Имам да пиша конкретно за делото на Пейо Яворов в Македония,но никъде не откривам по-подробна информация,само е споменато. 
Моля Ви помогнете ми
Моля Ви помогнете ми
- Публикувана: 1 май 2007, 19:06 ч.
- Последно мнение: 1 май 2007, 23:58 ч.
Помощ за П.Яворов
В края на 1901 той напуска работата си, редактира в. “Дело” (бр. 1 - 6, от 31 декември 1901 до 11 февруари 1902), - и се готви да замине с Гоце Делчев за Македония, за “да разрешава там своите съмнения”. Македония е оживяла на сърцето му с романтиката на революционния подвиг, с тайнствената красота на Пирин и с мъките на роба, отекнали се живо в хуманната душа на поета. Македония е за него по-важна от всяка поезия, и не славата на автор, признат от литературните групи, а тая на волен бунтовник блазня въображението му, закърмено със спомените за Левски и Ботев и с утопиите за близкия социален преврат.
В началото на февруари 1902 г. той тръгва с чета за Македония, и то като привърженик на т.н. “вътрешни” (после “автономисти”), които враждуват смъртно с т.н. “външни” или “върховисти”. Тръгва да “търси криле” там, гдето тъй лесно може “да се загуби глава”; тръгва да помогне на един злочест народ, който изживява страшна трагедия в борбата между “тирани” и “освободители” и който съвсем не разбира тактическите различия и взаимното изтребление между разните лагери “освободители”. После, завърнал се в София, той продължава редактирането на “Дело” (бр. 13-29, до 28 юли 1902) и прави публични събрания из провинцията, оборвайки с “момчешка екзалтация” домогванията на върховистите (генерал Цончев и Ст. Михайловски). Между това в Джумайско [Благоевградско] и Петричко се повдига от противния лагер въстание - и срещу “вътрешните”, автономистите, се подхвърля обвинението, че не действуват, че гледат равнодушно как потоци бежанци идат в България. “Адвокати и бакали декламираха по митинги: “Македония да пламне, да гори!” - Те нямаше какво да изгубят... Партизанин и работник на вътрешната организация, аз бях винаги честен пред съвестта си. Но изстъплението на тълпите по мегданите ме дразнеше и предизвикваше. Разбира се, от мене частно нищо не зависеше, но, противник на върховно-комитетската акция, нима главата си жалех? - и аз тръгнах... Да, то беше в началото на януари 1903 г.; - ясното студено утро ни завари на път из рилските пазви. Трийсетина души въоръжени хора, сподирени от шест коня натоварени с меланит... Делчев, който върви пред мене, току се обръща засмян и ми пожелава “добър час”...
“Подир четири месеца, в началото на мая, аз пътувах обратно. В торбата ми лежаха дузина бройове от хектографиран “вестник” [12 броя от “Свобода или смърт, бунтовен лист”], който издавах залутан по селата с един преписвач. По чудо бях изфръкнал с шестима другари из осемчасов огън на паплач аскер и башибозук, и носех потвърждение на слуха за ужасите, настъпили в Източна Македония след солунските атентати: Делчев почиваше вече в земята” ( “Хайдушки копнения”).
Пристигнал в София, той все още продължава да стои под внушението на преживения ужас, чувствува се “автомат, поставен в движение от чужда ръка”, и, не можейки да се откъсне от “отровния хашиш”, от “умопомрачителното пиянство” на борбата, заминава бързо пак за Македония. “Подир три дни, разказва той в “Хайдушки копнения”, четирийсетина души, последвани от още толкова преносвачи на всевъзможни материали - ние осъмнахме пак из рилските самоти, вече близо към границата. В дружината имаше бивши училищни инспектори и закалени всред кръвнини харамии, бивши съдии и забягнали от полковете си офицери - и всичко нужно за някоя “игра на държава”. Пет-шестима души в групата се тъкмяха за върховно началство на тъй наречения “четвърти революционен окръг”, който обземаше северната половина на солунския вилает”.
Нека пътем поменем, че когато бива убит Делчев, пръснал се слухът и за убийството на Яворов. Когато майката в Чирпан чула това, получила удар, от който не се поправила. Значи, и Македония има пръст в мамината смърт”, говореше по-голямата сестра на Яворов, Мина. “От този час й завървяха удари няколко пъти, догде я събориха най-сетне”. Изобщо домашните са вярвали, че Яворов ще свърши катастрофално - чрез убийство или самоубийство - а не от естествена смърт. Несъмнено, това предчувствие се е градило върху опасния път, избран от Яворов, и върху неговия характер.
След два месеца, поради скарване със Сандански, Яворов е отново в София (юли 1903) Сега той редактира македонския в. “Автономия”, пише биографията на Гоце Делчев (1903)5 - и постъпва на служба в Народната библиотека, гдето на следната година (1904) става главен библиотекар. Между това, през лятото на 1904 предприема двумесечно пътуване в чужбина (Виена, Женева), а през 1906 г. бива командирован от министъра на нар[одната] просвета, проф. Шишманов, за Париж. “Отивайки, слязох да видя Нанси. Хареса ми, и останах там седем месеца. Не стъпих в Париж... В Нанси се затворих и писах... Голяма част от “Прозрения” са писани там. София не е била никога плодовита в това отношение за мен”.
