История с неочакван край.

Зад гърба си бе оставила приятелите си, шумния квартал, веселите съботни сбирки, отегчените си колеги и почти целия си досегашен живот, но сега не мислеше за тях - те бяха вече минало. Вярно, щяха да й липсват, но нямаше как - трябваше да го направи, трябваше да избяга.
Откакто се появи в живота й, ежедневието й се преобърна и нищо не беше вече същото. Обсеби ума й, душата й и накрая присвои сърцето й. Отначало всичко беше прекрасно, завладя я, цялото й същество беше покорено от тази неестествена красота на чувствата. Но после нещата се промениха, загубиха химеричния си чар и всичко сякаш се превърна в пепел. Тогава тя взе решението.
Бе мислила дълго, и поне засега не можеше да се отърве от тягостното чувство, че бяга от себе си и оставя нещо недовършено. Но нали навън я очакваше ново начало, или поне така си мислеше...

"Но нали навън я очакваше ново начало, или поне така си мислеше ... и й се искаше, толкова много й се искаше!
Тя се запозна с него миналото лято, от начало всичко беше, като в сън - розите, свещите, разходките по крайбрежието и дългите разговори на лунната светлина ... Магия, която й се искаше да не свършва никога.
Неочаквано някой я блъсна в тълпата и прекъсна мислите й. Погледна си часовника. Сигурно вече бяха забелязали отсъствието й. Лека тръпка премина по тялото й. Но тя вече не се интересуваше от последствията, интересуваше я само влака, който се очакваше да пристигне всеки момент.
Отвори чантата да провери билета си и видя снимката му. В бързината бе забравила да я махне от там. Не искаше вече нищо да й напомня за него. Скъса я и я изхвърли в един кош. И вече като, че ли беше по - спокойна - нямаше я снимката, нямаше го и спомена. "А дали беше така!?!" - помисли си тя, с мъка докосна синината на скулата си и ..." 

"А дали беше така!?!" - помисли си тя, с мъка докосна синината на скулата си и ... се огледа страхливо. - А, ако я беше проследил?! Студена тръпка премина през тялото и...

        Студена тръпка премина през тялото и...имаше натрапчивото чувство,че някой я наблюдава.
Обърна се и видя до болка познат силует.Изтръпна.Но той не идваше към нея...

Но той не идваше към нея, просто защото всъщност не беше той. Постоянното чувство на параноя беше едно от нещата, от които искаше да се оттърве, бягайки от него и от всичко останало. Както, разбира се, и от непреодолимото привличане, което все още изпитваше към него, въпреки всичките му постъпки. "Ти си жертва на Стокхолмския синдром" често й казваше Лили, най-близката й приятелка и човека, който знаеше всичко за нея. Но дори и на нея не каза, че заминава...
Отърси глава. Трябваше да спре да гледа назад и да се вторачи напред. Време беше да помисли за мястото, на което отиваше. Никога не беше стъпвала там, но...

Никога не беше стъпвала там, но някак си подсъзнателно знаеше, вярваше, че там ще бъде щастлива. Щом там я чакаше един много скъп за нея човек и щом вече имаше него ... Тя нежно докосна корема си и лицето й грейна в прекрасна усмивка.
Тя взе съдбоносното решение да избяга веднага след, като една сутрин видя положителния ...
 

Тя взе съдбоносното решение да избяга веднага, след като една сутрин видя положителния отговор, че е одобрена да започне работа в компанията. 
Не можеше да повярва на късмета си! Гледаше невярваща писмото, препрочиташе го ред по ред и ту се смееше, ту плачеше, разглеждаше почерка, взираше се в печата, докато накрая повярва, че то беше реално, бяха избрали НЕЯ!
Сред многото интелектуалци, с които се бе запознала докато изчакваше реда си да я повикат тогава, тя се чувстваше прекалено малка и незначителна и почти се беше отказала да се яви на интервюто, когато секретарката се показа през вратата със списък в ръка и изкрещя името й така, че всички погледи се заковаха в нея и тя потръпна като подплашено животинче.
След всичко, което й се беше случило, писмото беше лъчът светлина, който щеше да огрее мрачната й съдба.
Тя мислеше за него в купето на експреса, представяше си бляскавото си бъдеще, докато погледът й не се премрежи, клепките й натежаха и тя се унесе в сладка дрямка.
Пред купето стоеше висок мъж. Шапката му почти закриваше очите, шалът обгръщаше половината лице, а очилата допълните заличаваха истинската му самоличност. Той се чудеше как да й го съобщи, така че тя да не изпадне в истерия. Бавно отвори вратата на купето и...


