва малко в повече: всичко е толкова лъснато, така опънато по конец, накичено, нагласено и кукленско, че просто не ми изглежда живо. Като съвършената красавица – трябва й някакъв малък дефект, който освен красива, да я прави и симпатична. Разбира се, това е моето усещане, на австрийците явно си им е твърде добре. Няма къща без цветя, украшения по двора и много зеленина. На едно място, като видях килната ограда, направо не повярвах на очите си – този австриец със сигурност е бил подложен на линч от съседите си.
За природата да не говорим – всички са гледали рекламите на шоколад с алпийско мляко – е, всичко е истина. Пасат си онези ми ти Милки по едни зелени склонове, под едни скалисти върхове – кога огрети от слънцето, кога потънали в мъгли – и пет пари не дават. Ама са едни такива милички, хармонични, за разлика от месодайните белгийски породи, които приличат на кръстоска между свиня и културист. Жалко, че не можах да им направя качествена снимка, та да видите разликата.
Прекосихме Австрия по линията Марибор-Пасау и се озовахме в любимата ни Германия. Немците са си немци – ред, дисциплина, чистота, но някакси успяват да си дадат и малко въздух, за разлика от австрийците – не са чак толкова лъскави, всичко е малко по-приглушено, по-пастелно. Понеже при предишните ни обиколки бяхме ходили в по-големите градове, този път се пуснахме през Инголщадт по “Пътя на романтиката” – една претенциозна тевтонска измишльотина, но градчетата наистина си струва да се видят, още повече, че са предвидени всички удобства за туристите – като се започне от паркинга за каравани край крепостта на Ньордлинген, възможността да се завреш с колата си в сърцето града – като в Динкелсбюл или да го обиколиш по крепостната стена – като в Ротенбург об дер Таубер. И е наистина интересен контрастът с Франкфурт – “Манхатън на Майн”. После – през Кобленц, през едно ъгълче на Люксембург, единствено с цел да напълним резервоара с евтин дизел (0.93 евро), та в Белгия. Едно бързо поклонение в столицата на Европейския съюз – и започнаха да ни пресрещат атлантическите облаци. След малки забежки в Гент и Брюж се добрахме до Оостенде, нашата врата към Острова. Избрахме да се качим там на ферибот, защото се оказа един от най-евтините варианти за пресичане на Канала с каравана.
Самото пътуване с ферибота си беше голяма емоция: съзнанието, че това са вълните на Атлантика, силният вятър, люлеенето, внезапното изстъргване на метал в метал, преминаващите кораби – всичко това доста допринасяше за приповдигнатото ни настроение.
В Рамзгейт се оказахме по тъмно – и почти веднага след първата среща с лявото движение се тръшнахме да спим, за да преодолеем стреса.
На другия ден, щем не щем, трябваше да свикваме с обичаите на тези странни хора, англичаните. За движението по пътищата може да се говори дълго – като се започне от това, че дълго време се стряскаш, когато не виждаш в насрещната кола шофьор на “правилното място” или пък колата, спряла на светофара пред теб се оказва, че се движи въобще без шофьор  Wink, да продължим с това, че англичаните явно имат доста свободно тълкуване на стандартите за пътища – както за ширината, която на места едва позволява да се разминат две коли без да се остържат една в друга или в оградата, която започва направо до асфалта, без банкет отстрани, така и за наклона, който спокойно си стига 20%, но това на никого не прави впечатление. Отделна тема е наборът от пътни знаци, които могат да те предупреждават както за възможна среща с животни и деца, така и за пресичащи възрастни хора, ездачи или танкове. Въобще, знаците им са многобройни, подробни и многословни – почти винаги има някакво словесно обяснение или доуточняване. По пътя се движат многообразни превозни средства – модерни и ретро, конвенционални и доста странни, коли и велосипеди, а по каналите се носят шлепове, които са бунгала на вода – и никой на никого не пречи. Англичаните са известни като енергични и агресивни хора, но по пътищата са изключително коректни – за 18 дена и 3000 км не видяхме нито една катастрофа – при все че не са така маниакално стриктни като немците: случва се и линия да настъпят, чат-пат (много рядко) на забранено да изпреварят, а пешеходците си пресичат на червено, без окото да им мигне. Но шофьорите са толерантни към другите – винаги дават път, щом подадеш сигнал за престрояване, търпеливо те изчакват, ако правиш маневра и въобще не проявяват никакви признаци на нервност или надцакване по пътищата. Другото, което ми направи много добро впечатление е, че всеки, който по някаква причина излиза на пътя, без да е в кола – велосипедист, мотоциклетист, пощальон, пътен работник и т.н. – е със светоотразителна жилетка. Много разумно, според мен.
