Честно казано не съм мислила, че ще пиша във форум за този ми проблем, но просто вече не виждам начин как мога да се справя... най-вече със себе си.
В опитите ни да забременея мога да кажа, че с мъжа ми не се пазим вече почти 2 години.
Преди около година минах през операция за премахване на полип и от тогава целенасочено работим за бебе.
Беше ясно, че полипа е един от проблемите да не мога да зачена.
След като го махнаха обаче се започна едно изчисляване на овулации, изчисляване на отпуски, според овулациите, едно лудо очакване и на края на всеки цикъл - разочарование.
Говорили сме си с мъжа ми, че трябва да си пусне спермограма, това е едно от първите неща, които се правят в подобни случи. Казва ок и всичко си минава постарому. Аз минах през 3-ма лекари за 2 години и всички ми казват едно и също - нужна е спермограма, за да знаем на какво да наблегнем занапред.
Междувременно аз си пуснах хормонални изследвания, които ще разчетем с док другата седмица. След това ще направя и цветна снимка най-вероятно, за да видим дали всичко е наред. Но проблемът с мъжкия фактор си стои... Идеята му била, че искал всичко да се случи нормално и да не насилваме излишно нещата. Чувствал се притиснат с всички тези рамки, които си поставяме - срокове, дати и т.н.
А мен цялото това неведение ме побърква - искам да знам преди всичко дали сме здрави, защото тогава вече ще знаем на какво да наблегнем - на почивката или на прегледи и изследвания. Времето си минава, а аз дори не знам дали можем да заченем нормално и няма изгледи да разбера това.
От цялото това очакване в периода ову-цикъл съм станала тотална топка от нерви. Нямам желание за нищо, не ми се излиза, не ми се говори. Не дай си Боже да се случи да имаме гости в момент на овулация или да се налага да бъдем извън града по това време. Това просто ме съсипва, вярвайте ми. Вече плача от най-малкото нещо. Жените от обкръжението ни една по една вече забременяха. Случи се няколко пъти подред да излезем с наши близки и всеки път да чуваме новината, че тя е бременна. Радвам се, искрено се радвам за тях и искрено, съвсем искрено съжалявам за себе си. Сега като помисля, че скоро ще държа бебетата им и сълзите ми напират. Не мога да се позная, а лошото е, че ставам все по-зле. Мъжът ми смята, че това моето е фикс идея, да спра да мисля за това и да се отпусна.
Как да спра да мисля за това, което желая с цялото си сърце?
Може би съм имала нужда да излея това, което чувствам и стана малко дълго, но ще се радвам да споделите как се справихте с очакването и с нервите си около надеждата чертите най-сетне да са две