Здравейте на всички. Първо искам да Ви кажа, че се възхищавам от смелостта на всяка от вас да отглежда децата си сама и за проявената сила, която се изисква да направиш такава крачка в живота си. Аз съм омъжена /все още/ от около три години. Нещата не вървяха още в момента, в който се оженихме. Много пъти съм си събирала нещата и съм си тръгвала, но мъжа ми все успяваше да ме накара да се върна. И въпреки всичките обиди и постоянно пренебрежение от негова страна аз се връщах, защото наистина го обичам. Заради ред причини доста време не можах да забременея, а ужасно много исках да имам дете. Съжалявам, че не си тръгнах още преди да се случи, но никога няма да съжалявам за това, че имам най-прекрасното нещо в живота си - сина ми. За съжаление, откакто се е родил нещата са още по-ужасни. Мъжа ми вече спи в другата стая, всеки ден се прибира от работа и още от вратата започва да си намира повод да се скара с мен, използвайки куп ужасни рогатни. Много е грозно, още повече, когато го прави пред детето. Той е още бебе - не разбира думите, но разбира тона и вижда сълзите ми всеки ден. Досега някак си успявах да се сдържам, но вече не мога. Не се чувствам добре емоционално и се страхувам, че това се предава и на сина ми. Искам да си отида от тук, защото не искам детето ми да расте в такава среда, но ми е ужасно трудно. Родителите ми са много консервативни, а ще трябва да отида да живея при тях, защото нямам възможност да живея самостоятелно. Сигурно кошмара от развода, особено ако има и дете е ужасен, но още по-ужасно е да живея по този начин - като обикновена съквартирантка на мъжа, за когото съм омъжена и от когото трябва да търпя обиди, каквито никой досега не си е позволявал да ми отправя. Не знам какво да правя....ужасно съм отчаяна...Нещата няма да се оправят между нас, така си мисля. Той дори не разговаря с мен.... 
. Решението си за раздяла лично аз взех бавно, много бавно и обмислих добре всичко, включително и финансовата страна. Да си призная - не съм обсъждала с никого тези неща, в един момент просто казах на близките си. Не издържах повече и пожелах раздялата.... Сега се чувствам щастлива стига само да не ми се налага да говоря с него - много ме потиска, защото се държи ужасно и прави глупости... 
. Много е важно, когато на детето се дава пример и модел на подражание, той да е добър! Детето има нужда от психически здрава, уравновесена и щастлива майка! А когато обстановката вкъщи е напрегната и те кара да се чувстваш нещастна, когато детето вижда и чува обиди, агресия и неуважение е много по-лошо! 
. Просто са по-елементарни от жените и никога не си обясняват, защо жената им е сърдита или наранена.
