Математика (състезателна) - мнения и подготовка

Защо така, нали резултатите от Салабашев още вчера бяха публикувани?!

Не знам, Ваче - имам познато дете с посредствени резултати по състезания, обаче не пропуска явяване - нямам идея защо, а не натискат родителите, от него си идва.
После не при всеки хъсът за победа е еднакво развит, така че няма как непременно да разберем гледната точка на другия. В смисъл, че всеки си има някакви възприятия и собствено мерило и не може да погледне през чуждата призма.

А и нашите грамоти са прибрани в папка, не са на показ. Иначе, да брат ми си има "зала на славата", но  то е защото купите няма как да се приберат и сгънат

Ооо, ама чакай...
То това не пречи. Детето може сега да има посредствени резултати, но то се стреми да е по-напред. Вижда се, че е мотивирано щом само се явява. Децата между другото могат да имат точна преценка за това какво и колко могат. Не е казано, че от раз ще станеш първи. И това дете е доказателство. Аз съм сигурна, че него го води стремежа да отиде по-напред и то ще го постигне рано или късно. Какво казва един закон на Мърфи. Човек достига все някога нивото си на некомпетентност. Т.е. то ще върви докато стигне максимума си. Той е различен  за всеки. За един е първото място, за друг е десетото. Но е факт, че тези лични постижения са движещата сила. Състезателите не са само тези, които са на призовите места. Състезатели са всички, които тичат по пътечката в стремежа да изпреварят колкото се може повече хора и в крайна сметка искат да се доберат до купите дето не могат да се сгънат и седят в залата на славата  

П.С. А това за купите и стремежите към медалите според мен го бъгват родителите  Т.е. те проектират "не се стреми към медалите, ами към знанието". Едното не изключва другото и освен това децата са си деца, кое дете не иска да е първо, да има награда.Та на тях това им е ежедневието. Във всичко се мерят, това си е типично детско. И всъщност няма нищо лошо в стремежа към награда.

Vache, аз познавам дете на което грамотите са в рамки на стената и медалите към тях са окачени на рамките им. Познавам и дете, което си прибира грамотите в папка, а медалите са на купчина.
И двете имат добри резултати и към килограм медали. Не ми е трудно да приема, че са различни.

Между другото мисля, че и двете деца гонят развитие всъщност. И за мен е похвално, защото то продължава. По-естествено ми се вижда медалите бързо да спрат да ги впечатляват. Не бих си позволила да кажа на никое от тях нещо от рода на "Жалко ,че сега нямаш медал, стегни се следващия път." ако конкретно състезание не им е донесло медал. Най-малкото ще е смешно в техните очи да им го кажа аз. Купчините/снените ги печелят те, не аз.

Родителите дето си ги описала на практика вдигат летвата.

моето  
Ваче, приеми, че децата , също като и нас големите, са различни. Стената на славата не е характерна за всички. И това не е нито скромност, нито поза, нито пренебрегване на успехите. И понякога жаждата за знания е движещата сила, а не успехите.   Дори не мисля, че отношението на родителите по темата е най-важната, а самия характер на детето (наблюдавам абсолютна разлика в двете ми деца, при все еднаквото възпитание)

Не съм предлагала някой да казва подобни неща на децата си  
Не виждам нищо лошо във вдигането на летвата, пък било то от родителя. Аз съм амбициозен родител, нямам проблем с това, нито смятам, че децата ми имат, нито го смятам за погрешно, защото не прекрачвам границите на нормалното за мен и за тях.
Всичко това го пиша, защото много родители се страхуват да си кажат, че всъщност направляват децата си в тези занимания, че те вдигат летвата, че те записват по състезания, че се гордеят с децата си когато имат медали, че ги поощряват да ги получават и т.н. Т.е. искам да се види и другата гледна точка.  

