ЧЕТИРИТЕ ФАЗИ В ПРОЦЕСА НА ОСИНОВЯВАНЕ

Първата фаза, несигурността включва всичко онова, което преживяват осиновителите, преди да вземат детето в дома си. Тревожността им на този етап може да бъде обобщена с въпроса: „Ще ни дадат ли дете?”

Втората фаза, наречена фаза на тревожността, включва периода от попадането на детето в дома на осиновителите до последващата адаптация. През този период основният въпрос пред родителите е «Ще можем ли да задържим детето при себе си?»

Следва третата фаза – приспособяването, която продължава през периода на израстване на детето.

Четвъртата фаза е етапът на интеграция – тя продължава до края на живота на всички участници в осиновителната триада. Основният въпрос тук е „С какво е по-различно да си родител на осиновено дете?”

По време на всяка една от фазите, семейството на осиновителите  се справя със съответните задачи на развитието, през които минават всички семейства.

През 1964 година социологът Дейвид Кърк провежда изследване, с което доказва, че осиновителите, които приемат, че да осиновиш дете е различно от това да се грижиш за свое биологично дете, се справят много по-успешно с осиновяването. Той разделил семействата-осиновители, които изследвал на две групи – такива, които признават различията, произтичащи от осиновяването и такива, които отричат съществуването на такива различия. Заключението му е следното: „Най-добре се справят семействата, при които е налице баланс между приемането и отричането. Но ако едно семейство ще греши, то по-добре да греши в посоката на приемането, а не в посоката на отричането”.

През 1987 година Бургиньон и Уотсън откриват нови седем дименсии, които са важни за осиновителите и ако не им се обърне достатъчно внимание, могат да доведат до определени рискове:

• призванието
• приобщаване
• неудовлетворени очаквания
• смяна на семейните системи
• раздяла, загуба и изстрадване на болката
• привързаност
• формиране на идентичността

Призвание

Първата дименсия, призвание, е свързана с усещането на осиновителите, че те притежават емоционалното и легалното право да бъдат родители на детето, което осиновяват. Те придобиват легалното право в Съда, а емоционалното право се появява с течение на времето – след като с всеки изминал ден те се чувстват все по-уверени в ролите си на майка и баща на детето.

Приобщаване

Втората дименсия, приобщаване, е взаимният процес, при който семейството на осиновителите и осиновеното дете започват да чувстват, че принадлежат един на друг. Този процес обикновено започва в момента, в който осиновителите намират прилики в поведението или външния вид на детето с поведението или външния вид на някой от тяхното семейство.

Процесът на приобщаванепри осиновеното бебе е едностранен, тъй като то не може да предприема съзнавани действия спрямо осиновителите  си. Но за сметка на това има много начини, по които осиновителите могат да го приобщят към себе си. Например, ако бебето няма име, те могат да му дадат име, което да го свързва със семейството. Или ако детето има име, могат да го сменят – отново със същата цел. Приобщаването се очаква не само от осиновителите , но и от останалите членов на семейството им – баби, дядовци, братовчеди и т.н. Снимките много помагат в това отношение. Можете да изпратите снимки на детето и на новото ви семейсто на роднините си. Можете да снимате детето си при всякакви поводи, както и без повод – разбира се.

Когато детето е по-голямо, процесът на приобщаване може да включва различни техники, тъй като и самото то може да участва в него. Целта на родителите трябва да е да впишат детето в границите на новото му семейство, заедно с това, което детето носи от своето минало. Може би един от най-подходящите наични да се направи това е с помощта на „книга на живота”. В нея детето може да си лепи важни за него снимки, изрезки от списания, да рисува, да пише как се чувства. За дете, чийто живот е бил разкъсван толкова пъти, тази книга дава континуитет и чувство за свързаност на минало, настояще и бъдеще. Чрез нея то ще може по-лесно да интегрира преживяванията си и да изрази чувствата си. „Книгата на живота” помага и на членовете на семейството да приемат миналото на детето.

Добра идея е и самите осиновители да направят своя „книга на живота” на тяхното семейство. Подобно на генограмата или еко-картата, тази книга ще помогне на тях самите да се фокусират върху определени аспекти от собствената си история, върху взаимоотношенията си като съпрузи – неща, които са от съществено значение, когато осиновяваш дете.