Казват, че е неправилно децата в едно семейство да бъдат противопоставяни посредством сравнения.Всяко от тях е собствен свят и за родителите е недопустимо да показват преимуществата на едното пред другото и обратно, дори в посока даване на положителен пример.
От гледна точка на равнопоставеността и постулатите за еднаквата родителска любов съм съгласна.
Но от друга страна, къде отива състезателното начало? Разумно ли е напълно да се лишим от него?
Признавам, объркана съм и искам да изградя яснота по този въпрос.
Давам пример. Големият ми син е болезнено чувствителен, от осем годишен чете Макиавели, познава в детайли световната история и тенденциите в световната политика, може да спори по тези въпроси с обосновани аргументи. Същевременно, абсолютно неспособен е да се грижи за себе си, навиците ги градим трудно и с усилия. Колкото е невероятен, толкова е и труден.
Малкият няма особени интереси, не проявява особена любознателност. Но е отговорен, трудолюбив, спокоен, уравновесен и самостоятелен. Лесното дете-мечта за всеки родител.
И двете ми деца са уникални сами по себе си. И същевременно по уникален начин са различни.
Много бих искала да си повлияяват с положителните си черти.
Как бих могла да се възползвам от тази невероятна възможност, така че това да бъде максимално полезно за тях двамата, без да ги противопостави?
Използвате ли състезанието във възпитанието или подходът ви е абсолютно индивидуален?
На тази тема ме наведе една друга тема, да поговорим за това, моля?
От гледна точка на равнопоставеността и постулатите за еднаквата родителска любов съм съгласна.
Но от друга страна, къде отива състезателното начало? Разумно ли е напълно да се лишим от него?
Признавам, объркана съм и искам да изградя яснота по този въпрос.
Давам пример. Големият ми син е болезнено чувствителен, от осем годишен чете Макиавели, познава в детайли световната история и тенденциите в световната политика, може да спори по тези въпроси с обосновани аргументи. Същевременно, абсолютно неспособен е да се грижи за себе си, навиците ги градим трудно и с усилия. Колкото е невероятен, толкова е и труден.
Малкият няма особени интереси, не проявява особена любознателност. Но е отговорен, трудолюбив, спокоен, уравновесен и самостоятелен. Лесното дете-мечта за всеки родител.
И двете ми деца са уникални сами по себе си. И същевременно по уникален начин са различни.
Много бих искала да си повлияяват с положителните си черти.
Как бих могла да се възползвам от тази невероятна възможност, така че това да бъде максимално полезно за тях двамата, без да ги противопостави?
Използвате ли състезанието във възпитанието или подходът ви е абсолютно индивидуален?
На тази тема ме наведе една друга тема, да поговорим за това, моля?
Само дето тогава майка ми ме сравняваше с когото и да е, като се почне от брат ми и се стигне до съученички. Аз бях от втория тип деца. Нито веднъж не проявих ревност или завист към тези, с които ме сравняваха, ама няма толкова гадно нещо- да се чувстваш недооценен. На втория тип деца, които са малко по-чувствителни и своенравни, по-скоро ще им повлияе ако се подкрепят и се подхоща по-човешки. Сега го пиша с усмивка, но ми е било зле тогава. 
. Наблегнах не на "приеми ги", а на "такива, каквито са" без непременно да си поставяш за цел да ги променяш. И при моите деца е така - различни са и ми се иска да са по-еднакви, например с най-малкото ми дете, в което всички хубави черти, които има, са си просто вродени. Но след 2-3 години опити да ги променя чрез даване на пример, вече се отказах, защото е безрезултатно, а последствията могат да бъдат не само негативни чувства между тях самите, но и дистанциране от майката, защото стремежът за промяна, те могат да го възприемат като неодобрение... Искам да кажа, че това което ние наричаме недостатъци, то си е просто характер и няма как да се промени. 