 

 
Бавно отвори вратата на купето и още по - бавно пристъпи към нея.
- Госпожице! Събудете се! - тихо прошепна той.
Тя отвори очи и погледна недоумяващо.
- Трябва незабавно да напуснете това място! Моля ви! - каза той, хвана я за ръката и я накара да се изправи.
- Кой сте вие!?! Как така ще тръгвам някъде с вас!?! Да не сте луд? - не спираше тя с въпросите.
- За ваше добро е. Тръгвайте с мен и не задавайте излишни въпроси. Времето ни изтича. - този път почти й се скара той.
Тя не знаеше, как да постъпи. Но в гласа му имаше нещо, което я караше да му се довери. Бързо излязоха и се затичаха към последния вагон. Когато достигнаха последната врата, той спря, засили се и с крак счупи стъклото на прозореца. Силен вятър се блъсна в лицето й.
- Скачай! - изкрещя й той.
- Не мога! - изплака ужасена тя.
- Тогава ще скоча първо аз и ще те чакам. - каза той и в същия момент поглеждайки зад нея над рамото й пребледня. Все пак те бяха тук. Чу той познати гласове.
Нямаше никакво време за губене. Той погледна към прозореца, прегърна я силно и ...

Нямаше никакво време за губене. Той погледна към прозореца, прегърна я силно и се опита да я изтласка, но тя така се беше притиснала в него, че без и двамата да съзнават какво става изведнъж полетяха, приземиха се върху влажната земя и се претърколиха няколко пъти. Останаха вцепенени за няколко минути, вкопчени един в друг, никой не помръдваше. Пръв се опомни мъжът.
–Изабел? - тихо промълви той. Тя мълчеше. Започна бавно да опипва тялото й, за да се увери, че няма нищо счупено, провери пулса й, и след като се убеди, че тя беше жива, реши да почака докато дойде в съзнание.
Тя бавно отвори очи, погледна го и тогава го разпозна. Той беше свалил шапката, беше открил лицето си и в миг тя усети бавно да я облива вълна на успокоение.
-Джеф, как така...какво стана...защо ти? - главата й беше пълна с въпроси, които искаше да зададе едновременно.
Познаваше го добре. Бяха израснали заедно, бяха си играли толкова много като деца, а после постепенно бяха загубили връзка. Чуваха се рядко, а още по-рядко се виждаха. Но тя всъщност не знаеше, че той бе тайно влюбен и почти обсебен от нея. Бе я следил тайничко през годините и никой детайл от живота й не му беше чужд.
Съвсем случайно беше в града, където тя живееше. Предната вечер бяха разговаряли дълго и тя му беше споменала, че на другия ден заминава.
Сутринта, когато се събуди му хрумна примамливата идея да я посети в дома й, за да я изненада преди да отпътува. Изпи кафето си, изкъпа се, облече най-хубавия си костюм и закрачи към адреса, който имаше. Когато пристигна на място откри, че в апартамента й е пълно с полицаи. Един услужлив съсед обстойно му разказа, какво се беше случило всъщност. След като разбра...

Един услужлив съсед обстойно му разказа, какво се беше случило всъщност. След като разбра, веднага изтича към улицата, хвана едно такси и се отправи към гарата. Не можеше да я остави сама. Тя имаше нужда от него. Още от самото начало не харесваше този тип. Той се отнасяше арогантно и жестоко с неговата любима, той не я заслужаваше... Няколко пъти беше говорил с нея, но тя отказваше да го послуша. А през последните месеци този негодник дори си беше позволил да й посегне. Нещата бяха стигнали твърде далече, след като цяла вечер се карали, а на сутринта мъжът й започнал да руши апартаментът им, притеснени съседите извикали полиция. Тя изтичала навън почти веднага щом полицаите отвели мъжа й.
"Какво ли го е разгневило толкова много - мислеше си той. - А да ли не се е досетил?!..."

"Какво ли го е разгневило толкова много - мислеше си той. - А дали не се е досетил?! Едва ли. Никой не знаеше за тайната му, дори и жената - обект на чувствата му."
Препичаше. Тънка струйка пот се стече бавно по лицето му. Не се чувстваше никак добре. А трябваше да се погрижи и за нея.
- Какво ще правим сега? - попита Изабел, като се опитваше да премахне някакви тръни от обувката си.
Той не й отговори веднага. Изправи се и огледа мястото. Беше някакъв див пущинак, нямаше път, от тук отдавна не бяха преминавали хора.
- Трябва да намерим помощ. Хайде, ставай! Можеш ли да вървиш? - погледна той нараненото й коляно.
- Мога. Но много се страхувам. От кого бягаме Джеф? - дойде време за неизбежния й въпрос.
- Ще ти кажа, когато му дойде времето. Да тръгваме! - хвана я той за ръка и тръгнаха, опитвайки се да си проправят път през гъсталака.
Вървяха така часове. По мъха на дърветата той се опитваше да се ориентира за посоката. Нямаха представа, къде се намират и това беше единствения начин да разберат поне, на къде да вървят.
- Джеф, ти ли го уби? - тя изстреля, като куршум въпроса си във въздуха.
Той я погледна объркано и ...-

