Като гледам другите....

Аз живея във връзка 12 години.С бащата на децата си.Брак имаме от около 5, децата са планирани и във брак.Но всичките ни 12 години са под общ покрив, не като гаджета при мама и татко, а заедно.Минали сме през какво ли не.Преди около 2 години имахме сериозна криза и бях много горда, че я преодоляхме.Сега е пак така, но незнам как да се боря пак.Искам да се боря, но незнам вече как.И защо.Всъщност аз си знам защо, но както и да е.Сега е много по-сложно.А сме млади още. пък сме със стаж солиден.Мисля, че си заслужава да спасим ако можем всичко, но любимата ми фраза е-само времето ще покаже.....

Всеки сам си решава. Пък и много зависи от ситуацията.

и от личните граници на търпение  и поносимост ,
няма правила
Една жена може да търпи мъжът й да я бие когато не е на кеф, а друга да не понесе това че я е обидил че не е добра готвачка.
Аз лично за себе си смятам, че не съм избързълъ с раздялата, а напротив много закъснях, опитите и компромисите  ми да бъдем семейство бяха  излишни. С ръката на сърцето си мога да кажа, че съм направила повече от необходимото да запазя връзка, която не го е заслужавала

Всеки сам си решава какво може да търпи и какво не и за какво си струва да се бори.
Ако имаш наистина семейство е редно да се опиташ да си го запазиш, но не на всяка цена. За да имат резултат усилията трябва преди всичко да има желание от двете страни. И да се направят компромиси и от двете страни.
Аз нямах нещо, което да мога да се опитвам да запазя, може би заради това и не се получи. Всичко беше само думи и то за бъдещето...

Сложен въпрос 
Мисля че всичко зависи и от ситуацията и от това какви са разногласията и доколко сериозни са различията  между двамата.
Хубаво е хората да остават заедно , но не е редно това да става на всяка цена.
Поне така мисля аз.

В едно се убедих - че идеални семейства няма.
За мен въпросът е доколко можеш да изтърпиш. Някои търпят любовници, някои - на бой, някои - мухльовци. Някои - за пари, други - заради обществено мнение, някои - от любов.

Едно,че всички търпят поради различни причини, друго е,че може би тези семейства за които говориш, са намерили начина да изгладят гънките по м/у си ,защото са може би  повече един за друг, откокото ние с нашите бивши сме били. Незнам. Въпрос и на характери сигурно.
Извинявам се на Пенелопа,че ще  дам за пример нейната история,но в момента само за това се сещам... че има преломен момент е ясно...причините каквито и да са...но аз,ако бях нямаше толкова да се боря със сигурност. Въпрос и на личен избор...и на много неща!

Всички двойки са щастливи еднкаво и нещастни по своему......
Та аз лично за себе си няма какво да разсъждавам, направила съм каквото е могло според мен, от другата страна не е достигнало желание....Но сега пък аз си давам сметка, че никак не е прибързана раздялата ни, а най-правилното нещо! Аз лично в полуистини, полуемоции и в полу-отношения не мога да живея.....Щото побеснявам и от това детенце най-много да си изпати...Щото по-добре сама и спокойна мама, отколкото в двойка, ама бясна за 5-ма!
Но най-важното според мен е, че не трябва да се съжалява за миналото, то не може да се върне никак! И само да се чопли защо и как БИ могло - няма грам смисъл....в това поне ме убеди една приятелка и е много права!

Зависи от настроението ми:

Когато ми е кофти и тъжно и самотно си казвам, че за това, за което ние се разделихме хората дори няма да се разсърдят. Че ако сега можем да излизаме заедно и да ни е приятно и т.н имало е начин... Това обаче е изключително рядко.