През първите 2 дни не случихме много на време – валеше повече, отколкото е приятно, затова разходките ни в Кентърбъри, Хейстингс, Брайтън и Чичестър бяха доста кратки. Все пак успяхме да се подивим на особената архитектура на района – повечето къщи са от черен встъклен камък, ако не се лъжа, обсидиан. В Портсмут направихме само обиколка на центъра, но станахме свидетели на голямо сборище на любителите на Фолксваген – хората си бяха спретнали празник и много се забавляваха. Въобще, англичаните не чакат някой да им направи живота интересен – измислят си нещо и го правят. Аз бях много впечатлена от съботните разпродажби – нещо средно между битак и панаир на някоя ливада покрай почти всяко село – явно, място не толкова за покупко-продажба, колкото за общуване. Но за нас, разбира се, си оставаше позицията на външни наблюдатели.
Уинчестър ни хареса много, въобще малките градчета оправдаха очакванията ни. Имат си своя особена атмосфера, много английска – не само заради архитектурата, но може би и защото до голяма степен се покриваха с представите, които имаме от книги и филми.
За сметка на това Стоунхендж отначало ни разочарова – очаквахме нещо много по-грандиозно. Но като прекарахме нощта под стените му (едва ли може да се каже така) и посрещнахме изгрева, някак се пропихме с атмосферата на това място и усетихме особената му привлекателност. Оказа се, че на около 20 км оттам има друг, по-голям мегалитен комплекс в Еймсбъри, където е и най-голямата изкуствено насипана могила в Европа, но там нещата са по-разхвърляни и нямат ударното въздействие на Стоунхендж – не случайно той е по-популярният паметник. Е, и въпрос на реклама, естествено.
След Стоунхендж се отправихме към Бат – балнеолечебен курорт от викторианската епоха. Наистина има запазена атмосфера от онова време – особено в безбройните антикварни магазини. Бристол е доста пострадал от войната, но в центъра му цари една неочаквана ведрост и оживление, при всички положения ни хареса повече от Бирмингам, който носи всички белези на големия град – пренаселеност, механично смесване на култури, квартали тип гето, безумно движение и тълпи изпаднали типове. За сметка на това Шрузбъри се оказа една прелест от червен камък и черно-бяла дървена архитектура.
А след това се оказахме в Уелс. Много е хубаво – просторно, зелено, влажно – абе, много келтско. В Лянголен се забавлявахме с парната железница – същинска играчка. Направихме изкачване на околните височини на Betws-y-Coed (така и не разбрах как се чете, различните източници го дават различно, а на място не се сетих да попитам) – те са част от Сноудония – и попаднахме в едни сумрачни, покрити с мъх гори, сред които друидите биха били съвсем на място. В Конуи видяхме мрачния замък на Едуард I – бил му любимият, сигурно поради особености на характера, а в Ляндудно попаднахме на паметник, който ни показва мястото, където се разхождал Луис Карол с Алиса, докато й разказвал за Страната на чудесата. То наистина, в един такъв луксозен морски курорт, където те брули вятърът и водата е около 10 градуса, как да не ти се прииска страна на чудесата.
И макар че Уелс много ни хареса като гледки, природа, простор, се върнахме в Англия, да досъберем впечатления. И не се излъгахме – още в Честър попаднахме на един от най-хубавите градове за цялото пътуване – забележителна катедрала, старинен център, крепостна стена, по която можеш да разгледаш целия град, а на всичкото отгоре случихме и на откриването на сезона на конните надбягвания, та атмосферата беше като в центъра на малък български град по време на абитуриентските балове – всички натъкмени в най-хубавите си тоалети, гримирани, нагласени и се носят на тълпи от кръчма към кръчма. Е, и ние се бяхме наредили в центъра, да не изпуснем купона.
След Честър Ливърпул и Манчестър ни се видяха много наблъскани с народ, занемарени (особено Ливърпул) и побързахме да ги напуснем без особено съжаление. Направихме си пешеходна разходка из хълмовете и ливадите – един много популярен в Англия начин за почивка. Тъй като там всичко е частна собственост, няма и педя ничия земя, маршрутите за разходка минават през нечии ливади – има си означения, стълбички или портички за преминаване през оградите, които не позволяват на овцете на избягат, има си и утъпкана пътека – но не можеш да ходиш из целия имот. Така хем се пази собствеността, хем се гледа и обществения интерес. Защото при безумната пренаселеност на този остров, все пак трябва да има място и да се раздвижиш и подишаш сред природата.
