Каня се от няколко дни да пусна тази тема, която е всъщност доста отвлечена, няма връзка със започващата учебна година или нещо практическо и злободневно.
Свързано е с това, че от известно време, докато гледам дъщеря ми, която е на 1.4г. как се храни, ми минават разни мисли. Наблюдавам лицето й, през което минават хиляди емоции- истински, неподправени, непосредствени. Емоции на удоволствие от храната, която за първи път пробва, на учудване от новите вкусове, на потрес от горчивия тоник
Гледам я колко е искрена и истинска с хората. Тези, които харесва, дарява с усмивки, с бърборене, с прегръдки, от тези, които не харесва, бяга.
Гледам я колко е естествена, като всяко едно дете, колко й е леко да показва емоциите си, как не мисли кой какво ще си помисли, как ще изглежда в очите на другите или пък как да спотаи една или друга емоция...
Гледам я и се питам как децата порастват. Как и какво ги кара да придобиват типичните за възрастните качества? Кога и защо фалшът се прокрадва малко или повече в поведението им, кога откриват лицемерието, конформизма? Кога започват да преценяват кои емоции да покажат и кои да скрият? Кога придобиват умението да изпитват едно, а да показват друго? И всякакви такива неща, които са толкова неприсъщи на децата и толкова сякаш естествени за възрастните.
И се чудя как става тази трансформация. Дали е заложено у всеки човек и рано или късно се проявява в по-голяма или по-малка степен? Или е резултат от общуването им с нас- с родителите си, с възрастните? Ние ли им предаваме тези качества? И ако светът изведнъж се окажеше само от деца, има ли шанс те (качествата) да достигнат до минимум или пак ще са си сред нас?
Ей по тези въпроси ми се ще да чуя мнението ви и разсъжденията ви и ще ви бъда благодарна да ги споделите!
Свързано е с това, че от известно време, докато гледам дъщеря ми, която е на 1.4г. как се храни, ми минават разни мисли. Наблюдавам лицето й, през което минават хиляди емоции- истински, неподправени, непосредствени. Емоции на удоволствие от храната, която за първи път пробва, на учудване от новите вкусове, на потрес от горчивия тоник
Гледам я колко е искрена и истинска с хората. Тези, които харесва, дарява с усмивки, с бърборене, с прегръдки, от тези, които не харесва, бяга.
Гледам я колко е естествена, като всяко едно дете, колко й е леко да показва емоциите си, как не мисли кой какво ще си помисли, как ще изглежда в очите на другите или пък как да спотаи една или друга емоция...
Гледам я и се питам как децата порастват. Как и какво ги кара да придобиват типичните за възрастните качества? Кога и защо фалшът се прокрадва малко или повече в поведението им, кога откриват лицемерието, конформизма? Кога започват да преценяват кои емоции да покажат и кои да скрият? Кога придобиват умението да изпитват едно, а да показват друго? И всякакви такива неща, които са толкова неприсъщи на децата и толкова сякаш естествени за възрастните.
И се чудя как става тази трансформация. Дали е заложено у всеки човек и рано или късно се проявява в по-голяма или по-малка степен? Или е резултат от общуването им с нас- с родителите си, с възрастните? Ние ли им предаваме тези качества? И ако светът изведнъж се окажеше само от деца, има ли шанс те (качествата) да достигнат до минимум или пак ще са си сред нас?
Ей по тези въпроси ми се ще да чуя мнението ви и разсъжденията ви и ще ви бъда благодарна да ги споделите!
