Аз пак с няколко въпроса

  • 769
  • 4
  •   1
Отговори
Дано не ви се сторя досадна, но пак имам няколко въпроса.
Със съпруга ми четем книгата на Нанси Вериер и вчера обсъждахме нкои неща, мислите за които не ни дават мира. Може би прекалено търся и се вглеждам в нещат, но преди да подадем документите и двамата искаме да сме сигурни, че бихме се справили със задачат да бъдем родители на осиновено детенце.
Това, което е впечатлило съпруга ми е изказаната в книгата теза, че някои деца така и не приемат осиновителите за родители, а по-скоро за някой, който се грижи за тях. Той се притеснява, че аз имам твърде големи очаквания от детето и това да стана майка, с което съм съгласна донякъде. Confused
Четейки тук из форума оставам с впечатлението, че всички осиновени деца приемат вас осиновителите за родители, но предполагам, че има и такива(може би не в този форум), които са се сблъскали с проблемите да бъдат само обгрижващи. A ако нашето дете има пробле с това, да ни припознае за родители? бебешкия период е ясен, но след това? Колкото и да го обичаме и да сме готови да му помогнем ако то не ни позволи какъв би бил живота му?
За мен единствения начин да стана майка е осиновяването, но дали не постъпваме егоистично, защото може с този акт да съсипем живота на едно дете, а донякъде и нашия.
Моля, ако имате съвети, мисли, преживявания свързани с темата споделете ги, имам нужда от кураж!

# 1
  • Мнения: 3 715
Не мисля, че тази книга изчерпва напълно въпросите, които се поставят в нея. Според мен тя е доста едностранчива и американска. Проблемите, които са описани в нея може да има и всяко едно дете, което е отгледано от биологичните си родители. Аз започнах да я чета, но спрях и не мисля да продължа, дори и след като имам дете. Не твърдя, че съм права, просто така усещам нещата.
По-скоро ми се върти в главата идеята, че може да се направи книга с преживяванията на осиновени и осиновители в България, за конкретните проблеми тук, защото, макар че принципно нещата са еднакви, народопсихологията оказва влияние на възприемането на нещата. Моят съвет е да оставите книгата настрана и да се доверите на споделеното тук.

# 2
  • София
  • Мнения: 533
Мила Брамбалина,

Като преводач на "Първичната рана" смятам, че тезата за неприемането на осиновителите от страна на детето, е малко или много периферна. Верие акцентира преди всичко върху преживяването на изоставяне, което според нея е ядрото на първичната рана и което оставя у детската психика специфична уязвимост към определени неща. Както казва Какаяка, няма гаранция дали биологично роденото дете ще възприема родителите си като РОДИТЕЛИ в истинския смисъл на думата, или просто като обгрижващи го фигури. Последните психологични изследвания твърдят, че просто понякога се случва детето и родителите му (именно в биологичните семейства) да имат коренно различни темпераменти и характери, което е в основата на конфликтите и неразбирането по между им.

Да, осиновяването влияе върху отношенията родител-дете. И колкото по-добре родителите са запознати с това какво означава за детето ПРЕЖИВЯВАНЕТО да се осиновен, толкова по-добре биха го разбирали и съответно помагали самото то да разбере себе си.

За мен лично книгата на Верие е ценна именно с дълбоките и точни описания на ПРЕЖИВЯВАНЕТО ДА СИ ОСИНОВЕН - нещо, което ние, неосиновените, никога не бихме могли дори да си представим. Съгласна съм, че книгата е едностранчива и американска, макар че Верие цитира световноизвестни учени в областта на осиновяването и книгата отразява не само американския опит. Въпреки това на места акцентът върху негативното е прекалено силен. Трудна и болезнена е за четене. Но в нея определено има истини, които няма как да бъдат отречени, защото реалността ни ги напомня непрекъснато.

