И така,незнам откъде да започна.
Просто искам да говоря за това ,защото на моменти имам чувството,че ще се пръсна.
Отдавна знам,че съм осиновена.
Започна се с някакво неясно предчувствие в детсвото,последваха подмятания от страна на "доброжелатели",които набързо бяха парирани в зародиш от татко.
Истински го изживявам откакто излязоха резултатите от изследването за кръвната ми група,правих ги заради бременността си.Кръвната ми група е рядко срещана,отрицателна,за разлика от положителните на моите родители.Чужда.Това ми подейства като шамар,въпреки,че не би трябвало да ме изненадва.
За пръв път тогава попитах майка ми за някакви подробности.Общо взето знаех това,което ме интересуваше-дълги години не могли да имат собствено дете и накрая след доста усилия се сдобили с мен.Не съм стъпвала в дом.Взели са ме от АГ-Русе на 12 дни.7 дни след като момичето,което ме е родило напуснало болницата.Първият спомен на майка ми за мен е,че са ме сложили пред тях,за да ме видят и силно съм замахнала с ръчичка и тя се уплашила да не падна.Имат някаква информация за жената,която ме е родила.Била е много млада,от друг град,студентка.Биологичният ми баща и обещал да я вземе,ако е без детето-условие уж поставено от неговите родители.И явно тя е преценила,че е по-важен за нея от мен.
Знам,че е била хубаво,високо и младо момиче.Друго незнам.Цял живот се занимавам с изкуство-незнам от кого съм наследила любовта си към него.
Но сега,когато аз самата чакам дете и го усещам как расте в мен се ужасявам що за човек би оставил едно беззащитно създание на произвола на съдбата.Хиляди въпроси напират в мен.Защо не е направила аборт?Защо се е решила на тази крачка?Толкова ли не е изпитвала нищо към мен?Какво ли е почувствала ,когато се е сбогувала с мен,дали ме е прегърнала поне един единствен път?
После започвам да мисля какво би станало с мен,ако не бяха ме отгледали именно родителите ми.Аз много ги обичам,дори прекалено.Можело е да попадна в дом и никога да нямам семейство,а след това-на улицата.Защо не е помислила за това ТЯ,?Защо ме е зарязала ,след като е отговорна за действията си.
И вечният въпрос-дали понякога се сеща за мен?........Вероятно имам братя или сестри,които никога няма да познавам,защото тя е дала на тях това,от което е лишила мен навремето.От позицията на бъдеща майка просто не я разбирам.Нямам с кого да говоря за това,за да ми олекне,понякога имам чувството,че сърцето ми е обхванато от тумор,който ме разяжда всеки ден.
Не искам да я търся.В сърцето си имам място само за една майка и то е заето от именно този 12-ти ден,когато тя ме е взела.Тази жена ми беше майка два пъти.Толкова много я обичам,а е страдала ,че не е могла да има собствено дете,след като на мен даде всичко.За нищо не бих заменила детсвото,родителите и живота си.Родителите ми никога не биха ме настроили против биологичната ми майка.Майка ми дори ми каза,че и е благодарна,че чрез нея се е сдобила с мен.Но не мога да спра да изпитвам неприязън и гняв към нея. Понякога искам да говоря с приятеля ми,но незнам дали разбира болката ми.Затова на моменти му задавам по някой глупав въпрос,лишен от смисъл,като например "Как мислиш,хубаво бебе ли съм била?" а зад това стои "Защо останалите бебета са чакали с нетърпение,а аз съм била сама,нежелана,вероятно мразена,с какво съм го заслужила именно,когато съм била най-невинна и беззащитна?Поне не ме ли е харесала,ако изобщо ме е удостоила и с един поглед?"
За щастие моето бебе отсега усеща моята любов и тази на баща си.Но ми се свива сърцето за тези,които ще изпаднат в моето положение,защото не всички биха имали моя късмет.
И бих искала да кажа на всички майки тук,осиновили дечица,че са достойни за възхищение.
Благодаря,че изчетохте обърканите ми мисли!!!!
