3 еп. от преведеното на руски филмче за Фатих.
https://vk.com/mahpeyker_sultan?w=wall-95129973_1006121
И аз си задавам вашите въпроси. Предлагам ви някои мои наивни и може би малко объркани разсъждения, докато се ориентираме в епохата. Възможно е нататък много неща да се променят.
Страдали са във всички времена и бащите, и братята, искали фетва за смърт на син или брат. Видяхме страданията и на Сюлейман, и на Ахмед, те заемаха голяма част от филмовото време. Но освен да са бащи и братя, тези мъже имат и друга идентичност – на султани. И тази идентичност е обвързана с много обстоятелства, които са извън тяхната човешка същност и преживявания. Тези обстоятелства започват с тяхната принадлежност и задължения към управляващия род/династия, състоянието на поверената им държава в момента на тяхното възкачване на трона, личните им султански амбиции, враговете вътре и извън политическите граници на империята, духът и разбиранията на епохата на тяхното управление и др., но все обстоятелства, които съобразява султанът, а не толкова човекът в тях.
Историците гледат на братоубийството (наличието на закон е частен случай) като на стадиално явление, степен на развитие.
Има съществена разлика в горните обстоятелства, когато сравняваме времето на Ахмед-Кьосем и това на Мехмед Фатих.
Ако в началото на 17 в. Османската империя е отдавна създадена и отдавна утвърдена като световна сила; никой не заплашва пряко нейното съществуване; братоубийството е древен закон от името на авторитетен предходник, норма, която работи на пълни обороти, а общественото мнение е приело и закона, и практиката като нещо „естествено“; в двореца братската любов се бори за надмощие над „най-голямата мъка - загубата на брат“, разиграваща се пред очите им (Махмуд и Ахмед); преживяванията „вътре“ се събират с идващото „отвън“, от новото време, поставило в центъра човека и вече няма връщане назад. Всичко това ни беше показано в „Кьосем“, сериал, в който проследихме деструкцията на този закон и промяната на общественото мнение за тях.
В епохата на Фатих обаче ситуацията е съвсем различна.
Държавата е много млада; тя е жизнена, завладяното от нея непрекъснато се увеличава, но остава нестабилно; враговете и на изток, и на запад са много силни, завоевание и отбрана, възход и състояние на границата на изчезване се редуват; в цялото общество и особено сред управляващата върхушка протичат много процеси: преход от номадство към уседналост, от патриархално-родово управление към централизирана държава с постепенно установяващи се институции, норми, сменящи се владетели със свои схващания. Този процес обхваща целия 14 и първата половина на 15 в., а неговия венец, както се казва, поставя Мехмед Фатих. Неговото виждане за империя е не просто оцеляла и стабилна държава, една от многото в региона, Фатих я вижда като световна империя, подобна на тази на Александър Македонски, а себе си - като новия император от такава световна величина. Централизацията на властта е червената нишка, която води към този връх. Виждам написания от него закон в този контекст; той осигурява стабилност на държавата и гарантира едноличност на властта. Историците обясняват и по-нататъшните му действия по този начин: да остане Фатих единствен владетел не само вътре в своята държава (смърт за пеленачето брат при възкачване на трона и за Орхан, син на Сюлейман, при превземането на Константинопол), но и над всички друговерци (разгром и смърт за византийския император Палеолог и за враждуващата династия на Комнините (войните с братята на император Константин и с Трапезундската империя; ликвидиране на всички наследници, както от своите, така и от чуждите). Същото обяснение дават и на политиката му към християните и друговерците. Заявката на Мехмед Фатих е да бъде владетел на всички, започвайки от своите и включвайки античния свят, върху руините на който изгражда своята империя, както и на всички религии, затова всички потенциални други наследници трябва да бъдат ликвидирани. Това е да си владетел на „целия свят“.
Какво е виждал Мехмед, гледайки назад във времето на своята държава, за да напише своя закон? Виждал е, че неговите предходници са убивали своите братя; когато братята са живи, започва борба за власт и държавата се разпада. Но тук има и още нещо. В епохата на утвърждаването на османската държава тя е заобиколена от силни врагове и те използват тези наследници с цел разпад или отслабване на османската държава: гражданската война между наследниците на Баязид е провокирана и направлявана от патологичния в своята жестокост „татарски император Тимур“, а същото прави и византийския император. Интересно е, че Мехмед I с цел да избегне междуособиците и братоубийствата, преживени от самия него, в края на живота си е имал желание да раздели владените територии между синовете си, а двама от тях да изпрати при византийския император. (Вижда се как във времето преди Мехмед Фатих се търсят различни решения. Също се вижда „търсенето“ на вида държава и разликата между тази, която си представя Мехмед I – малки владения на кръвни братя, и другата, на Мехмед II – единна централизирана свръхимперия. Законът за братоубийството трябва да пресече и подобни случайни интерпретации за държавата от следващи султани.) Ослепяването на братята от Мурад II има значението на „смърт“ именно по отношение на възможността да бъдат използвани за политическите намерения на Византия, защото според разбиранията там, незрящ не може да заема такава висока позиция. Мехмед Фатих е виждал около себе си фаталния край от разделението, както на надробените балкански държави, от династичните делби в самата Византия, както и от разделението на църквите.
Всичко, което е виждал назад във времето в собствената си държава и по-широко пред очите си в своята епоха в лагера на своите врагове, е говорело само едно: разделението, което става на кръвнородствен принцип, означава гибел. Това е сигурно в процеса на утвърждаване и изобщо не се съчетава с идеята за абсолютна власт. Сега много повече говорим само за „закона Фатих“, но това, което виждам зад този закон по онова време е идеята за свръхимперия с абсолютна власт.
Има разлика и в чувствителността на хората към смъртта в сравнение с нас. Тогава и особено в тази ранна епоха войната е била ежедневие, фронтовете са били наблизо или в същия град, труповете са оставали по улиците и на пода на къщите; постепенно държавната територия толкова се разширява, че проблем стават дългите походи до достигане на местата на полесраженията, изнесени на чужди територии. Да не говорим за съвременния човек, отчужден, както от естествената, така още повече и от насилствената смърт. Затова и възприемането на смъртта е различно, а промяната в общественото време окончателно поставя въпроса за цената на човешкия живот. Всички тези смислови полета, в които се вписва братоубийството и законът за него, които приведох, не служат, за да го оправдаят пред нас, защото ние никога не можем да оправдаем такъв закон, тъй като ние мислим за ценни други неща и мислим за тях по друг начин, а за да се опитаме да разберем защо се е случило тогава така. И да измерим тогавашните събития и личности, освен с нашите, и с мерки, подходящи за онова време.
Кьосем прощава, първо, защото е майка и всяка майка прощава на децата си. По-важното е, че тя разбира защо братята се убиват един друг. Затова, особено след Осман, тя действа винаги превантивно, доколкото беше възможно, за да предотврати или да прекъсне някоя от опасностите. Кьосем не е само майка, тя е и държавник и разбира капана, в който са поставени тези султани деца, както разбираше и защо Ахмед не можеше да отмени закона. Ако образно се сравни стремежа в двете различни исторически епохи: Мехмед Фатих се стреми да изведе нагоре и изостри върха на пирамидата, докато Кьосем, в съответствие със своята различна епоха, иска да разшири острия връх и да превърне фигурата на властта в трапец, на равната площадка на който с равни възможности и изчакващи реда си да стоят живи всички мъже от династията. Много ясно се вижда стойността на човешкия живот, заложена в двата случая, и съответно се разбира за коя епоха става дума.