Невъзможните хора в живота ни

Нали сега е модерно когато детето ти е извън пътя да го наричат "хиперактивно" или какво ли не. Да тръгнеш да обиждаш непознати хора явно също се намира за супер сладко и невинно, докато непознатият не обърне другият край. После пак детето е невинно, то от де да знае, че ще предизвика такава реакция.
Мен не са ме учили, че е нормално да ходя и да обиждам непознати, най-вече защото мога да изям някой шамар.

Едно е на 3 г. дете да не издържи на представяне и да му доскучее, друго е да сътвори въпрос, който е отражение на атмосферата и какво се говори вкъщи и то към непознат в обществен транспорт. То всъщност не е само въпрос, а директно обида.

Дори имаше в близкото минало във форума такава тема. Не помня заглавието, но нещо като :"Детски ПР", много сладко звучеше, май Василиса Умница беше автор.

Сега не е модерно децата да се възпитават и докъм 6-7 годишна възраст стават пълни уродчета. Известна съм с писането против шамарите и насилието, но псевдолибералното родителство е още по-страшно. И е ирония, че псевдолибералните, които не са казвали не на детето към първи клас вече започват да го бият, защото не могат да го търпят. Ще видим много интересни неща след 10-20 години като станат големи Габор Мате поколението, но тенденцията е и отпреди това, та има маса връстници на сина ми, окол 16-18 годишни, които буквално нямат представа кое е добро и кое зло. В предишното му училище беше дошъл прокурор да им говори за булинга и половината спокойно твърдяха, че като някой се облича зле, е дебел или има акне просто си проси да го обиждат, т.е. те постъпват правилно. Защото те са единствено важни. Зорлем ги правят кандидати за темата родителите, но откъде да знаят, че освен правото на детето да се чувства някак, съответно да обижда и врещи на 4-5-6, и другите хора имат права и съществуват. Откъде това дете да го научи? Както и детето от примера по-горе, откъде да знае, че килограмите и външния вид на хората не се обсъждат.

Никога не ми се е налагало да говоря на 8-годишната си дъщеря да не обижда, удря и не знам какво децата, защото тя никога не е правила такова нещо, не й идва отвътре да бъде агресивна или да обиди.
Не им завиждам на хората, дето им се налага да се борят с такива склонности у дете.

Тя склонността при децата идва преди всичко от атмосферата в семейството и фигурата на родителите/най-близките (понякога живеят с дядовци, баби, други роднини). И се пренася и навън. Я побийващ татко, я крещящ или майка истеричка и мачкаща го. Много рядко има деца, както ги наричам "родено зло".
//
Възпитанието може да се изгради, но липсата на родителско отношение, ако липсва, става страшно. Родителско отношение под формата на емпатия, грижа, подкрепа, говорене с детето.

Превръщането на детето в предмет, дори да е предмет на пиедестал, директно го изкарва извън норма. Иначе малките деца 1-2-3 годишни нямат емпатия и имат всякакви импулси, които просто трябва да се регулират. Бебешки пубертет, ок, има, но ако не се обяснява, ако не се контролира поведението детето расте с убеждението, че може да крещи навсякъде, да удря всеки и тн.
Иначе в семейството може всичко да е спокойно, достатъчно е детето да расте без ясно поставени граници и никога няма да ги развие. Вече се говори за първите 5 години, не за първите 7, в които се образува матрицата на първичната социализация, която наричаме домашно възпитание.

А тук съм опитвала няколко пъти да повдигна въпроса за психопатите като деца в семейството и излиза много трудно да се коментира. Има примери на семейства нормални с повече от едно дете, което е нормално и хоп, едното психопат. Не искам и да знам как се живее с такова нещо. В началото на темата бях пускала линк към една голяма статия за експериментално изследване и въдворяване на деца психопати в САЩ, интересно е, но и доста зловещо.

ТЪй като аз съм възпитавала точно с метода - слагане на лимити, показване и поставяне на граници, но обяснявайки (спрямо нивото на осъзнатост на детето), мога да коментирам как това се е отразило на моето дете. Сигурна съм, че при различните деца, това би имало различен ефект. Дори да имах друго дете и го възпитавах по подобен начин, то би било различна личност и едва ли ефекта щеше да е същия.
Но.
Смело твърдя, че се ужасявам от подхода "ама то е детенце, всичко му е позволено" или "ще слушаш и изпълняваш, каквото ти се каже". Тънкият момент е, че всичко е в нюансите и за всяка ситуация трябва да се подходи в някоя от тези гами, дори понякога крайно, но не и като тенденция във възпитанието.
А и все пак не изключваме, че самите ние не сме перфектни и сме хора = спи ни се, неразположени сме, потиснати, ядосани и т.н.

Бояна, това не е от сега и не е само при тийнейджърите, за съжаление. Маса жени и мъже от поколението на майка ми смятат, че трябва да обясняват на хората, че са дебели, с пъпки и грозно облечени. И се подиграват. Та децата от родителите си са го видяли. При нашето поколение го имаше абсолютно същото.
Дори тук обясняват, как трябва да казваш на децата си и познатите си, че са дебели. Защото те вероятно не са наясно.

