Уволниха ме от работа преди два дни, бях в изпитателен срок и просто не се справих. Положих много усилия, бях в непрекъснат стрес и под напрежение, не можех да спя, но въпреки всичко се провалих. Толкова я исках тази работа, на добра позиция, в престижна фирма, с висока заплата, и когато я получих, си помислих, че съм получила подарък от Вселената. Но се оказа съвсем друго, и сега съм в такава депресия, че не знам накъде да вървя. Снощи пак се събудих в три, усетих че не мога да заспя и реших да пробвам с ТЕС, макар че отдавна не съм правила нищо по него. Започвам, спирам, имам два курса, които не съм довършила. С две думи, не се справям. Тесах срама, че съм се провалила, след това заспах и спах до осем, но към обяд вече усетих, че освен срам има и вина, и безнадеждност, че никога няма да изляза от този капан, от тази матрица, в която израснах и ще повтарям поведението на моите родители. Отчаях се, защото не виждам изход, дори не знам как да започна пак да тесам. Ами ако това в стомаха ми не е вина, а страх? А онова което стяга гърлото ми, не е тъга, а е срам? Ами ако объркам нещата? Винаги всичко обърквам, днес за малко да подпаля къщата, забравих кафеварката и тя се стопи на котлона. А ММ обеща да ми купи друга и изчисти печката. Не го заслужавам това, защото съм провал. Хората са добри с мен, защото мислят че съм нормална, а аз не съм. Дори с обучението на кучето не се справих, усещам как не сме им симпатични в групата, защото не се справям, държа се дръпнато, не съм общителна, защото не знам как, не го умея. Не заслужавам нищо хубаво, дори да живея не заслужавам, защото не съм полезна на никого.
Ето в такова блато съм затънала и не знам откъде да започна. Може ли едно рамо, за начало?
Ето в такова блато съм затънала и не знам откъде да започна. Може ли едно рамо, за начало?
