Какво ви очаква във втория том:
"Ужас" от Клайв Баркър
Деветнадесета: Тя се мие. Съблечена е до кръста, виждат се големите й гърди, лицето й е лишено от всякакво изражение. Месото е по-тъмно, отколкото на предходните фотографии.
- Миеше се редовно. Не оставяше да изминат дванадесет часа, без да се измие от главата до петите.
- Месото изглежда...
- Развалено?
- Тъмно.
- В малката й стая е доста топло, вътре има и няколко мухи. Те са открили месото и са снесли яйцата си върху него. Да, вече е порядъчно развалено.
- Това част от плана ли е?
- Разбира се. Ако месото я отблъсква, когато е прясно, колко ли противно й се струва, когато е развалено? Това е същността на дилемата й, нали? Колкото по-дълго отлага да се нахрани, толкова по-силно ще бъде отвращението й към храната, с която разполага. Хваната е натясно между ужаса, който изпитва от месото и страха, че ще умре. Кой от двата ще превъзмогне първо?
Стив също бе хванат натясно.
От една страна тази шега вече бе отишла твърде далеч и експериментът на Куейд се бе превърнал в упражнение по садизъм. От друга страна той искаше да научи как завършва историята. Не можеше да отрече, че има нещо пленително в това да наблюдава страданията на жената.
Следващите седем снимки – от двадесета до двадесет и шеста – показваха едни и същи повтарящи се действия. Спане, миене, пикаене, съзерцаване на месото. Спане, миене, пикаене...
После двадесет и седмата.
- Виждаш ли?
Тя взема месото.
Да, взема го с изкривено от ужас лице. Говеждият бут вече е напълно развален, покрит е с малки точици – яйцата на мухите. Гадост.
- Тя го захапва.
На следващата снимка лицето й е заровено в месото.
На Стив му се стори, че усеща вкуса на разложената плът в задната част на гърлото си. Представи си вонята и дори почувства как сокът от гнилото месо се стича по езика му. Как е могла да го направи?
Двадесет и девета: Черил повръща в кофата в ъгъла на стаята.
Тридесета: Седи и гледа масата. Тя е празна. Каната с вода е разбита в стената. Чинията е счупена. Говеждото лежи на пода в слузеста локва.
Тридесет и първа: Тя спи. Главата й е заровена в преплетените й ръце.
Тридесет и втора: Станала е. Гледа отново месото, съпротивлява се на желанието. Гладът, който изпитва, е очевиден. Също и отвращението.
Тридесет и трета: Спи.
- Колко време е изминало? – попита Стив.
- Пет дни. Не, шест.
Шест дни.
Тридесет и четвърта: Фигурата на Черил е размазана, изглежда се блъска в една от стените. Може би си блъскаше главата в нея, Стив не беше сигурен. Не посмя да попита. Част от него не искаше да научи отговора.
Тридесет и пета: Отново спи, този път под масата. Спалният чувал е разкъсан, стаята е осеяна с парчета плат и вълма от вата.
Тридесет и шеста: Тя говори на вратата, говори през вратата, въпреки че знае, че няма да получи отговор.
Тридесет и седма: Черил яде гранясалото месо.
Седи спокойно под масата като първобитна жена в пещерата си, захапала е месото с предните си зъби и го разкъсва. Лицето й отново е безизразно, цялата й енергия е вложена в това, което прави. Трябва да се нахрани. Да яде, докато гладът изчезне, докато агонията в стомаха и гаденето в главата й преминат.
Стив гледаше втренчено фотографията.
*
Стивън влезе в рецепцията. Някъде наблизо се разнесе тропот от бягащи стъпки, последван от викове и изсвирване. Но никой не дойде да притеснява Стив и той се сприятели с брадвата.
Първо й се усмихна.
Извивката на острието му се усмихна в отговор.
После я докосна.
На брадвата изглежда й харесваше да бъде докосвана. Беше прашна и не беше използвана от дълго време. Твърде дълго. Тя искаше да я вземат, да я галят и да й се усмихват. Стив я свали внимателно от скобите и я мушна под якето си, на топло. После излезе от рецепцията, мина през люлеещите се врати и тръгна да търси другата си обувка.
"Адска надпревара" от Клайв Баркър
През този септември Адът излезе на улиците и площадите на Лондон от ледните дълбини на Деветия кръг, твърде студен, за да го стопли дори зноят на циганското лято. Както винаги, бе подготвил плановете си внимателно, защото плановете бяха планове, което ще рече несигурни. Този път бе действал малко по-педантично от обикновено - бе проверил всяка подробност два-три пъти, за да е сигурен, че има всички шансове да спечели важното състезание.
