Трудната страна на майчинството

 Lady Cassiopeia Duval, намери си подходящи книги за възпитанието на тинейджърите. Има смисъл да се четат най-вече, защото помагат да разбереш промените, които настъпват в детето и да не се фрустрираш твърде много.

Да, и аз така. Дано е обратим...

Постовете на bgtatko81 и аз нямам нерви да ги чета...

Ееее, това вече не звучи грубо, а направо тъпо. Май някой друг не може да чете и осмисля текст.
Защо решихте, че не мога да прочета 3000 символа? Всъщност просто не искам. Защото, въпреки, че твърдите обратното, за мен това не е смислен текст. За Вас може би, за мен не.
Освен това, вероятно и вие знаете, че в разговорния език има изрази, които не се тълкуват точно както ги тълкувт речниците. Защото с годините те са предобили определен смисъл и всеки го знае, без да е нужно да отваря тълковния речник. Изразът "детето ми е смисълът на живота ми" е един от тях. Както например "не мога да живея без теб" и други подобни. Искате ли още примери, г-н bgtatko81? Нали не мислите, че има жена, която да смята, че детето й е единствения смисъл на живота й? Всъщност вероятно има, но вярвам, че такива жени са пренебрижително малък процент и не за тях и техният проблем иде реч.
Колко са лековати изказванията на 41 годишна жена, чакала осем години детето си и споделяща какво е усещането след това, не сте Вие човекът, който може да прецени. И пак Ви казвам - радвайте се за което и благодарете на Бог.
А частта с нереалистичните очаквания и вменяването на чувство за вина просто ще я прескоча. Ето тук вече влизате в сверата на художествената измислица. Лесно могат да се прочетат постовете ми на първите страници, съветите ми към авторката (които между другото съвпадат с Вашите) и обясненията ми колко и за мен е трудно майчинството, за да се разбере, колко нелепи са тези изказвания.

По-добре да си припомни тя самата какви ги е вършела на тази възраст. Ако случайно паметта ѝ изневерява, да попита майка си. Със сигурност женицата има какво да разкаже. 

Съгласна съм със Сийка. И аз така мисля да процедирам поради простата причина, че бях ужасен тийн. Хем се занимавах с професионален спорт и пак намирах време да разрева майка си от нерви. 

А по темата да се изкажа съвсем прясно. Ето снощи имахме гости и малкия ги докара до такъв ужас, че всички дружно обещаха, че деца няма да имат. Аз решавам проблема с истериите и тръшкането като просто сядам и гледам телевизия докато му омръзне да крещи, но баща му изпада в паника и започва да се лута и да му се моли, с което влошава положението.

Какви са отношенията ми с родителите си е моя работа. Никаква информация няма да даде по въпроса, още повече, че всички знаем за безброй примери, които мислят така за родителите си, както съм написал, включително и във форумите достатъчно често могат да се видят. Човек и на главата си да застане, колкото и да се напъва, няма никаква гаранция, че децата му ще го обичат и/или уважават

Какви деца ще отгледам никой не знае, дори и аз. Толкова много фактори има в това как се изгражда един човек, и голяма част от тях са вродени (научен факт), други не подлежат на родителски контрол, защото родителят не може цял живот във всеки момент да е до децата си. Не може, а и не трябва. Мога да кажа какви деца се опитвам и надявам да отгледам - щастливи, здрави, самостоятелни, знаещи достатъчно за света и за живота, че да правят свои избори и свои грешки; да правят свои преценки и да имат свои мечти, не да повтарят чуждите, дори не и моите. Не се опитвам или надявам да отгледам деца, които да ме обичат - аз не съм важен, те са важните. Любовта на един родител към децата му е безусловна, не се нуждае от реципрочност. Независимо какви станат децата ми, ще ги обичам и ще са "стойностни" за мен, каквото и точно да значи това.

Един приятел ми е казвал, че се надява децата му да не го обичат, за да са щастливи, да не се разочароват и да не страдат заради него. За мен това отива твърде далеч - според мен трябва човек да живее достойно и по такъв начин, че децата му да са щастливи и горди с него, ако се случи така, че да го обичат. В моите очи това включва повече от това децата да са смисълът на живота ми, единственият ми успех, единството хубаво нещо в живота ми. Дори в някакъв момент във всичко друго да се проваля и да продължа да живея единствено заради децата си, никога не бих им казал, че заради тях живея. Бих им казал, че заради тях бих умрял. 

Съжалявам и се извинявам, ако съм досадил на някого.

Жълто Цвете - благодаря за съвета. Със сигурност ще се възползвам от него 

Как` Сийка - няма нужда да питам майка ми, защото отлично си спомням тези години. И тъй като моя пубертет беше съвсем, съвсем далече от този на останалите пубери, искрено се надявам моите деца да нямат подобен.

Аз пък никакъв пубертет не съм имала. И въобще хормоните не са ми създавали ядове никога досега.
Обаче дъщеря ми е точно обратното, ако оживея, ще е цяло чудо.

Моята дъщеря откакто се е родила е инат. Така че сега пубертета ми се вижда по-скоро розов на черни точки, а не обратното. Определено е самостоятелна и от нея ще стане човек.
Ето това искам от децата си и от моя живот - всеки да си поеме по пътя и да е щастлив.
Стискайте ми палци малкия да тръгне гладко на предучилищна!