Пренощувахме в курорта Morecambe – според мен, много поучителна гледка за нашите бързорастящи морски курорти – явно са хвърлени доста пари и фантазия, за да се направи крайбрежната улица, да се облагороди плажа, но курортистите са избягали и сега цари запустение. Тъжна работа.
Та така полека-лека се озовахме в Езерния район, известен като най-красивия в Англия. Наистина е много хубаво там – планини, езера, облаци – но все пак, за хора, които от 20 години почиват на Широка поляна в Родопите, възторзите на англичаните по местните гледки идват ле-екичко пресилени. Но че е хубаво, хубаво е. Особено за хората, които идват от претъпканите градове – а им е на нищо и никакво разстояние. За съжаление и там се пренаселва, туристите си пречат едни на други, а и водата е доста студена – ние така и не се престрашихме да се цопнем. Англичаните обаче си ползват езерата за къмпиране и риболов – въпреки забранителните табелки. Ние пък, като по-законопослушни, се възползвахме от крепостите и хълмовете наоколо. О, и да не забравя, все пак този район е родното място на Зайчето Питър – напълно обяснимо, като се има предвид изобилието от диви животни из цяла Англия и в този регион в частност. Само ако съдя по броя на прегазените по шосетата зайци, лисици, язовци, катерици и прочие обитатели на гората, явно наоколо кипи от живот. А и с просто око се вижда как някои хълмове са надупчени като сирене от заешки дупки, а често между овцете и кравите по пасищата може да забележиш подскачащ заек. Явно бракониерството не е на почит.
От Езерния район се отправихме към Шотландия – още една страна, която в съзнанието ми е присъствала по-скоро като легенда, отколкото като реалност. Но тя си е там – и е доста по-различна от Англия като природа – хълмовете са по-жълтеникави, с по-суха трева и е много по-малко населена. Самата Англия е много зелена - и как иначе, при това непрекъснато поливане - с безкрайни ливади, обрамчени с гори и живи плетове, с огромни дървета, към които англичаните сякаш изпитват особен пиетет дори след смъртта им. Провинцията е много красива, там по странно хармоничен начин се съчетава човешкото присъствие с природните дадености. Англичаните са парцелирали страната си до последното камъче и за да се знае кое на кого е, са оградили всичко. Цяла сага може да се напише за английските огради – много хармонично вписани в пейзажа, не особено високи и страшни, но особено категорични.
Не можахме да отидем много на север в Шотландия, поради ограничение във времето и финансите – все пак, Великобритания е най-скъпата страна в Европа, да не ви обяснявам, че дизелът струва близо 3 лв. литъра, и като кривнеш тук-там, разходът си се натрупва. Иначе за пазаруване от хипермаркетите има една най-ниска ценова категория стоки за оцеляване, които са на български цени – хляб, мляко, яйца, картофи – иначе всичко е в пъти по-скъпо.
Така че в Шотландия се ограничихме само с ходене до Единбург – но абсолютно си струваше пътя дотам. Точно по това време течеше театралният фестивал, фриндж-фестивалът и фестивалът на военната татуировка и не знам как е по друго време на годината, но двата дни, които прекарахме там, бяха безкраен празник – тълпи от доволен народ по улиците, улични представления – от келтски ритми и шотландски гайди до индиански песни и народни занаяти. Самият град е много красив – с внушителната си крепост на отвесна скала, със стръмните, направо двуетажни улици, с ексцентричните си продавачи, с просторните и достолепни нови квартали. Ние се настанихме в самия център – както се оказа, само на двадесетина метра от къщата, в която е израсъл Р.Л.Стивънсън и прекарахме два от най-приятните дни на Острова. Въобще, Шотландия и шотландците ни се видяха много приветливи, а за мъжете в полички няма какво да ви разказвам Very Happy.
На връщане минахме през имението на сър Уолтър Скот и Джедбърг и се озовахме при стената на Адриан. Е, за англичаните може и да е забележителност, все пак бележи римското присъствие по тези земи, а и слага границата между цивилизацията и дивите племена по онова време, но ние все пак си имаме доста по-забележителни останки от Римската империя и не ни направи особено впечатление.