Никога не му бе липсвал състезателен дух, беше изправял огъня срещу плътта милион пъти през вековете, като понякога бе печелил, но по-често бе губил. В крайна сметка залозите бяха в основата на неговия напредък. Без стремежа на хората да се конкурират, да се пазарят и обзалагат, Пандемониум* отдавна щеше да е опустял. Танци, кучешки надбягвания, надсвирване: всичко бе състезание, в което, ако бе достатъчно съобразителен, можеше да спечели една-две души. Затова Адът дойде в Лондон през този ясен ден - да се надбягва и да спечели, ако успее, достатъчно души, които да измъчва през следващото столетие.
*
В една тясна безименна алея западно от „Фетър Лейн”, където сенките бяха особено гъсти, мерцедесът спря. Скрит зад ъгъла на двадесетина метра от колата, Камерън видя как шофьорът отвори вратата и мъжът без устни, следван плътно от двойника на Войт, слязоха от нея и влязоха в една невзрачна сграда. Когато и тримата се скриха от погледа му, той подпря велосипеда си на стената и ги последва.
На улицата цареше гробовна тишина. От това разстояние ревът на тълпата звучеше като шепот. Сякаш тази алея беше част от съвсем друг свят. Свят на пробягващи сенки на прелитащи птици, сгради със зазидани прозорци, лющеща се боя, миризма на гнило в застиналия въздух. В канавката лежеше мъртъв черен заек с бяло петно на врата – нечий изгубен домашен любимец. Рояк от мухи излитаха и кацаха по него, ту уплашени, ту настървени от глад.
Камерън се промъкна колкото се може по-тихо до отворената врата. Предпазливостта му се оказа излишна. Тримата мъже отдавна бяха напуснали тъмния коридор. Въздухът в преддверието бе студен и миришеше на влага. С безстрашен вид, но свито сърце, Камерън влезе в сградата със зазидани прозорци. Тапетите в коридора имаха лайнян цвят, боята на цокъла – също. Сякаш вървеше в черво, в червото на мъртвец - студено и гадно. Стълбището в дъното на коридора бе срутено и блокираше достъпа до горния етаж. Мъжете явно не бяха продължили нагоре, а надолу.
До неизползваемото стълбище имаше избена врата и Камерън чу гласове, които идваха изпод земята.
„Сега или никога”, помисли си той и отвори вратата само толкова, колкото да се промъкне в тъмнината зад нея. Въздухът беше леден. Не просто студен или влажен, а мразовит. За миг си помисли, че е влязъл в хладилен склад. Дъхът му излизаше като пара, направо му идеше да затрака със зъби.
„Късно е да се връщам”, каза си Камерън, и заслиза по хлъзгавите, сякаш покрити със скреж стъпала. Тук тъмнината не беше толкова непрогледна. В долния край на дългото стълбище мъждукаше бледа светлина, чийто студен блясък нямаше нищо общо с дневната светлина. Камерън погледна с копнеж към отворената врата зад него. Тя изглеждаше изключително примамлива, но той бе любопитен, много любопитен. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи да слиза.
Миризмата, която изпълваше мястото, го удари в ноздрите. Той имаше слабо обоняние и още по-лош вкус, както обичаше да казва жена му. Тя твърдеше, че Камерън не може да различи чесъна от розата и вероятно бе права. Обаче миризмата в това подземие му напомни за нещо, нещо, което предизвика киселини в стомаха му.
Кози. Миришеше – ех, жена му да беше тук, за да й каже, че се е сетил – миришеше на кози.
Вече беше в долния край на стълбите, на шест, може би девет метра под земята. Гласовете все още звучаха приглушено, сякаш идваха иззад втора врата.
Стълбището свърши и Камерън се озова в малка стая. Стените й бяха зле варосани и надраскани с неприлични графити, главно изображения на сексуални сцени. На пода имаше канделабър със седем гнезда. Две от опушените свещи бяха запалени и горяха с мръсен, почти синкав пламък. Сега миризмата на кози бе по-силна и бе примесена с някакъв отвратително сладникав аромат, достоен за турски бордей.
В стаята имаше две врати и разговорът идваше иззад едната. Като стъпваше предпазливо по хлъзгавия под, той се приближи до нея и наостри уши, за да чува по-ясно гласовете. Звучаха напрегнато.
- ...побързай...
