Помолих се мой близък да оживее. Млад човек, на 39 г. с много тежък инсулт. Беше в кома, състоянието му безнадежно. Отидох и дълго се молих в руската църква. Молих се да оживее. Той почина след два дни.
След това си дадох сметка, че...колкото и ужасно да звучи, но защо се молих да оживее?
Ако беше оживял щеше да е жив труп. Без мозъчна дейност, напълно неподвижен. Жива мъка. Без никакъв шанс да се подобри.
Нагоре четох едно мнение, което извинявам се, но беше страшно елементарно. Нещо от сорта на-болна съм, помолих се да оздравея ама се влоших-значи Бог няма, не ходете да се молите. Не вярвайте.
Разбирам, че човек преживяващ някаква болка, независимо дали физическа или душевна е гневен, отчаян, негативен. Но помислете, не е ли всяка болест, всеки проблем, всяка лична трагедия-изпитание, през което всеки човек рано или късно минава. Просто трябва да се мине и през лошото. Какво значи- помолиш се, не оздравях. Очакваш да влезеш болна и да излезеш здрава ли? Е, няма чак такива чудеса няма, човек сам трябва да извърви пътя на изцерението или решаването на проблема си. Никой не е казал, че този път няма да е трънлив и изпълнен с болка, дори и след молитвата.