Здравейте! Искам да Ви попитам как виждате следното нещо, защото нямам категорично мнение, просто напоследък ми се набива на очи и се повтаря сравнително често при съпруга ми. Не е най-големият проблем на света, но ме гложди.
Забелязвам, че той опитва да избягва почти всякакви конфликти с други хора.

Например, ако детето направи някоя пакост навън, той я поучава пред всички така, че да я досрамее направо. Държи всички да гледат и слушат, като му е неприятно, че детето у е сгафило и го "излага" и трябва да бъде поучено (аз така го виждам).
Едната пък съседка има проблем с шума и ми казва няколко пъти да сме по-тихи с детето, дори ми прави забележки, когато детето е растроено, защо ревяло, да сме я успокоили, сякаш не го правим... Казах на съпруга ми, че вече се дразня и че не е адекватно искането на съседката (тя само с мен говори на тези теми). Той изглежда му стана неприятно от това, че някой се оплаква от нас и че пречим и като се засекли я питал дали още чува шумове. Имах усещането, че се срамува от това, че ни смятат за шумни и че трябва той на всяка цена да се увери, че няма конфликт.  А тези съседи никой не ги харесва точно защото на всеки правят фасони за шума, но той беше притеснен от конфликта.

Друг случай. Една майка ме хвана да ми прави забележки как детето ми се качвало на главата и било невъзпитано, заради случка, където дъщеря ми не беше на кеф и рева площадката (на всеки се случва, но явно тя беше решила да ми чете конско). А нейното дете редовно щипе, удря и дърпа моето, съпруга ми знае за това.  Ноооо, казвам на мъжа ми, той пак безмълвен и стресиран, че има конфликт, като той е индиректно засегнат като баща за тази случка.

Все търси логиката с въпроси - какво е станало, как е станало, защо е станало. Ама те ез да искат, ама те не знаели, ама това онова. НямаНякой път ми казва, че самия той не харесва същите тези хора, от които се "оплаквам", но на живо не смее да покаже и най малкото неодобрение към тях, просто иска да няма конфликт.

От друга страна, понякога се кара със случайни хора, без изобщо да е нужно. Примерно на приветлив контрольор в автобуса защо го проверявал като имало много по големи проблеми в държавата (ами това му е работата). Тези изригванията са неуместни и изобщо откъде толкова емоция за такива дребни неща пред непознати хора, а за реални дребни конфликти - нищо.

Дразни ме безразличието му и липсата на участие и мнение, както и това, че все му е неприятно като е възникнал малък конфликт между член на семейството му и други хора, а той "трябва" един вид да го потушава. Какво мислите?

Иначе свекъра ми е много голям нарцисист. Буквално може някой да ни прави на пух и прах пред него, а той не чува, не вижда, даже застава на страна на другите и ни мачка с тях. На другия ден насаме общува с нас все едно нищо не е станало. Също изпада в ужас, когато се чувства злепоставен и се дистанцира от нас, ако сметне че нещо го излагаме. Подиграва мъжа ми, че не е учил висше навреме, че работил като продавач (мъжа ми има доста висока позиция в сферата на тйрговията и изобщо не е просто продавач), че всичко постигнал благодарение на неговите съвети и тн и тн

Сега засега виждам само резултат от тежко възпитание тип "да не се изложим пред хората".

По Лиз Бурбо звучи като травмата на унижението, която преиграва наново вече като възрастен и в ролята на родител...

Мъжът на авторката е копи пейст на баща си, но с подрязани от него криле. Едва ли чак на тези години за първи път чува критики или получава обезценяване от баща си. Най-вероятно от малък е расъл в такава токсична среда.

Много по-лесно е да се правиш на мъж с непознати хора, които  срещаш еднокрактно. Там му избива насъбралото се. Докато при конфликти с познати хора се иска повече от еднокрактно избухване. Иска се отстояване на мнение, на лични граници, понякога се налага и да се прави често. Като например със съседката, която постоянно бучи и все ще е недоволна и той все ще трябва да отстоява себе си и семейството си.

Пази си детето. Не е хубав живота, ако от малък ти е втълпявано, че все си виновен и за нищо не ставаш....

Marinka_, съвсем нормален и възпитан мъж имаш, вероятно по-притеснителен и ортодоксален, но редовите баби и дядовци са същите. Точно обратното на темата, която е за хора с нула чувство за срам и с нула респект от обществото. Все пак не е хубаво детето ви все да е виновно и му обясни, че ще обърка моралния му компас ако се извинява, когато не е виновно детето.

Аз не съм компетентна много, но и моят съвет е да си пазиш детето и ако мъжът е склонен да възприема разговори, да говорите много, за да не го счупи. Поставянето на граници на детето
е редно, но ми се струва, че теб те тревожи  всъщност театрото, което разиграва пред хората с цел да покаже собствената си важност. Има опасност да стане "с другите драг, вкъщи враг".