Ели, и моите са твърде различни, но твърдо вярвам, че мога да направлявам развитието им до една определена възраст. При това по начин, по който те ще мислят, че това е техният избор. Манипулативно е, знам, но също така като доста обективен човек виждам силните и слабите им страни. Просто засега успявам да се движа по техните умения и да ги насочвам спрямо тях правилно. Натам ще видим.. голямата колкото повече расте, толкова повече прави реално сама изборите си. Но вече е получила един тласък, една посока и неминуемо я следва.

Описала sи родителите, които не насърчават гонене на награди. Според мен точно те вдигат летвата. И аз не го намирам за лошо. Нито за амбициозно. Но това няма нищо общо с твоето мнение.
Ето ти писаното от теб за тези родителите /на този абзац съм отговорила/:


EliG вече ти е написала, че някои деца не се раждат с твоeто мислене, а и няма кой да ги потопи в него, чe да го попият.

ПП Вярно, че не си предложила да им се казва написаното от мен. Но си написала, че не неглижираш загубите. А то си е нещо от рода.

Е да.. разбира се, че не неглижирам загубите. Не смятам, че трябва да се неглижират. На загубите трябва да се набляга, защото те пък възпитават вдуги качества. Изобщо победи и загуби са страни на на един и същ медал  Не неглижирам нито едната, нито другата.
Та така... изясних своята позиция и спирам, че става вече досадно за останалите.

A пък аз не! Вярвам, че всеки трябва да извърви собствената си пътечка,  с неговите си избори, дори когато са грешни. Аз мога да сложа само една разумна рамка за нещата.
Иначе нито отхвърлям мненията на амбициозните родители, нито ги считам за грешни. Дори понякога ме карат да се замисля дали не съм прекалено либерална или мързелива по отношение на децата ми...
Въпреки всичко това наистина ми е интересно какво движи най-успялите напред. Ако някой сподели, дори и анонимно, би било интересно на аудиторията.

Аз имам много силно развит състезателен дух. Участвала съм в много състезания през живота и винаги с идеята да се боря за челните места. Съпругът ми е на другия полюс - също с много състезания с много победи и медали, и да медалите му са били точно в някакъв кашон, за който отдавна си няма идея къде е. Участвал е, побеждавал е, но състезателната тръпка и при него е липсвала.
Големият ми син е същият, засега. Какво да го правя, такъв му е характера. Тренира спортна гимнастика с голямо желание и ходи на състезания само защото го убеждават, че не може да изостави отбора. Със състезанията по математика работата е същата. Ходи, защото аз го убеждавам да отиде, а го карам да ходи, защото се представя добре. Ако оставя на него, не би отишъл никъде. Има деца, които искат да отидат на всичко, да пробват всичко, а моят за всяко нещо казва "не". Кофти е, че не мога да го накарам да цени повече труда си, но това е положението засега. И на манипулации не се поддава.

Благодаря ти, EliG, че повтаряш въпроса ми!
И на мен ми е много интересно, ама ми беше неудобно да питам трети път

На мен лично тази дискусия ми е интересна и изобщо не досадна! 
Искам да ви питам къде според вас е тънката граница между нормалните, интелигентни родители ,видяли зрънцето за развитие в детето си (не само математическо),насочили го натам и оставили го с времето само да реши иска ли го ,не го ли иска това развитие .И другите , амбициозните,но болно такива ,които видяли зрънцето ( а често може и да не го видяли ,ама понеже те завършили МГ,Консерватория ,Художествена и т.н. ) бутат там не само едното си дете ,ами всичките си ,карат насила,изнудват ги ,все недоволни от резултатите им ,от класирането ...до степен да ги отвратят .

Деска, за мен, разликата е в отношението и целите, както и в разбиранията за собствена значимост. Коментирам разликите преди да се стигне до груб натиск, болни амбиции и отвращаване. Те са ми прекалени и неразбираеми. А и там разликата е видна. Тя е тънка и незабележима докато детето не усеща натиска.