Завърнал се през април 1907, той работи пак в Библиотеката, публикувайки своите “Безсъници” (1907), писани в София през 1905-1906 г., и своите “Хайдушки копнения” (1908), излезли първоначално в сп. “Мисъл” 1905-1907 г. През 1908 напуска библиотеката, за да влезе в редакцията на в. “Илинден” и да действува по-свободно като член на “Задграничното представителство на Македоно-Одринската революционна организацията”.
М. Арнаудов - http://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/6/piavorov.htm
В началото на февруари 1902 г. той тръгва с чета за Македония, и то като привърженик на т.н. “вътрешни” (после “автономисти”), които враждуват смъртно с т.н. “външни” или “върховисти”. Тръгва да “търси криле” там, гдето тъй лесно може “да се загуби глава”; тръгва да помогне на един злочест народ, който изживява страшна трагедия в борбата между “тирани” и “освободители” и който съвсем не разбира тактическите различия и взаимното изтребление между разните лагери “освободители”. После, завърнал се в София, той продължава редактирането на “Дело” (бр. 13-29, до 28 юли 1902) и прави публични събрания из провинцията, оборвайки с “момчешка екзалтация” домогванията на върховистите (генерал Цончев и Ст. Михайловски). Между това в Джумайско [Благоевградско] и Петричко се повдига от противния лагер въстание - и срещу “вътрешните”, автономистите, се подхвърля обвинението, че не действуват, че гледат равнодушно как потоци бежанци идат в България. “Адвокати и бакали декламираха по митинги: “Македония да пламне, да гори!” - Те нямаше какво да изгубят... Партизанин и работник на вътрешната организация, аз бях винаги честен пред съвестта си. Но изстъплението на тълпите по мегданите ме дразнеше и предизвикваше. Разбира се, от мене частно нищо не зависеше, но, противник на върховно-комитетската акция, нима главата си жалех? - и аз тръгнах... Да, то беше в началото на януари 1903 г.; - ясното студено утро ни завари на път из рилските пазви. Трийсетина души въоръжени хора, сподирени от шест коня натоварени с меланит... Делчев, който върви пред мене, току се обръща засмян и ми пожелава “добър час”...
“Подир четири месеца, в началото на мая, аз пътувах обратно. В торбата ми лежаха дузина бройове от хектографиран “вестник” [12 броя от “Свобода или смърт, бунтовен лист”], който издавах залутан по селата с един преписвач. По чудо бях изфръкнал с шестима другари из осемчасов огън на паплач аскер и башибозук, и носех потвърждение на слуха за ужасите, настъпили в Източна Македония след солунските атентати: Делчев почиваше вече в земята” ( “Хайдушки копнения”).
Пристигнал в София, той все още продължава да стои под внушението на преживения ужас, чувствува се “автомат, поставен в движение от чужда ръка”, и, не можейки да се откъсне от “отровния хашиш”, от “умопомрачителното пиянство” на борбата, заминава бързо пак за Македония. “Подир три дни, разказва той в “Хайдушки копнения”, четирийсетина души, последвани от още толкова преносвачи на всевъзможни материали - ние осъмнахме пак из рилските самоти, вече близо към границата. В дружината имаше бивши училищни инспектори и закалени всред кръвнини харамии, бивши съдии и забягнали от полковете си офицери - и всичко нужно за някоя “игра на държава”. Пет-шестима души в групата се тъкмяха за върховно началство на тъй наречения “четвърти революционен окръг”, който обземаше северната половина на солунския вилает”.
Нека пътем поменем, че когато бива убит Делчев, пръснал се слухът и за убийството на Яворов. Когато майката в Чирпан чула това, получила удар, от който не се поправила. Значи, и Македония има пръст в мамината смърт”, говореше по-голямата сестра на Яворов, Мина. “От този час й завървяха удари няколко пъти, догде я събориха най-сетне”. Изобщо домашните са вярвали, че Яворов ще свърши катастрофално - чрез убийство или самоубийство - а не от естествена смърт. Несъмнено, това предчувствие се е градило върху опасния път, избран от Яворов, и върху неговия характер.
След два месеца, поради скарване със Сандански, Яворов е отново в София (юли 1903) Сега той редактира македонския в. “Автономия”, пише биографията на Гоце Делчев (1903)5 - и постъпва на служба в Народната библиотека, гдето на следната година (1904) става главен библиотекар. Между това, през лятото на 1904 предприема двумесечно пътуване в чужбина (Виена, Женева), а през 1906 г. бива командирован от министъра на нар[одната] просвета, проф. Шишманов, за Париж. “Отивайки, слязох да видя Нанси. Хареса ми, и останах там седем месеца. Не стъпих в Париж... В Нанси се затворих и писах... Голяма част от “Прозрения” са писани там. София не е била никога плодовита в това отношение за мен”.
Завърнал се през април 1907, той работи пак в Библиотеката, публикувайки своите “Безсъници” (1907), писани в София през 1905-1906 г., и своите “Хайдушки копнения” (1908), излезли първоначално в сп. “Мисъл” 1905-1907 г. През 1908 напуска библиотеката, за да влезе в редакцията на в. “Илинден” и да действува по-свободно като член на “Задграничното представителство на Македоно-Одринската революционна организацията”.
М. Арнаудов - http://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/6/piavorov.htm