В повечето случаи съм горда от себе си, че прекратих тази връзка. Имам си някакви мои критерии вече за това какво следва да има/няма между двама човека и че ако останат заедно е 'измъчена работа". Не съм фен на това да живея в нещастие и омраза или в липса на щастие и примирение в името на нещо толкова абстрактно като семейството. Отделно смятам, че щастливи деца само щастиливи хора могат да отглеждат... има още много, но да не ставам отегчителна 

абсолютно вярно и според мен.ровенето в миналото, назад ,те убива. и аз се чувствам така и всеки ден си повтарям,че варианти е имало много за по-добро разрешение на проблемите,но щом не се е получило трябва да приема факта,такъв ,какъвто е. много е трудно,да и много самотно

Isa не те познавам, но от известно време, разглеждайки темите тук и попадайки на твои отговори имам чувството, че аз съм писала  В смисъл, че откривам общи неща- първо професията ни, после близките отношения, които поддържаме с бившите си съпрузи, сходния начин на мислене и приемане на нещата... и т.н Та това отклонение го правя, за да изразя съгласието и единомислието си с теб и по тази тема. Аз се чувствам по абсолютно същия начин както и ти. Може би точно защото сега когато се виждаме и си прекарваме добре с него и детето и си общуваме съвсем човешки в мен напират едни такива въпроси:дали пък не съм аз прекалено изискваща, дали пък не трябваше да положа още някакви усилия. Истината е, че ние също се разделихме заради неща, които много други двойки дори не биха отбелязали като проблем, но пък аз си знам как съм се чувствала. Да, и тогава и сега много добре знам какво ИСКАМ, какво НЕ ИСКАМ и какво не бих допуснала в отношенията си, но ... дали е плюс това да сме толкова принципни и безкомпромисни 

Като цяло си заслужава да се опитаме да си изглаждаме нещата, защото.... следващия път ще е същото.  В смисъл - пак ще има проблеми, пак бихме избягали от тях...
После - не става по-лесно, т.е. нищо не решаваме.
Избягваме от едни проблеми, а създаваме други.
Не го намирам за решение.

Аз действах тогава съобразно това. Оставих го да си разиграва коня колкото си иска, в името на нещо между нас. Решението взе той накрая. Затова сега съм с чиста съвест - направила съм максимума, себепреодолях се до крайност, повече нищо не можех да направя за връзката.

Естествено, че човекът срещу мен не става. Но гаранция, че следващия ще е перфектния и подходящия за мен - няма. И тогава - старата песен на нов глас ли? Ми не - не е хубаво така.

Сега ми е смешно. Такива проблеми си създадох, дето никой мъж нямаше да може да ми създаде. Излизал бил много, ходил по фусти. Та сега като няма кой да ходи по фусти, да не ми е добре. Ми не ми е. Даже си ми е бая зле.

За себе си знам, че нищо не постигнах. Олях се - с 2 думи. От младост, от неопитност, от максимализъм, от идеализъм.

Човек си търси лесното. За някой е по-лесно да останат в брака. За други е по-трудно. Да - има си цена. На всяка цена - не. Но понякога сме подгонени от излишен идеализъм, наистина. А мъжете и те са хора - бъркат понякога - и си имат своите грешки.
Сложно е много и за съжаление, отговор няма.

Всъщност и с него да бях, трудностите ми щяха да са същите. Но той нямаше да ми помага да ги разреша, пак тежестта щеше да си е на моите плещи. Дали обаче щеше да ми пречи? Това не мога да преценя сега - няма и как да се прецени. Дали това, че в момента ми пречи, означава, че би ми пречел и ако беше с мене - няма как да знам. Тогава ми се струваше че ме дърпа назад - може би в това е отговора в моя конкретен случай. Щото за мен идеята е да се върви напред, а този човек стоеше на едно място за себе си и по този начин ме дърпаше и мен назад. Та може  би в дългосрочен план би ми пречел.... но гаранции няма. Аз пък ако можех да го подхвана подходящо и да го мотивирам да върви напред. На принципа "Зад всеки преуспял мъж стои по една жена"....
Както казва пенелопа - много АКО-та има в живота.

Не мисля, че съм /надявам се и ти/ чак толкова принципна и безкомпромисна. Просто искам да съм щастлива, знам че го заслужавам. Както и заслужавам мъж, който да ми дава любов и уважение така както аз бих му дала - равностоен партньор.

Аз за себе си получих потвърждение, че не съм сгрешила във връзките си които последваха след мъжа ми.

Да, аз също постоянно си повтарям, че заслужавам да съм щастлива и да имам до себе си мъж, който да обичам и който да ме обича. Затова се и разделих със съпруга ми...Но пък с ужас осъзнавам, че мъжете трудно се справят с жени, които знаят какво искат, поставят условия и отстояват желанията си. Та в този ред на мисли...до къде стигат разумните "принципност и безкомпромистност"?!