Та, случката е следната. В 8-ми клас една отновите учителки бързо стана любимка на класа и решихме по случай 8-ми март да я изненадаме. Купихме букет и красива ваза и ги подредихме на бюрото й, написахме пожеланияна дъската, но изненадани останахме ние. Госпожата влезе, разфуча се, развика се - били сме я унижавали; една жена била жена всеки ден, а не един път в годината; за каква сме я мислили и т.н. Това беше и последният път, когато класът ни поднесе нещо на учител.
От тогава и самата аз не поздравявам хора, които не познавам достатъчно добре. Честитя празници само на близките си, за да не се наложи пак да се почувствам, както тогава.
Вече от разстоянието на годините осъзнавам, че просто на въпросната госпожа й е липсвало доста от възпитанието.
Другата крайност, която съм срещала и то с напълно сериозен тон е: "Знаете ли утре какъв празник е? Какво ще ми подарите?" - този път от една мацка, с която работихме известно време заедно. В този случай най-нагло си пуснах инфото покрай ушите (да го беше казала по-тактично).
И така.
Честитите ли празници и "общи" поводи на непознати или малко познати хора или си правите оглушки?
А също, празнувате ли с непознати?
Идеята ми е, че много хора в деня на някакъв празник често празнуват в службата с колегите (то са едни софри, едни питиета), вместо да отидат някъде със семействата си.
Аз лично черпя колегите с бонбони и кафе в работно време (не от стиснатост, а просто не ги чувствам близки, нито изпитвам необходимост да се изкарвам пред тях как имам възможност да донеса за почерпката "и от пиле мляко"). Вечерта си празнувам със семейството и приятелите (че дори и по няколко пъти за един повод).