Ясно. Тогава проблемът е в майката, която не желае да остави детето при бащата, който пък от своя страна не желае да го оставят при баби. Комплицирана история.
Винаги съм се чудила, защо някои хора си правят живота толкова сложен. Понякога разковничето е в опростените неща/ отношения. Той не го дава на бабите, пък тя не го дава на него, а може да е толкова по-лесно за всички.

Ушите за какво да ги пазиш ? Да не влиза вода вътре ли ?
Няма нужда. В утробата също влиза околоплодна течност в ушите - нищо им няма, те се развиват напълно още в утробата , та няма и проблем при къпане да влезе вода в тях, както и при възрастните 

Иначе с целия ти пост съм напълно съгласна.

Откакто прибрах помпата за кърма и извадих алкохола, положението чувствително се понамести... за всички.😆 А след като започнах да работя при всяка възможност и главата ми започна да си идва на мястото.
Не мога да се съглася, че причината за кошмарното майчинство при някои жени е партньорът. Факт е, че в други случаи е, но се случва и при тотално отдаден и подкрепящ партньор. Мен това нито  ме направи по-щастлива, нито ми помогна да не гледам на новото положение като на абсолютен кошмар. 😆
Постоянните ревове, мъките с кърменето, неспането на бебето съответно и за нас ме подлудяваха. Не 2 часа, 2 месеца няма да ми стигнат за да се наспя. Напълнях в първите месеци след раждането. Това направо ме преби всякак. Още не мога да отслабна, въпреки, че не ям, не спя и не сядам. Но най-мъчителното за мен са ревовете, мрънкането, писъците и липсата на тишина. В главата ми отдавна не е тихо, дори не помня какво е било усещането.
Ежедневието с детето се отрази ужасно на взаимоотношенията ни с мъжа ми. Загубихме комуникацията помежду си, престанахме да се разбираме, а и да говорим за нещо различно освен за детето. Просто няма време за това. Аз станах истерична, тревожна, нетърпелива и агресивна. Мъжът ми започна да се затваря.
А когато си дроб нон-стоп ти е само до разходки, фризьор, фитнес и време за себе си(каквото и да означава това)... 😂😂😂
Смисъла, няма да коментирам повече от това, че никога не съм чувствала живота си безсмислен, празен, дупки и подобни глупости..
Дъщеря ни е желано и планирано дете. Създали сме я в един от най-добрите ни на взаимоотношения и условия периоди, но нищо от това не ни осигури повече приятни преживявания.
Сега е на година и половина и чувствам определено повече нормалност в сравнение с пролетта например. Особено след като има и обратна връзка, поводите да се радвам не са никак малко. Благодарна съм, че я имам и съм благодарна, че е будна, активна, любопитна, щура и мн.др. неща, които е и ме изтощават до припадък.
Не знам как ще е нататък, но се моля всички да сме здрави, пък начин да се справяме ще намерим. Сърдечно го желая и на авторката.
Обаче едва ли ще се навия втори път. 😁

Една от причините на майките да им е трудно- никой не признава, че е трудно. Очаква се още от родилния дом да се нагласиш и направиш, да скокнеш и да действаш на макс. А в първата година наистина е ужасно- на практика жената е като болна, но никой не й го признава. Било отживелица да лежиш 40 дни и да се възстановяваш- абе я ми я дайте тая отживелица да я видя. Идеално ще ми дойде, ама де да има някоя старомодна баба да дойде 40 дни да скача за бебето първа, вместо мен. Пък после да видим ще има ли депресии, ще ти спира ли кърмата...

Второ, никоя организация по кърменето няма да си признае, че процесът се отразява негативно на майката. Високият пролактин има ефекти върху съзнанието- може да предизвика състояния, подобни на паник атака, депресия, меланхолия. Подтиска половите хормони, оттам и настроението.

Та като се комбинират лошо общо състояние с високи изисквания- ето ти трудната страна. Щото на никой не му се занимава да дава истинска подкрепа. Ама не да ти подарява чудни роклички, дето искат гладене (абе вие луди ли сте, кой има време да се грижи за претенциозни дрехи за годиначе?)- ами да поемат гадните моменти.

Аз си бях признала, че си седях 40 дни вкъщи след второто раждане. Имах шев и кройка и бях загубила литър кръв. Докато се възстановя, докато се оправи малко времето зимата и то 40 дни си минаха. Тука даже ме бяха нападнали как така съм могла да не рипна на първата седмица да се разхождам бодро в квартала. Кърмих мноого дълго и дълго си тътрех една лека депресия. Ама все се правех на "успешна и усмихната". Абе - живот.

Между другото, доста от успешните и нахилени майки със сигурност крият депресия някаква.

Аз с третото си отлежах на дивана и беше отлично. Чак после се усетих, че мозъчната мъгла в последните години се е дължала главно на кърменето. Като спрях с третото, изпитах неописуема радост.

И защо майки и баби не ни казват тия неща...нали били уж много печени и опитни...та сега трябва хора в интернет да си споделят информация...