- ...правилните умения...
- ...деца, деца...
Смях.
- Вярвам, че утре всички ние...
Отново смях.
Изведнъж му се стори, че гласовете смениха посоката си, сякаш говорещите се приближаваха към вратата. Камерън отстъпи три крачки назад по ледения под, като едва не събори свещника. Пламъчетата потрепнаха и запращяха.
Трябваше да избере – или стълбите, или другата врата. Стълбите бяха пътя за бягство. Ако ги изкачеше, щеше да е извън опасност, но никога нямаше да разбере. Никога нямаше да узнае защо беше толкова студено, защо бяха сини пламъчетата, защо миришеше на кози. Вратата беше възможност. Като отстъпи към нея, без да отделя очи от отсрещната врата, той натисна леденостудената месингова дръжка. Тя се завъртя с известно затруднение и той се скри зад нея точно когато се отвори отсрещната врата. Двете движения бяха в абсолютен синхрон.
Господ беше с него.
Докато затваряше вратата обаче, разбра, че е направил грешка. Господ изобщо не беше с него.
Игличките на студа пронизаха главата, зъбите, очите, пръстите му. Имаше чувството, че са го хвърлили гол върху айсберг. Кръвта сякаш застина във вените му; слюнката замръзна на езика му, усети боцкане по лигавицата на носа си, тъй като слузта по нея се превърна в ледени кристалчета. Студът сякаш го парализира, не можеше дори да се обърне.
Като движеше едва-едва ръцете си, Камерън заопипва джобовете си за запалката с пръсти, толкова вцепенени, че можеха да ги отрежат, без да усети.
Запалката залепна за дланта му. Влажните му от пот пръсти вече се бяха покрили със скреж. Той се опита да я запали като щит срещу тъмнината, като щит срещу студа. След дълги опити от нея най-сетне изскочи малко пращящо пламъче.
Помещението бе голямо: истинска ледена пещера. Стените и неравният таван засияха с множество блестящи искрици. Над главата му висяха остри като копия ледени сталактити. Подът, на който едва се крепеше, се спускаше под наклон към една дупка в средата на помещението. Краищата и стените на отвора, широк метър и половина-два, бяха така плътно покрити с лед, сякаш в мрака се бе изливала река, която внезапно бе замръзнала.
Камерън се сети за Ксанаду от поемата**, която знаеше наизуст.
Видения от друг Албион…
Където Алф – свещената река тече,
провира се през пещери необозрими
и чезне в дълбините на мрачното море.
Ако тук долу наистина бе имало море, то бе замръзнало. Застинало навеки като смъртта.
Единственото, което можеше да направи, бе да се задържи прав, за да не се подхлъзне по наклонения под към неизвестността. Пламъчето на запалката трепна и угасна, сякаш духнато от леден полъх.
- Мамка му – изруга Камерън, потъвайки отново в непрогледна тъмнина.
Така и не разбра дали гласът му привлече вниманието на тримата отвън или Бог напълно го изостави в този момент и ги подтикна да отворят вратата. Но тя зейна така внезапно, че блъсна Камерън и го събори. Напълно вцепенен от студ, той не можа да запази равновесие и се просна на ледения под, а помещението се изпълни с миризмата на кози.
* Столицата на ада в поемата „Изгубеният рай” на Джон Милтън. Днес названието се употребява в англ. език като синоним на преизподня. – Б. пр.
** Поемата „Кублай хан” от английския поет Самюъл Тейлър Колридж. – Б. пр.
"Джаклин Ес – последна воля и завещание" от Клайв Баркър
Боже мой, мислеше си тя, това не може да е живот. Ден след ден: скуката, досадната работа, разочарованието.
Господи, молеше се тя, избави ме, освободи ме, разпъни ме на кръст, ако трябва, но ме спаси от нещастието.
Вместо да чака спасителната му благословия, един скучен ден тя взе бръснарското ножче от самобръсначката на Бен, заключи се в банята и си сряза китките.
Когато Бен застана от другата страна на вратата, едва чу гласа му заради туптенето в ушите си.
- Вътре ли си, скъпа?
- Махай се - каза му тя или поне така й се стори.
- Прибрах се по-рано, любима моя. Трафикът беше слаб.
- Моля те, махни се.
От усилие да говори се свлече от тоалетната чиния - падна в локвите кръв, които вече изстиваха върху белите плочки на пода.
- Скъпа?
- Махни...
- Скъпа.
- Се.
- Добре ли си?