Той я погледна объркано и се чудеше как да избяга от темата. Това, че Изабел за толкова години така и не беше повярвала на историята му, все още го глождеше, особено като знаеше, че това е причината тя да се отдалечи от него.
- Отоговорът на този въпрос винаги ще си остане "не", Изабел, как да призная нещо, което не съм направил?
- Не си ги направил или просто полицията така и не намери нужните доказателства?
Джеф не знаеше дали е повече ядосан или огорчен, толкова енергия беше изгубил през годините в опит да я убеди в невинността си.
- Ако ме смяташ за убиец, защо все още не си побягнала от мен?
Тогава Изабел наистина се зачуди дали може да се довери на този мъж, историята от младостта им така  и си остана неразкрита, а и това как той цял живот се озоваваше някак уж случайно около нея беше толкова съмнително. Някъде в далечината и се мерна някаква къща и...

Някъде в далечината й се мерна някаква къща и усети, как силната светлина, която идва от нея я заслепи силно, причинявайки й болка. Тя извика силно и ... се събуди.
"Какъв беше този сън? Толкова реалистичен!" - помисли си тя все още не напълно отворила очи. Погледна навън през прозореца, влака бе започнал да намалява скоростта си, а на вън вече бе започнало да се смрачава. Някаква силна светлина, която идваше отвън дразнеше очите й и тя не можеше да види почти нищо.
Нима вече беше пристигнала! Опита се да потърси някакъв надпис. Идваше тук за първи път, мястото беше непознато.
Да, тя беше до тук. Изсвистяха спирачките, тя взе нещата си и слезе.
Беше малко провинциално градче. Гарата беше малка, тиха и безлюдна. Огледа се, всичко беше така чуждо, но в същото време така уютно. Наоколо витаеше някакво странно и необяснимо спокойствие, което така силно й липсваха в големия град. И най - вече, тук никой нямаше да я следи, да я ревнува, да й вдига скандали, да я бие ... Тиха въздишка на облекчение се откъсна от гърдите й.
Сега на света беше само тя, тя и детето, което от няколко седмици носеше в утробата си. Съжаляваше за цялото пропиляно време, прекарано с този мъж, съжаляваше за всяка една секунда, която му беше отдала, но беше решила да да се отърси от всичко и да заживее живота си на ново - вече с детето, за детето, чрез детето и въпреки детето.
Тя тръгна надолу по единствената уличка, която откри в тъмнината. Търсеше начин, как да открие адреса, на който отиваше. Малко беше изморена, краката й вече не я държаха, но тя беше щастлива.
Аромат на люляк се носеше във въздуха. Премесен с аромата на пролет и свобода.
Вървеше и дишаше с пълни гърди - "Колко хубаво, че спечели новата работа; колко хубаво, че запази детето; колко хубаво, че е само на 25; колко хубаво, че има толкова много приятели; колко хубаво, че си намери нов дом; колко хубаво, че ...!"
Но както се казва не винаги толкова хубаво е на хубаво, защото до като тя вървеше така нищо неподозираща и унесена в мислите си изведнъж ...

Но както се казва не винаги толкова хубаво е на хубаво, защото докато тя вървеше така нищо неподозираща и унесена в мислите си изведнъж се оказа, че е попаднала в промишлената зона и то съвсем в края й. Тук нямаше табели на улици, нямаше кой да попита, беше хладно и само вой на кучета се чуваше някъде наоколо. Зад фабриките ясно се виждаше гората, която беше извън града. Красива борова гора, с величествени дървета. Измежду тях забеляза малка дървена къщичка, в която някой току ще влезе, но в далечината Изабел не можа да различи мъж или жена. Можеше или да попита там или да обиколи огромните фабрики, с надеждата, че скоро работниците ще излязат в почивка и ще попита някой от тях за посоката. А къщичката отсреща изглеждаше така красива на фона на големите сгради... И все пак кой знае какъв луд можеше да живее в къща накрай града, далеч от всички други. Докато тънеше в съмнения и колебания...