След Нортъмбърланд – доста мрачна, но интересна земя – се озовахме в Нюкасъл, който не предизвика особен интерес у нас и без да искаме попаднахме в Gateshead – най-големия търговски център в Европа. Да оставим настрани безбройните магазини, разположени около паркингите наоколо – както си е във всеки търговски център – но наистина се втрещих от размерите на мола: само “детският кът” беше с размерите на сградата на Софияленд, а оттам нататък бяха едни червени-зелени-сини и още ‘нам к’ви си молове в една сграда, колкото Южния парк. Апотеоз на потребителското общество – всичко под един покрив. Но нали бяхме на зяпаческа вълна, минахме и през него, като през исторически паметник.
Оттам Дъръм е на разстояние 20-30 км в пространството, но и на няколко века във времето. Най-голямата норманска катедрала продължава да си стои все така величествено на хълма над един китен, малък, но жив град.
Дали вече се поразглезихме, дали се преситихме, но Йорк не ни направи почти никакво впечатление, въпреки значението, което е имал през вековете. Нотингам ни се видя приятен – но толкова. Явно на човек му трябва повече време, за да усети духа на един град и да го хареса истински. Но за сметка на това Лестър не го харесахме от раз – целият е превзет от тълпи индийци и араби, които са го превърнали в ориенталско селище с присъщата му бъркотия, мръсотия и блъсканица. Харесвам местния колорит на подобни селища в Ориента, но в Англия седяха абсолютно не на място. Но на англичаните, изглежда, не им пречи.
За накрая си оставихме Оксфорд и Кембридж и, разбира се, Лондон.
Двата университетски града ми харесаха определено, но децата бяха категорични, че не искат да учат там (не че сме в състояние да им платим обучението, де). Оксфорд, макар и с по-реномирани колежи, е по-разхвърлян, в Кембридж по-известните колежи са опънати по главната улица, така че лесно може да ги огледаш (и да си избереш Wink). Не че навсякъде си добре дошъл, но все пак можеш да се убедиш, че всеки колеж разполага с голям парк, игрища, параклис, общежития (ако така им викат). В Оксфорд останахме очаровани от Природо-научния музей – едно изключително човешко място, където на повечето експонати пише не “Don’t touch”, а ”Please, touch” – а експонатите са уникални – яйца, кости и скелети от динозаври, минерали, препарирани животни, скелети на праисторически хора, модели на жилища на насекоми, абе, каквото се сетиш. Децата направо се захласнаха, а Камен не искаше да си тръгва въобще. И другият музей, който посетихме в Оксфорд - Pitt Rivers - също беше уникален – там пък бяха надомъкнали от цял свят какво ли не – музикални инструменти, оръдия на труда, мумии, средства за придвижване, носии, наметала от перца, тотеми, модели на къщи, дори сушени смалени човешки глави от Амазонка. Много шантаво, но много интересно.
И накрая – Лондон. Имахме доста страхове как ще се справим с трафика, къде ще се настаним, как ще е организираме за разходките, но всичко мина от добре по-добре. Намерихме си място малко зад гара Виктория, в Пимлико, дори бяхме съседи с Чърчил – живял на нашата улица човекът от 1909 до 1913 г. Бяхме там 3 дни  и успяхме да обиколим почти всички забележителности по центъра – гледахме смяна на стражата пред Бъкингамския дворец, хранихме катерички в Сейнт-Джеймс парк, видяхме Трафалгар скуер с колоната на Нелсън и Конната гвардия, посетихме Парламента, Биг Бен, Шекспировия театър Глоуб, Тауър и Тауър Бридж, попаднахме в задръстване по Пикадили, чудихме се на мръсотията и блъсканицата в Сохо, лежахме на тревата в Хайд парк и слушахме ораторите в неделя, дори Питър Пан навестихме и, разбира се, Британския музей, Природо-научния и Музея на науката. От трите музея децата най-много харесаха Музея на науката, там просто се засиняха да правят експерименти, да решават загадки и да се пробват в интелектуални двубои. Жалко, че нямахме повече време. Аз лично очаквах повече от Британския музей, но това си е мой проблем – имат си предостатъчно експонати, отмъкнати от Египет, Месопотамия, Великденските острови, Индия, Гърция и къде ли не още. Но Евангелието на Иван-Александър така и не видяхме. Бях си планувала и Националната галерия, и Тейт, но… ще ги видя, ама друг път Mr. Green. Както и да е, останахме много впечатлени от Лондон - един жив, космополитен, едновременно бляскав и мизерен, затворен и гостоприемен град.
