Машината на времето...

Мисля че и да си спомня детството неможе да ми помогне в възпитанието поради простия факт ,че времената са коренно различни.Ние играехме на народна топка и нямаше една кола да ни прекасне играта насред улицата а сега как лине.Играехме на стражари и апаши но нашите не се тревожеха и ни оставяха а сега дали -не.Нашето детство е в друго време , за нашите деца ще е много по зле от гледна точка на това че по неможе да си играят като нас преди.

И в тези случаи си давам сметка, че обстоятелствата, при които расте дъщеря ми са толкова различни от моите, колкото моите - от тези на майка ми. И по характер е толкова по-различна от мен, колкото аз - от майка ми... Защо ли тогава, когато й се карам понякога, сама си звуча с гласа на майка ми?

И аз не виждам особена връзка между моето детство и това на дъщеря ми.
Играта навън не беше проблем. Играехме на народна топка, фунийки, ластик, дама, стражари и апаши и т.н. Нямам спомен и от скандали с другите деца. Имаше някакво разделение (когато съм била съвсем малка) на почитатели на АББА и БОНИ-М, на ЛЕВСКИ  и ЦСКА, но драми не е имало. Не са ме вълнували дрехи, не съм гледала телевизия.
Голяма радост беше да ме изненадат с нещо случайно пуснато в “Детмаг”.

По отношение на храната съм яла всичко, което се е намирало по магазините, включително и “показните”. Помня, че мечтаех за пържени картофи в ресторант, но обикновено имаше комбинирана гарнитура с боб и лютеница.  Помня дъвките “Идеал”, сладолед “Ескимо”,  бонбоните “Таралежки” и шоколадът с кравата .

А за тревоги пък, въобще не мога да се сетя. В пуберските години нещата се смениха, но това е друга тема.
Като цяло, безгрижно детство...

И аз опитвах тази терапия, но не се получава. Виждам че доста майки преди мен са изтъкнали същото. Средата в която растяхме ние е коренно различна с тази в която са принудени да растат нашите деца. Ако можех да избирам дали да съм дете при днешните условия или при условията, в които аз прекарах детството си......
Абсолютно и категорично бих избрала своето детство


Напълно подкрепям горното изказване ..... времената се менят, нравите също, детството за жалост не е това,  което беше едно време ............

Колкото до пътя на децата - да, права си. Не викам по Деница, когато се катери по дърветата /т.е. - викам, ама от хорска срама,да не ме вземат за безотговорна /. Колелото има нужда от нови гуми, защото тези са изтъргани от "биене на контри", баща и не иска да и купим със скорости, защото още не сме видяли такова, което да има контра. А си е друго да се захлупиш по очи от непремерения натиск, нали?
Липсват ми пакетчетата "Ехо" и изрисуваните на дама тротоари. На това непременно ще ги науча, нищо не ми пречи да подскачам с тях.
Циганската баница е неразделна част от моето детство - децата също я обичат.
Народната топка...Е, за нея трябват доста деца, а наоколо няма.

Не знам дали можем да пренесем поуките от нашето детство на децата си. Първо, защото живеехме в съвсем различно време и второ, защото те са много по-различни от нас...

Бях злояда.Имам спомен от преследване с лъжица, не от любими храни.
Помня летуванията на село, където бях заключвана, за да не ходя на реката, но прескачах оградата и се спускахме по бързея, ужасно забавно, чак изтръпнах от спомена.
Карах колело като луда, ма не по асфалта, а по разни урвички, нещо като планинското колоездене в момента, в някакъв неясен, детски вариант.
Контузвах се чести и сериозно.
Не спирах на едно място.
Бях дива и щастлив.

Синът ми е същият - злояд, нетърпелив, див и щастлив.

Това с връщането назад го правя редовно и съпоставям и сравнявам.
Бях специална и към мен имаше специално отношение за храненето, което определяше обаче битието ми тогава - докато другите деца играеха, аз висях на масата и пр.
Много обичах да бягам, постоянно имах рани по лактите и коленете - сега Гери е така. Не може да ходи - изморявала се  , трябва да тича.
Това което много ми харесваше беше тайфите от приятели, които се събирахме и играехме по улиците и дворовете.
Знам, че израстнах без много неща - много и ще липсват на моето дете в неговото детство.
Такъв е живота обаче!

Гого имаше детство много близко до моето. Почти половината го прекара там където и аз - в моя роден малък град, в бабината къща, на същата улица, на реката, по поляните. Изпил е толкова боза колкото и аз.))Тук във Варна също имаше игри, фунийки, топки и колелета. И плаж. И най-важното - приятели. Разлики има разбира се, но те не са направили живота му нещастен.
Сиси е малка, какво да кажа. Аз не виждам нещата в черно. На площадката виждам и дама, и ластици, топки и колелета. И джанките зад блока ги изяждат още зелени точно както и ние го правехме.