Когато четем книги за майчинството и родителството и когато вече станем майки и родители, нещата стават много, много различни. Книгите ти дават различни гледни точки, различни мнения и подходи, информация и знание, от което все някога ще имаш нужда. Но станеш ли майка - те води единствено и само интуицията, силата на дълбоко вкоренения в теб майчински инстинкт и най-вече - детето ти... Когато осиновиш детенцето си, това, в което имаш нужда да повярваш с цялото си сърце, е че ТИ си най-прекрасната майка на това прелестно създание... Биологичната му майка също би могла да е прекрасна майка, но по една или друга причина, е направила своя избор да не бъде... И сега, ти си жената, която ще му дарява себе си, любовта си, всеотдайността си... Ти си тази най-прекрасна майка, която ще го обича и ще го учи как да обича...


Последна редакция: сб, 10 фев 2007, 15:44 от Tea_

# 3
  • Мнения: 3 715
При мен целия дискомфорт от четенето на книгата идва от факта, че прекалено много се акцентира на негативните преживявания, а те не са единствената емоция, която осиновените деца изпитват. Оставам с чувството, че се обръща внимание само на осиновените деца, които са развили сериозни комплекси за малоценност, но те не са единствените осиновени деца. Светът е пълен с деца, които имат самочувствие и се чувстват добре, макар и изоставени и след това осиновени. Убягва ми в цялата книга моментът с тези деца. Затова ми е едностранчива. Има и много ценни неща в нея, но някак са притиснати между отрицателните последици от изоставянето. Може би проблемът е, че за момента това е единствената май преведена книга по въпроса и няма как да се направи сравнение и да се насложат нещата.

# 4
  • Мнения: 1 843
kakayaka, аз също реагирах тежко на първия прочит, който осъществих преди Ирина да дойде у дома и съвсем в началото на проучването ми.

Не искам да ставам досадна с натякването за моя психолог, но за жалост този човек не само не ми даде ни най-малък комфорт, когато му задавах въпроси, подобни на тези на Брамбалина, а напротив. Сякаш се забавляваше да ме гледа как се терзая и налучквам отговорите.
Попитах го в пряк текст: кажете ми по човешки, да речем, че аз съм чудесна майка, готова да даде всичко за детето си и все пак, осиновявайки, аз ще направя по-скоро добро или зло?
Отговори ми: Това никой не може да ви каже.

Туй то.

Поех отговорността да рискувам. Казах си, по дяволите, дори и детето ми да изстрада всичко описано в книгата, заслужава като минимум поне един по-равностоен старт в живота!
Така и сторих.

После Ирина дойде у дома. Теа знае (благодаря, Теа!!!), какъв ужас преживях през първите дни, защото докато съвместно със социалните работници се задълбавахме в родословните ни дърва, никой не ме предупреди за това, което може да се случи в малката й душичка.

По това време препрочетох книгата. Правех го докато спи и разбирах все повече истините казани там. Знам, че звучат страшно, но истината рядко е лицеприятна. Разбира се, не е задължително всички тези симптоми да се проявят и с вашето дете, както и да се появят веднага. Но да си подготвен се оказа наистина много важно. Не винаги в ежедневието имаме време да се замислим, защо се случва дадено нещо и да го изтълкуваме правилно.

Аз лично намирам книгата за полезна. Не казвам, че е приятно четиво. Полезна е, защото ни подготвя, дори отхвърляйки казаното там, да имаме по-реалистични очаквания. Да се подготвим да даваме и да не очакваме нищо в замяна, защото може и да дойде по-късно, а може би никога. Да се научим на велико търпение е безвъзмездна любов. Да признаем правото на детето да страда за изгубената майка. Да уважим чувствата му, каквито и да са те. И т.н. и т.н.

Обикновено, осиновителите имаме доста идеалистични представи за осиновяването. Това не е нещо негативно. Просто ни липсва опита. Би било прекрасно, ако повечето неща в отношенията ни се развиват по един сюжет с хепиенд, но по-добре е да подходим към това начинание с реалистични представи. Това би ни спасило от разочарования и болка.

Общи условия

Активация на акаунт