На тръгване минахме през Гринуич, пресякохме меридиана, та си се прибрахме в нашето полукълбо.
Като цяло впечатленията ми от Англия са много противоречиви. От една страна е много интересно, но от друга е много трудно да си намериш място в тази свръхчастна свръхнаселена страна. Особено, ако си ограничен откъм възможности за харчене. Преди се чудех на англичаните, които идват у нас да си купуват къщи – защо им е да се местят от уредената си страна в нашия хаос, но след като ги видях как си живеят един върху друг, в чинно строените в безкрайни редици двуетажни английски къщи, където твоето парче земя е точно колкото една носна кърпичка и се намира под прозореца ти – а оттам нататък всичко е на някой друг – сега вече ги разбирам. Че те като си купят една селска къща с декар или два двор, са абсолютни лендлордове по тамошните стандарти. Как няма да искат идват.
Та и ние така - с ферибота – през Рамзгейт, в Оостенде. Ама преди това изиграхме една приятелска среща с английски футболен отбор – бихме ги на техен терен Peace. 
Като стъпихме на континента, си отдъхнахме. Мисълта, че имаш най-малкото 40 км вода да пресичаш, някак ти действа изнервящо. А и в Европа се живее по-нашироко, по има място да дишаш. И като се втурнахме – през Лил (никак не ни хареса), Валенсиан, Шарлевиль-Мезиер – та чак в Люксембург. Поехме си въздух – и в Саарбрюкен – да видиш какво се казва гигантски металургичен комбинат насред града – и си работи, и градът си живее, и всички доволни. После, през природния парк Северни Вогези с умилителни гледки, удостоихме и Страсбург с посещение, така че всичките столици на Обединена Европа бяха почетени. В интерес на истината, на мен Фрайбург ми хареса повече със своята дружелюбна атмосфера, течаща бистра вода в канавката на всяка улица и любителски мозайки по тротоарите. Изкатерихме Шварцвалд и в Донауешинген видяхме изворите на Дунав. Минахме покрай Боденското езеро, през Гармиш-Партенкирхен и пресякохме една от веригите на Алпите при връх Цугшпице, после покрай любимата ни заради “Кръстоносен поход по джинси” крепост Шарниц, за да стигнем до Инсбрук, един много австрийски, много алпийски, много туристически град. Минахме прохода Бренер и покрай Кортина д’Ампецо навлязохме в Доломитските Алпи, а те са изключително драматични на вид. Последното изпитание беше проходът Пльокен Пас – спахме на превала, а като се запускахме от южната страна, все едно слизахме по стълби. И както се събудихме под алпийските върхове - закусихме на брега на Адриатическо море, край Триест. Много ни беше закопняла душичката за слънце и разходки по бански, та останахме два дни да реанимираме на плажа. Защото, по въпроса за времето, в Англия като цяло имахме късмет – истински дъжд валя само първите ден-два, през останалото време беше ту облачно, ту слънчево, ту ръмеше, ту спираше, но не беше неприятно. Температурите бяха около 18-22 градуса, нямаше силни ветрове и за разходки беше идеално. А и светлината при тяхното време е някак особена, уж е облачно, а всичко е обляно в една пастелна жълтеникава светлина, която прави контурите на предметите меки.
След кратката почивка направихме последно усилие – през Любляна, отново в Хърватска и след 22 часа шофиране моят мил ни достави живи и здрави пред прага на любимия ни дом.
Да си похваля мъжа – справи се с толкова много трудности през пътуването, то не бяха смени на гуми, паднали акумулатори, задръстени мивки, то не бяха планински пътища, задръствания, ляво движение, непознати градове, в които да ни открие приятно и безопасно място да се приютим, да предвиди всичко, да ни предпази, да ни даде възможност да обиколим и видим възможно най-много – и всичкото това в неизменно добро настроение. Да ми е жив и здрав!
Да си похваля и децата – толкова зряло и мъжествено се справяха с трудностите на пътуването, толкова интелигентно и остроумно коментираха видяното, толкова адекватно реагираха, че просто с гордост мога да похваля и себе си – добре си върша работата!
Супер, супер, само снимките не ми се отварят  Sunglasses

Общи условия

Активация на акаунт