Понякога сравнявам Георги със себе си/и мъжа си/ на неговата възраст в момента и ... той е доста по-кротък от нас. Не искам да прави нещата които ние сме правили. Добре, че по това време вече живеех в друг град и майка ми не знае.

Все едно, че аз съм го написала. Понякога ми е мъчно, че моите деца днес няма да усетят онази тръпка от игрите късно вечер през лятото, когато вече в съвсем тъмно, звездите греят, жегата намалява и нощта е "наситена с дъх на треви и цветя". И тайфата, изморена и притихнала, най-сетне укротена за малко, седи на земята и децата с блеснали в тъмнината очи си разказват истории, споделят неща, които ги вълнуват, измислят лудориите за следващия ден и се правят, че не чуват как от околните балкони се носят викове: Сашко, Емо, Ани, Иво, Весе и т.н.! Прибирай се вече, късно стана!
Сега просто не е същото - компютърните игри, Скайпа и електронната поща изместиха народната топка, фунийките и нуждата от среща, за да поговориш с приятелите си. За мое огромно съжаление, моите деца, както вероятно почти всички техни връстници, прекарват повече време в къщи, пред телевизора или компютъра, отколкото навън, и по никакъв начин не  мога да ги убедя, че навън е много по-интересно. А вече не знам дали искам да ги убедя - при всички ужаси, за които чуваме всеки ден........
Има и прилики, разбира се. Децата ми обичат същите неща, които обичах и аз - боза, мляко, меденки, зелени джанки и ... крушите от дървото на съседите, не от нашето; обичат морето, книгите и карането на колело. И мразят спанака точно толкова, колкото и аз!

Аз пък мисля, че има полза. Втурнахте се да изреждате някакви външни отлики, като играта на ластик, филиите с лютеница и т.н.... а това не е основното. По-добре да си припомняме от време на време точно как сме се чувствали, когато са ни наказвали несправедливо, когато са ни крещяли и шамаросвали, защото са били изнервени, когато са ни пренебрегвали, защото са били изморени, когато са ни хранели насила или са ни тормозели с родителски амбиции... Нещата не са толкова различни, колкото си въобразяваме.

бяхме послушни, предвидливи, умни и сговорчиви деца...  Особено аз 

Сега сериозно. Били сме нормални за онези години деца.
И както не веднъж съм писала - никога моите деца няма да имат моето детство... ама никога и това е много тъжно... 
Само ми се иска, да са ми живи и здрави децата ми и вашите също, пък другото всичко е постижимо.
Всеки със съдбата си и туй то.
Аз не съм споделяла някой неща с нашите (или не веднага), ясно е че и моите деца ще са тъй. Опитвам се да втълпявам да се мисли за последствията от дадена постъпка и после тя да е факт. Мисли, мисли, предвиждай... само това повтарям.
И се осланям на гсм-а и на това, че имам връзка с нея.


Доне, аз се намирам в пъти по-изнервена и нямаща капка търпение от всяка минута на майка ми с нас... Тъй, че не мога да се съглася с нито един ред от горните ти. 

Точно вчера написах мейл на мъжа ми, който отсъства за няколко седмици, че в момента детството на Цвета прилича на нашето. Събират се огромна тумба деца, от съвсем малки фърфаляци, до какички на по 10-12 години. Играят на площадката, на поляната до площадката. Малките се пречкат на големите, те пък ги гонят. Прибираме се отдавна след като се е стъмнило. Имат и "вражди", и са солидарни. Днес ми обясни, че тя не обичала шошо, защото той не бил приятел на крисо. единствената разлика с едно време е, че сега и ние, родителите, сме наоколо. Напролет в квартала джанките наистина биват изядени зелени, както едно време. Но все пак аз живея в квартала с най-много детски площадки и тревни площи 

В много отношения Цвета не прилича на мен. Аз се катерех навсякъде, цялата бях в рани и се надпреварвах все с момчетата. А цвета е 'дама'. Страх я е да се катери, тича бавно и внимателно, в игрите избира да е принцесата, която стои в кулата, а не рицаря, който се дуелира да я спаси. Така че аз не забранявам, а обратно, карам я да се изкачи до най-високото, да тича, да дивее.
В други пък си приличаме - болезнената привързаност към приятелите, нежеланието да се разделя с тях и болката, когато й кажат нещо накриво.
Въпреки това се случва да не знам какъв съвет да й дам. А и трябва ли? Всеки трябва да мине през определено количество болка (било от рани, или обиди) и да я превъзмогне сам.

това ми хареса. чак понякога ми става смешно от психологическите теории, които се развиват тук, например. Понякога се смея и на собствената си високопарност.

А, не става дума за психологически теории, книги и т.н.  Мисълта ми е, че ако си припомняме как ние сме се чувствали и се опитваме да видим нещата от детската гледна точка, по-лесно ще разбираме децата си, потребностите им, мотивите им. Не вярвам, че някой чичко психолог може да ми "обясни" детето ми по-добре от мен.
А иначе - че времената са много по-стресови - така си е. Никой не ни е лъгал, че ще ни е лесно, обаче