Нещастникът вече блъскаше по вратата. Не разбираше ли, че тя не може, че тя няма да му отвори?
- Отговори ми, Джаки.
Тя изохка. Не успя да сподави стона си. Болката не беше толкова лоша, колкото бе очаквала, но се чувстваше зле - все едно я бяха ритнали в главата. Все пак той нямаше да се добере навреме до нея, дори да разбиеше вратата. Вече не. Беше късно.
Бен разби вратата.
Джаклин вдигна очи и го изгледа през въздуха, така сгъстен от усещането за смърт, че с нож да го режеш.
- Прекалено късно – каза му тя или поне така й се стори.
Но не беше.
*
„Боже мой - помисли си тя, – ама че самоубийство. Жива съм.”
Лекарят, който Бен бе наел, беше прекалено любезен. Само най-доброто, беше й обещал той. Само най-доброто за моята Джаки.
- Няма нищо – увери я лекарят, - което да не можем да оправим с малко усилие.
Защо не говореше направо? И без това не му пукаше. Нямаше представа как се чувства.
- Често си имам работа с женски проблеми като вашите – довери й той, излъчвайки добре заучено съчувствие. – Срещат се в епидемични пропорции сред жените на определена възраст.
Тя беше само на тридесет. Какво се опитваше да й каже? Че е навлязла преждевременно в менопауза?
- Депресия, пълно или частично затваряне в себе си, всевъзможни по вид и размери неврози. Не сте само вие, повярвайте.
„О, да, само аз съм – помисли си Джаклин. – Вътре в главата ми, съвсем сама и си нямаш идея какво е.”
- Ще ви оправим за нула време, скоро ще припкате весела като агънце.
„Аз съм агне, така ли? За агне ли ме мисли той?”
Лекарят изгледа замислено грамотите си в рамки, после добре поддържаните си нокти и накрая химикалите и бележника върху бюрото. Но не и Джаклин. Гледаше навсякъде, само не и към нея.
- Знам – продължи той, - какво сте преживели и знам, че е било травмиращо. Жените имат определени нужди. И ако те не бъдат задоволени...
Този пък какво знаеше за женските нужди?
„Ти не си жена” – помисли си тя.
- Какво? – попита той.
Нима беше казала последното на глас? Тя поклати глава, отказваше да говори. Лекарят продължи, влизайки отново в ритъм:
- Няма да ви подлагам на безкрайни терапии. И вие не го искате, нали? Искате малко окуражаване и нещо, което да ви помогне да спите нощем.
Започваше да я нервира, при това сериозно. Снисходителността му нямаше граници. Всезнаещ и всевиждащ баща, ето на какъв се правеше. Сякаш бе благословен с чудодейната способност да вниква в женската душа.
- Разбира се, в миналото съм подлагал пациентите на терапии. Но между нас...
Той я потупа леко по ръката. Бащина длан върху опакото на нейната ръка. Жест, който би трябвало да я поласкае, окуражи, може би дори да я съблазни.
- ...между нас да си остане, това са дълги разговори. Безкрайни разговори. Честно, каква ползва има от тях? Всички имаме проблеми. Не можем да ги изприказваме, нали?
„Ти не си жена. Не приличаш на жена, не знаеш какво усеща една жена...”
- Казахте ли нещо?
Тя поклати глава.
- Стори ми се, че казахте нещо. Моля, чувствайте се свободна да говорите открито с мен.
Джаклин не отговори и на него изглежда му омръзна да интимничи. Стана и отиде до прозореца.
- Мисля, че най-доброто решение за вас...
Беше застанал срещу светлината – затъмняваше стаята и скриваше гледката към черешовите дървета на моравата отвън. Тя се загледа в широките рамене и тесния му ханш. Расов мъж, както би се изразил Бен. Не беше създаден да ражда деца. С такова тяло бе създаден да преправя света. Ако не света, то поне умовете на хората.
- Мисля, че най-доброто решение за вас...
Какво знаеше той с този ханш и с тези рамене? Беше прекалено мъжествен, за да я разбира.
- Мисля, че най-доброто решение за вас е един курс с успокоителни...
Погледът й се премести върху кръста му.
- ...и ваканция.
Сега мислите й бяха насочени към тялото, скрито под дрехите му. Към мускулите, костите и кръвта под еластичната кожа. Тя си го представи от всички страни, измери го с поглед, прецени издръжливостта му, после се съсредоточи и си помисли:
„Стани жена.”
