първо посещение на мястото от където сте взели слънчицето си.

Галя аз разказах за нашето второ посещение в дома.
Първото бе на годин аи половина и може би има само някакви зрителни асоциации.Сега втория път мина отлично за нас.Често си говорим за там.
Първите ми претеснения когато беше малък бяха дали няма да си помисли,че искаме да го върнем отново там и такива подобни мисли.Слава Богу минахме след това с леко физическо разболяване,което се дължеше според мойте знания на емоционалното преживяване и сега втория път мина без никакъв емоционален или физически срив. Но да кажа за нашата приятелка(в един и същ ден ги осиновихме с другото семейство)-заведохме ги заедно в дома и тя като се лепна за мама и няма пускане,явно се уплаши,че ще я връщат там,въпреки,че преди година беше видяла дома отвън.Моят съвет е да ги водите в дома (ако имате желание) 1 или 2 години след като сте го довели детенцето при вас и после пак след 1(2) години и така постепенно в зависимост от възрастовите граници и въпросите,които детето задава.
Успех на всички семейства,когато правите тази крачка.
Бъдете здрави.

Галя, мога да разказвам много за това. Ама се страхувам, че ще ви отегча.
Знаете, че дъщеря ми е по-голямата, а и беше съвсем бебе, когато я взехме ( нямаше 3 месеца), та естествено, не помни нищо. За първи път я заведох в дом (но не в този, от който я взехме, а в русенския), когато беше на 5+ години. Преди това често си говорехме за същия този русенски дом (който тя наричаше "бебешката къща"), защото приятелката ми живее в блока точно до дома, а и детската й градина беше съвсем наблизо. Но вътре влязохме, през септември 1999, когато Надя беше точно на 5 г. 3 мес. Това посещение - повечето от вас знаят - приключи с .... осиновяването на Борко 
Борко, който беше на 3 г. 2 месеца,когато го взехме, имаше възможността по-често да посещава "бебешката си къща" и това беше нещо, което и двете деца приемаха като нещо естествено - 1-2 пъти в годината отивахме "на гости". Само дето Надя все му завиждаше и тъгуваше, че тя не е виждала своя "бебешки дом".
И така, един ден аз реших да й организирам изненада. Наближаваше 10-годишнина от деня, когато си я отнесохме у дома. Позвъних на директора на дома (поддържахме макар и епизодични връзки през тези почти 10 години), казах му какво съм намислила и той "прегърна" идеята ми и обеща да ми съдейства.
На 12 септември 2004 г. много рано сутринта събудих децата и без обяснения ги поведох към автогарата. Качих ги на автобуса и потеглихме. "Къде отиваме?" - питаха и двамата. Казах само, че е изненада за Деня на Надя. Чак когато автобусът влизаше в Силистра им казах къде сме и защо сме там. Надя много се развълнува "Мамо, дали ще ме познаят? "
Чакаха ни с кола на автогарата, закараха ни до дома, където посрещнаха Надя с погача и мед.
Минахме през шпалир от лекари, санитарки, възпитателки и дечица (1-2-3-годишни)
После ни въведоха в красиво украсен салон, където дечицата изнесоха "програма". Надя не се беше подготвила, но макар развълнувана и притеснена, им изпя една песен, а Борко им разказа приказка. После подарих на дома за спомен колаж от снимки на Надя - от деня, в който я взехме през всичките 10 години.
Имаше подарък и за Надя - едно писмо, което й бях написала в деня, когато я занесохме у дома.

Какво да ви разправям - сълзи, сополи, снимки, прегръдки, целувки, неизказани думи...

Имаше и торта с 10 свещички, имаше и по-големички деца (децата на всички от персонала на дома бяха дошли специално, за да споделят нашия празник)...

Ще спра, че се разревах от спомените...
Беше прекрасно.
Обещала съм да отидем скоро пак.

Явно децата ни имат нуяда от това връщане към началото...

Повечето  мами сте взели дечицата си от дом, но ние го взехме нашия син от болница на 15 дни. Как да го заведа и да му кажа от тук те взехме, сине. Много е хубаво това което пишете, просълзихте ме. Моя пропуск е, че не сме ходили досега в такъв дом, за да види как живеят дечицата. На път съм скоро да направим едно такова посещение на дом тук в София.

Христос Воскресе!
Ние още не сме ходили, че при нас става въпрос за 500 километра - още не могат да пътуват толкова дълго, но редовно звъним на Нашата докторка на два специални дни в годината и разказваме колко сме пораснали. Имаше и една сърничка, която се разхождаше из двора на дома, децата знаят и за нея и питат дали сърничката е още там. Ще ходим да си вземаме бебешките снимки, които искаха да ни дадат, когато си тръгвахме за в къщи.