Просто искам да говоря за това ,защото на моменти имам чувството,че ще се пръсна.
Отдавна знам,че съм осиновена.
Започна се с някакво неясно предчувствие в детсвото,последваха подмятания от страна на "доброжелатели",които набързо бяха парирани в зародиш от татко.
Истински го изживявам откакто излязоха резултатите от изследването за кръвната ми група,правих ги заради бременността си.Кръвната ми група е рядко срещана,отрицателна,за разлика от положителните на моите родители.Чужда.Това ми подейства като шамар,въпреки,че не би трябвало да ме изненадва.
За пръв път тогава попитах майка ми за някакви подробности.Общо взето знаех това,което ме интересуваше-дълги години не могли да имат собствено дете и накрая след доста усилия се сдобили с мен.Не съм стъпвала в дом.Взели са ме от АГ-Русе на 12 дни.7 дни след като момичето,което ме е родило напуснало болницата.Първият спомен на майка ми за мен е,че са ме сложили пред тях,за да ме видят и силно съм замахнала с ръчичка и тя се уплашила да не падна.Имат някаква информация за жената,която ме е родила.Била е много млада,от друг град,студентка.Биологичният ми баща и обещал да я вземе,ако е без детето-условие уж поставено от неговите родители.И явно тя е преценила,че е по-важен за нея от мен.
Знам,че е била хубаво,високо и младо момиче.Друго незнам.Цял живот се занимавам с изкуство-незнам от кого съм наследила любовта си към него.
Но сега,когато аз самата чакам дете и го усещам как расте в мен се ужасявам що за човек би оставил едно беззащитно създание на произвола на съдбата.Хиляди въпроси напират в мен.Защо не е направила аборт?Защо се е решила на тази крачка?Толкова ли не е изпитвала нищо към мен?Какво ли е почувствала ,когато се е сбогувала с мен,дали ме е прегърнала поне един единствен път?
После започвам да мисля какво би станало с мен,ако не бяха ме отгледали именно родителите ми.Аз много ги обичам,дори прекалено.Можело е да попадна в дом и никога да нямам семейство,а след това-на улицата.Защо не е помислила за това ТЯ,?Защо ме е зарязала ,след като е отговорна за действията си.
И вечният въпрос-дали понякога се сеща за мен?........Вероятно имам братя или сестри,които никога няма да познавам,защото тя е дала на тях това,от което е лишила мен навремето.От позицията на бъдеща майка просто не я разбирам.Нямам с кого да говоря за това,за да ми олекне,понякога имам чувството,че сърцето ми е обхванато от тумор,който ме разяжда всеки ден.
Не искам да я търся.В сърцето си имам място само за една майка и то е заето от именно този 12-ти ден,когато тя ме е взела.Тази жена ми беше майка два пъти.Толкова много я обичам,а е страдала ,че не е могла да има собствено дете,след като на мен даде всичко.За нищо не бих заменила детсвото,родителите и живота си.Родителите ми никога не биха ме настроили против биологичната ми майка.Майка ми дори ми каза,че и е благодарна,че чрез нея се е сдобила с мен.Но не мога да спра да изпитвам неприязън и гняв към нея. Понякога искам да говоря с приятеля ми,но незнам дали разбира болката ми.Затова на моменти му задавам по някой глупав въпрос,лишен от смисъл,като например "Как мислиш,хубаво бебе ли съм била?" а зад това стои "Защо останалите бебета са чакали с нетърпение,а аз съм била сама,нежелана,вероятно мразена,с какво съм го заслужила именно,когато съм била най-невинна и беззащитна?Поне не ме ли е харесала,ако изобщо ме е удостоила и с един поглед?"
За щастие моето бебе отсега усеща моята любов и тази на баща си.Но ми се свива сърцето за тези,които ще изпаднат в моето положение,защото не всички биха имали моя късмет.
И бих искала да кажа на всички майки тук,осиновили дечица,че са достойни за възхищение.
Благодаря,че изчетохте обърканите ми мисли!!!!
,
...
