Офиса ми е на оживено пловдивско кръстовище.Никой почти не спря на сирените.Автобуси,маршрутки,коли-никой.Баба водеше внучето си и забъразно му се караше...Разни мацки си вървяха и си пушиха цигарите в движение.Защо?Не можеше ли в тези кратки 2 минути да сме истински Българи?
- Публикувана: 2 юни 2006, 12:07 ч.
- Последно мнение: 3 юни 2006, 20:50 ч.
Срам ме е!
Права си. И аз затова си мислех.
Аз лично стоях права, макар че бях сама.
Аз лично стоях права, макар че бях сама.
Много се вживяваш 
Аз също се възмущавам.
Тук вали дъжд,прозорците са затворени,нищо не се чува. Права си. И аз затова си мислех.
Аз лично стоях права, макар че бях сама.
Аз лично стоях права, макар че бях сама.
И аз съм възмутена. Офисът ми е в центъра на оживен град, не много голям.Никой не спря.Само ние с колегата и от един съседен офис излязохме на терасите и почетохме паметта на загиналите.
Не мога да разбера хората ,които отричат този вид почитание.
Та нали заради тези героите , дали живота си за свободата на България сме тук на тази земя и сме свободни, и сме БЪЛГАРИ.
Не мога да разбера хората ,които отричат този вид почитание.
Та нали заради тези героите , дали живота си за свободата на България сме тук на тази земя и сме свободни, и сме БЪЛГАРИ.
Не така, Никол. Не трябва да забравяме историята и героите си, трябва да се отдаде почит.
Аз също се възмущавам.
Аз също се възмущавам.
Мен ме интересува дали аз съм станала, останалите нито ги знам, нито ги познавам, дори не е ясно дали са българи ...
Защо пък трябва да се покажем по терасите, когато сме спрели при звука на сирените 
Аз си се изправих, помълчах си, помислих си, пак изпсувах тихо наум, че празнуваме 03 март, а не 20 Април или 02 юни, помислих дали аз мога да направя това, разбрах, че не мога и моите уважения към хората, които са се жертвали, пак се сетих за много важната, най-важната дата 20 Април 1876 и сирените спряха. Ама не ми дойде на акъла да изляза на терасата или да се покажа навън.
Аз си се изправих, помълчах си, помислих си, пак изпсувах тихо наум, че празнуваме 03 март, а не 20 Април или 02 юни, помислих дали аз мога да направя това, разбрах, че не мога и моите уважения към хората, които са се жертвали, пак се сетих за много важната, най-важната дата 20 Април 1876 и сирените спряха. Ама не ми дойде на акъла да изляза на терасата или да се покажа навън.
Това е тенденция от години. Аз винаги съм се дразнела на такива хора, но това от друга страна е въпрос на лично усещане и на възпитание. Когато един човек не го приема като нещо значимо и не осъзнава смисъла на делото, безпредметно е да прави каквото и да е. Факт е, че малко хора вече не спират. За днес нямам наблюдение, защото не бях близо до прозореца, за да имам поглед какво се случва на улицата, аз самата говорех по телефона и спрях докато бяха сирените. Не станах, признавам си, но коремът ми тежи ужасно и жегата ме мъчи 
.
. 
Винаги е имало и ще има хора, които не се спират докато звучат сирените. На мен също един път ми се наложи да не спра, а ммного ми се искаше, просто тичах към болницата и нямаше как...така че едва ли можем да знаем кой и защо не спира...Както и да е, аз съм ЗА отдаването на почит, мога и в мислите си да я отдам ако времето ме притиска.