Може да искаш да развиеш талант, или да създадеш конкурентно предимство; да подпомагаш детето и интересите му или да го буташ към границите на възможностите му; може да го оставиш само да избере пътеката или да искаш ти да го направляваш понеже знаеш по-добре. Елементаризирам факторите разбира се. Има и други, а и не винаги са събрани само първите твърдения или само вторите в едни човек.

Не мога да съдя един или друг подход. Знам кой е моят. EliG го е описала доста точно. И аз уж сверявам часовника, но промени засега няма.

Аз имах предвид точно това под направляване   Рамкирането. Голямата ми дъщеря е опитала разни неща преди да се фокусира върху 2-3. Но никога например не е ходила на балет или гимнастика. Т.е. аз съм преценила (правилно), че няма данни за такива занимания. Има данни за театър, обаче и продължава да се занимава. Има данни за шах и за математика. Има данни за пиано, но няма търпение за него и не се занимава. Малкото засега дава заявки за балет   Има данни, но е още много малко, за да кажа какво ще стане. Ето, според детето АЗ поставям рамките. Разбира се в тях самите деца показват докъде може и дали се получава. Иначе аз също смятам, че децата трябва да имат своите избори, но на по-голяма възраст. Визирам важните избори, а не решване на ежедневни проблеми. Голямата в 4 клас се съобрази с моя избор, аз пък бях доволна, че получи своя, който беше различен, но беше по-добрия за нея. Сега целта й е НПМГ след 3 г. Лично аз не виждам каква би била реализацията й с конкретната природна наука, която иска, но поради някои неща съм склонна да се съглася с нея и да не търся начин да я посъветвам други неща.

На мен също ми е интересно да чуя родителите на най-успешните деца. Какво ги движи.

Деска, аз не знам къде е точно границата. Т.е. трудно ми е да я поставя. Тя се усеща. Може би хората, които са обективни по принцип в живота имат по-правилна преценка. Писах, че голямата ми дъщеря взимаше известно време уроци по пиано. Тя има слух, имаше и ръка за инструмента както се казва, ама няма търпение да повтаря едно и също. Тя не е спокойна и прилежна. Просто характера й не предполага това занимание. Понеже човек не бива да се отказва веднага когато детето каже "не", натисках умерено известно време и като теглих чертата видях, че не става. Смятам, че съм спряла навреме. От същата възраст тя ходи на театър и никога досега не е казала "няма да отида"   При нея има известни предпоставки за театрланите й изяви, но честно казано ако виждах, че не става нямаше да я бутам зорлем да ходи.

Ом е права, че детето не трябва да усещя натиска. В това е разковничето. Т.е. ти да го побутваш, а то да си мисли, че инерцията си е неговата 

Родителските амбиции... Бащите на Бетховен и Моцарт доста са ги тикали в музикално отношение и резултатът е видим. Дядото на Бетховен е придворен капелмайстор, баща му е тенор и е карал младия Бетховен от млад да се занимава с музика и да изнася концерти, представял го е като новия Моцарт. Моцарт пък е син на придворен композитор и педагог, още на 3 г. е започнал обучение по музика при баща си, на 6 години изнася концерти пред императрицата. И за други музикални родове се сещам, в Бг например за Ешкенази. Затова, нищо лошо не виждам, след като родителите са завършили МГ, да предадат това знание на децата си, или ако са юристи/съдии, политици, лекари, музиканти, художници, писатели, детето им да стане като тях. Децата продължават семейната традиция и запазват знанието, което иначе ще се разпилее и загуби. Представете си един Любен Дилов-син да се беше захванал с математика. Или пък Александър Дюма - син, или Пенчо Славейков, дали щяхме да ги помним? Или Ботев, син учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков, да беше станал търговец например?

П.П. Сетих се за сър Кен Робинсън и книгата му "Елементът", горещо я препоръчвам.
Ето и видео, в което той говори за талантите на децата и за училището, бях го гледала преди години, но го изгледах пак с удоволствие: http://www.ted.com/talks/ken_robinson_says_schools_kill_creativi … guage=bg#t-513572