Ние го наричаме"Бялата къща"
Водила съм Боби,три пъти,тази година живот и  здраве ще идем отново но този път и със Преславка,която по щастлива случайност е от същата бяла къща от където преди 3 год. взехме и батко и.
И трите пъти,беше невероятно.
Боби,беше най-въодошевен от това.Заедно пазарувахме играчки за децата,той лично избра конструкторите,които занесохме.Заедно със него събирахме дрешки и опаковахме.
След всичко това на него му се видя,че играчките са малко и започна да рови из неговият си кош за още играчки. Последният път,на едно от свижданията със Преславка,Боби искаше да вземем всички бебета.Не било честно да стоят във бялата къща без мами и татковци.
Аз също,нямам търпение за тази среща,въпреки,че след това няколко дни не успявам да си вляза във кожата,много съм емоционална и това до някъде ми пречи,защото,виждайки децата,събрани на куп,ми става,някак тъжно,болно.И аз не мога да обясня,как точно се чувствам,но когато тръгнем да си отиваме,сълзите ми някак сами потичат по-бузите ми.

По мое скромно мнение май е по-добре да не го водите скоро там. Отговарям на теб, всеки случай е различен.

Той не помни реално конкретни хора и лица от там.

Емоциите и миризмите никога няма да забрави, разбира се, но приятелчета от там , които  да помни май няма.

Според моя опит в областта на емоциите и съзряването, както и при любовта, един период от две години е единица мярка. Дайте си на спокойствие поне две години. След тях нещата и между вас ще са доста по-различни, по-спокойни и по-укрепнали.

Най-важният ми аргумент е: от снимките ме гледа едно дете с необичайна и отчаяна смелост в погледа, агресивна тъга.

По неволя му се наложило да се мобилизира и  да бъде готов да атакува и да се защитава. Смелостта е отчаяна, защото е безспорно, че такова мъниче не би оцеляло по никой начин без закрилата на възрастен.

Т.е. той е е формирал под въздействието на онази среда и на изоставянето, уж взимането от бм, пак изоставяне и пр.

За мен домовете са ужасни, но не и толкова нараняващи, колкото са нараняващи 9 месеца в свят, който крещи с всяка клетка, че ще бъдеш изхвърлен и никога няма да усетиш отблизо същия пулс, миризма и близост, както и колкото може да е нараняваща майката, която идва и си тръгва и усещаш, че е за последно и си абсолютно безсилен да я спреш.

Това формира стомана в погледа. Съжалявам, ако за пореден път ви разочаровам с мненията си, но у децата ви от снимките ме поразяват очите им и това, което те крещят без шум.

Децата ви са много мили и красиви, но освен това долявам и други неща. За това вина вие нямате и с вашите грижи тези деца имат шанс да станат отново деца.

Та, след като това дете вече е у вас от година и половина и "ледовете се топят" и той осезателно започва да улавя, че сега друг (ти и мъжа ти) се грижите за сигурността, храната и всичко останало и "тежкият" му избор е коя играчка да чупи и филията дали да му е със сирене или с лютеница,

а той е акумулирал затаена агресия за отбрана,

ама в новия му свят няма нараняване, няма болка, няма решаване на такива въпроси от ранга на :живот-смърт, вечна раздяла и пр.

на клетките му им трябва време да се пренастроят,

адреналинът и всичките вещества, които биолозите и лекарите ще кажат какви са, следва да се изхвърлят, преработят. усвоят и пр...

Та затова мисля, че докато не се влезе твърдо и стабилно в новия коловоз на отношенията и детето не укрепне емоционално, не си взимайте"на баир лозе" и не го водете там.

Питаш ме за мен лично:

не помня дома реално. Аз съм уговорена два месеца преди да се рода с Бм. Осиновителят ми се е договорил да вземе това конкретно дете. След като съм се родила (в болницата) по съвет на роднините му съм оставена в дома за да не се затрудняват хората с пелени зимата (родена съм през есента) и запазилите ме хора ме взимат реално след една година.

Предполагам са искали да разберат дали да се разделят двамата с майка ми (осиновителката) или да вземат детето или дали нямам някакви увреждания. Всички действащи лица са лекари. В малък колегиален кръг за тях това е било възможно.

Въпреки, че нямам реален спомен на лица, помня миризми и на няколко пъти изпадах в уплаха при вида на жена с бяла престилка в определени пози.
И до сега ако отблизо вида жена в бяло и то от кръста надолу и се чувствам ужасно безпомощна и искам да се махна на мига. И когато аз клежах в болница (като голяма) и ставах от леглото, не можех да ги гледам надвесени над мен.

Като видя такъв дом или пиша за него имам много болезнени усещания и не се чувствам спокойна.

Изпитвам ужас, срам и вина, неизвестно защо.

Както тогава, така и сега, не всички деца се взимат от домове.

Това, че децата  са живи, смеят се и са активни и ведри не означава със сигурност, че са напълно спокойни или че им е приятно да са на някое място.

А размахването на картината на някой дом, един вид "Вижте от какво сме ви спасили" не е еднозначно като ефект. Това не го пиша за теб, а по принцип.

