Участвайте тук
Книгата е от българска авторка и описва интернет-зависимостта.
Откъс:
Всичко започна с това, че се включих в интернет и започнах да играя… табла. Да, табла. Обикновена балканска игра, която се оказва, че играят по цял свят. Играят основно канадци, американци, гърци. (Защо има толкова гърци в този чат, не мога да си обясня.) Е, има и много екзотични персони – от Хаваите, Бермудите, Ливан, Израел, Нова Зеландия. Но техният английски е лош и не става забавно. (Не че моят английски е добър – най-вероятно пиша големи глупости, lol.)
Но се уча „в движение“. Табла на английски е backgammon, съкратено bg. Много хора използват това съкращение в псевдонимите си – „king bg“ – и аз в началото (колко глупаво!) си мислех, че по някакъв начин заявяват българската си принадлежност. J (Нали в България по номерата на колите се пише bg.)
За да играеш табла, трябва да се регистрираш с псевдоним. Можеш и да не се регистрираш – тогава играеш като гост, но никой в Зоната не обича гости.
Най-честите оферти са „бърза игра и приятен чат, без гости, моля“. Това е така, защото като гост ти не можеш да говориш – четеш всичко, но си безмълвен. Освен това си само един анонимен номер – „guest1704“. Не че с твоя ник не си анонимен. Пак си анонимен – аз например си крия годините. Откъде ще знаят на колко съм всъщност. Е, когато нещата се задълбочат и си разменим снимки, тогава е друго. Но откъде да знам със сигурност, че не ми е изпратил снимка на свой приятел.
Единствено когато си включат web камерите реално виждаш с кого си играл, кому си изпращал мейл, дори кого си сънувал.
Да, дори сънувал…
– Нали си даваш сметка, че това е бягство от действителността? – казва съпругът ми.
Пил е 2 ракии, станал е заядлив, мивката е пълна с мръсни чинии в двустайната ни панелка, на хладилника от месеци висят сметки за неплатени парно и вода, работата ми ме отегчава, а единственият слънчев лъч – дъщеря ми – е на дискотека L (това пък е тъжната усмивка в интернет).
Е, как да не иска да избяга човек в интернета – там получаваш рози, сърца, целувки, чаши с шампанско, дори един грък (средиземноморска щедрост) ми написа: „Първо шампанското, после диамантите“, lol.
Вярно, на тях това нищо не им коства – едно кликване върху иконката с розите. Но пък колко е приятно след тежък ден, когато си скапан от висене по тролейбусните спирки, да се прибереш и да видиш, че някой ти е изпратил рози. Тези мъже, дето подаряват истински рози, май са изчезващ вид (поне в България).
Още повече, че тези хора се интересуват от мен – питат ме как съм, как ми е минал денят, много ли съм уморена.
Не си спомням съпругът ми скоро да ме е питал как ми е минал денят. Вярно, двамата много сме се отчуждили и си разменяме реплики само на битови теми. Старателно избягваме въпроса с парите, защото обсъждането му неизбежно завършва със скандал. Съпругът ми се изживява като бизнесмен, но всичко, с което се залавя, е все неуспешно и ние все сме на ръба на оцеляването. Впрочем през последните 7–8 години той не се задържа много в България. Връща се у дома за по 1–2 месеца. Отначало много ми липсваше, а и все още много липсва на Поли (Поли – това е общата ни дъщеря). Аз лично вече свикнах L – това е тъжната интернетска усмивка и тя изразява всичко, maybe.
Идвам от моята самота,
отивам в моята самота,
защото, за да бъда сам със себе си,
ми стигат моите мисли.
Не си спомням кой беше казал това. Май Ницше. Но то ме изразява напълно.
Дори помолих Поли да ми го преведе на английски и го изпратих на един канадец, с когото сме/бяхме в много интересни взаимоотношения. Но той се подигра с чувствата ми, после взе да се извинява, аз го преживях като реално влюбване и реална раздяла (дори плаках една вечер), но за това по-късно.