И щом абсурдната идея й хрумна, тялото започна да се променя. За съжаление не се преобрази като в приказките, плътта му се съпротивляваше на тази магия. Джаклин пожела мъжките му гърди да станат женски и те започнаха да се издуват по най-прелестен начин, докато кожата не се пръсна и гръдната кост не експлодира. Тазът му, разпънат до краен предел, се счупи по средата; мъжът изгуби равновесие и се просна върху бюрото, после се втренчи в нея с пожълтяло от шока лице. Заоблизва устни, отново и отново, в търсене на влага, която да му помогне да проговори. Устата му бе пресъхнала, думите му бяха мъртвородени. Единствените звуци, които издаде, излязоха измежду краката му – плискането на кръвта и глухото тупване на червата върху килима.
Джаклин изпищя при вида на абсурдното чудовище, което бе създала, отдръпна се в далечния край на стаята и повърна в саксията на фикуса.
„Боже мой – помисли си тя, - ама че убийство. Дори не го докоснах.”
*
- Ти си курва! Курвите не разбират нищо: те са невежи, болни животни! - изплю той. – О, да, ти си лукава, признавам. Но такава е всяка уличница, принудена да се самоиздържа.
Тя се изправи. Линдън очакваше някъв прибързан отговор. Но не получи такъв, поне не устно. Вместо това усети как лицето му се изопва, сякаш някой го опъва.
- Какво... правиш? – заекна той.
- Какво правя?
Очите му се се превърнаха в цепки, сякаш беше дете, което имитира чудовищен ориенталец, устата му се разтегли в широка блестяща усмивка.
- Спри... – изрече с мъка той.
Джаклин поклати глава.
- Курва – повтори предизвикателно Линдън. Тя продължи да го гледа мълчаливо. Лицето му се разтрепери под натиска, мускулите му се загърчиха.
- Полицията... – напъна се да каже той. – Само да ме пипнеш с пръст...
- Няма. – Тя засили натиска. Линдън усети как напрежението се пренася под дрехите му, как кожата му се разпъва, как го дърпат все по-яростно. И разбра, че няма да издържи. Някоя част от него щеше да поддаде под тази неумолима атака и да се разскъса. А зейнеше ли веднъж в тялото му рана, нищо нямаше да й попречи да го разпори докрай. Той обмисли това със завидно хладнокръвие, като продължаваше да се тресе и да я ругае през принудителната си усмивка.
- Путка! Сифилистична путка!
"Не изглежда уплашен", помисли си тя.
Въпреки екстремното състояние, в което се намираше, той беше преизпълнен с такава омраза, че не изпитваше и помен от страх. Ето, лицето му беше изкривено до неузнаваемост, но пак я нарече курва.
И тогава се цепна.
Цепнатината започна от горната част на носа му и се изкачи по челото, после се спусна надолу, като разполови устните и брадичката му, след това шията и гърдите. Ризата му почервеня за броени секунди, тъмното му сако потъмня още повече, маншетите и крачолите на панталоните подгизнаха от кръв. Кожата на ръцете му се свлече като чифт хирургически ръкавици, от двете страни на съдраното му лице провиснаха два алени кръга като слонски уши.
Ругатните бяха секнали.
Беше умрял от шока още преди десет секунди, но Джаклин продължи да го обработва отмъстително – свали кожата му на ивици и ги разхвърли из стаята, докато Линдън, мокър и лъщящ в червения си костюм, червената риза и лъскавите си червени обувки, не доби малко по-сантиментален вид, поне в нейните очи. Доволна от резултата, тя го освободи. Тялото му се свлече в локва кръв и не помръдна повече.
*
Лятото си отиваше и нощите станаха студени. За да се стопли, Джаклин понякога лягаше на пода (беше ги помолила да махнат леглото) и караше тялото си да се вълнува като повърхността на езеро. Без секс то отново се бе превърнало в загадка за нея; тогава осъзна за пръв път, че физическата любов е била изследване на тази най-интимна и все пак най-непозната нейна част – плътта й. Беше научила най-много за себе си, докато бе прегръщала някой друг: беше видяла ясно материята си едва когато бе почувствала чужди устни върху нея, нежни и любящи. Замисли се отново за Васи и езерото се развълнува като при силна буря. Гърдите й се разлюляха като надиплени планини, коремът й се раздвижи на приливи и отливи, през трептящото й лице започнаха да преминават течения, които се плискаха в устата й и оставяха след себе си следи, каквито вълните оставят върху пясък. В спомените му тя се променяше като водата, затова споменът за него я караше да се разтича.