И за вас специално - той ще има прекрасната възможност да участва в посрещането на братчето/сетричето и да види как и откъде става взимането, да е горд, че помага в подготовката и така плавно да се запознае с нещата.

Това е моят отговор, дано да съм била полезна поне малко.   
   

Много истина има в написаното, а най-вече в нещата които отделих за цитат. Идеята ми да го заведем до дома е породена от желанието да знае къде е бил преди да се съберем заедно, а не да види от къде сме го спасили.
По въпроса за агресивния и недетски поглед съм на 100% съгласна с теб - страшно е да видиш бебе което те гледа със сериозността на зрял възрастен.
Идеята да почакам докато вземем братче/сестриче все повече ми харесва - а пък ако след това има желание да види от къде точно е взет и той - ще го заведем.

Ето един интересен въпрос.
Дали е удачно детето да се води в Институцията, в която е живяло до определена възраст, когато спомените му не са добри?
Още повече, когато са контрастиращи. Към някои неща и хора добри, а към други лоши?

Свидетел съм как ежедневно спомените на дъщеря ми се изменят, приемат други форми и смисъл. Ако в началото "Дома" беше единствената й позната действителност, следователно нито добра, нито лоша, а просто единствена, сега нещата не стоят така...
До скоро бях убедена, че ще посещаваме често това място, сега тая ми убеденост нещо се разклаща.
Може би е по-добра идеята просто да посещаваме, който и да е ДМСГ, а не именно мястото, от което идва.

mama_i, май не е готов...поне така мисля, защото Ирина реагира по същия начин, ако спомена "другата жена"...За всичко останало говорим спокойно и тя ме гледа право в очите, изразявайки цялото море от емоции, които усеща. Но при опитите ми да кажа нещо повече във връзка с "другата"...следва същия мигновен поглед и рязко обръщане в друга посока като сменя темата.

В ролята съм на четец, който се опитва да навакса с пропуснатото и затова изравям позадгърбени теми.
Първото  НИ посещение ТАМ го "планирах"  в деня на изписването. Реших да посетим "дома" някога след 15-18 г. и то САМО ако дъщеря ми иска това. Не виждам смисъл да връщам детето в епицентъра на травматичното му битие: "Неразпознато/ничие дете там някъде на неизвестно място". Няма да забравя празнотата и тъгата в очите на Дъщеря Моя при първите ни срещи. Впоследствие тези очи оживяваха постепенно. Мой колега го интерпретира:" За да намери себе си едно дете, то първо трябва да се отрази в нечии очи!"
Какъв е несъзнавания родителски мотив да се "върне"детето ТАМ?! Вероятно има различни нюанси? Но в някои случаи би звучал така:"Ела, да отидем, за да ти покажа от какъв ад/пустота съм те измъкнал(спасил)."
Като съвестна и амбициозна кандидат-майка се стараех най-подробно да запълня пъзела за предисторията на своето дете, за да знае то своите корени. Изсмяха ми се: "Няма такива данни!". Но ги спечелих  в дома за идея да направя видеофилм за детето си. За да знае истината за себе си- за онези години, за които нямаме бебешки и съвместни снимки...
Разглеждаме у дома спокойно снимките от изписването ни. Ехей, след тях вече имаме снимки с детски усмивки!
Един ден реших да разнообразя за  дъщеря си онагледяването на разказа ми за началото на нашата съвместна история като включа филмчето от ТАМ. Детето го загледа отначало, не се позна и наричаше себе си:"Бебе". Когато"тръгнахме" из коридорите и двора на "Дома" дъщеря ми се напрегна, ставаше все по-тревожна; хвърли се на врата ми с рев:" Мама, пи, пи(спри)!; Дай гледа кака!"(имаме филми и за братовчедка й). Като че детето търсеше упование и сигурност в доказателства за реалността и съществуването на новото си обкръжение. И тази  паническа реакция само след 15 изгледани минути от едночасовия филм...
В отделна тема ще пусна новия психотерапевтичен възглед за въвеждане на детето в "тайната". Поставям я в кавички, защото такава Не съществува нито на несъзнавано, нито на обкръженческо; нито на визуално ниво.

--------------------
Давам си сметка, че този постер е най-реактивния ми откак споделям мнения и позиция на този сайт. Тази реакция е индикация за мен, че интуицията ми усеща децата застрашени. Естествено всеки решава за себе си...Може би тук е ключът:   да не правиме избори, касаещи волята на децата ни. Нека те извървят пътя към първото си посещение, когато са достатъчно големи и зрели, за да превръщат потребностите си в осъществени действия!

Venecias,  !
Абсолютно съм съгласна, че всяка майка индивидуално трябва да реши дали да ходи в дома с детето или не и кога да го направи. И въобще цялото посвещаване в "тайната" е индивидуално - няма шаблони- нито за времето когато ще се направи, нито за начинът.  Децата наистина подават- знаци- какво можем да им поднесем и кога са готови да го приемат.  Не е нужно да им натрапваме информация от която те нямат нужда.


А това го чакам  с нетърпение.