Как да приобщя сина си и дъщеря си към специалните деца?

  • 2 417
  • 20
  •   1
Отговори
  • София
  • Мнения: 3 108
Здравейте на всички, които участват в този форум!
Това е първият ми постинг тук, и честно казано, малко се притеснявам дали ще успея да изразя по най-добрия начин това, което ми се върти в главата от известно време.

Ще започна по-отдалече.  Първите 18 години от живота ми преминаха в "светлия" ореол на строящия се комунизъм. Тогава "нямаше" инвалиди, бедни,  деца с аутизъм или други заболявания. За това не се говореше. Никога не съм имала досег с хора с проблеми и досега се чувствам неловко, когато ги срещна на улицата. Например, понякога виждам на улицата сляп човек, и не знам дали няма да се обиди, ако му предложа помощта си да го преведа на светофара. Или пък ако срещна човек в инвалидна количка, винаги се появява едно такова глупаво притеснение дали да го погледна или не....притеснявам се, ако го погледна, да не си помисли, че съм се вторачила от любопитство; ако пък не го погледна въобще, да не си помисли, че го отминавам с пренебрежение. Сигурна съм, че много от хората преживяват подобна дилема, когато се срещат с вашите деца. Четох темата ви за това какво намирате за нормално като поведение от страна на околните. Според мен, в много случаи хората са добронамерени, но просто не могат да намерят верния начин да се изкажат; понякога любопитството, което на вас естествено ви тежи, е начин за тях да покажат интерес, да завържат разговор....Поне аз така си мисля...

Бих искала да възпитам децата си така, че те да нямат такива притеснения, когато порастнат. Искам да ги науча да приемат всички хора като пълноценни и пълноправни, дори когато в нещо са различни и имат специфични проблеми. Това лято на морето често срещахме едно момче със синдром на Даун. Един ден двамата с Косьо се засякоха в морето. Момчето страшно се радваше на водата и по всичко личеше, че много му се иска да се научи да плува. Моят син правеше в това време разни номера с потапяне и гмуркане, и момчето беше просто очаровано. То отиде при сина ми и го пита "Как го правиш?".  Говореше малко завалено и Косьо не можа много да го разбере, но в процеса на общуването, с жестове и мимики те двамата все пак успяха да се разберат доста добре. Косьо му показваше "номерата" си, а другото момче се опитваше да ги повтори. Накрая то прегърна Косьо и го целуна по бузата. Бях много радостна, че Косьо нито за момент не прояви някакво недоволство или недоумение, а го прие съвсем нормално. В същото време наблюдавах родители, които по неизвестни за мен причини дърпаха децата си по-далеч от момчето.

Разказах всичко това, за да стигна до идеята, която ми се върти в главата от известно време. Дано ме разберете правилно и да не засегна някого от вас! Исках да попитам, дали правите отвреме-навреме среща на мамите и децата от този форум, и ако да, то дали е уместно някой път да дойдем и ние? Може би тази идея звучи малко странно...не знам, но наистина бих искала да се запозная с вас и децата ви!

Постингът ми сигурно стана дълъг.....прегръщам ви и ви желая много любов и радост с дечицата ви, независимо от трудностите!

# 1
  • София
  • Мнения: 4 412
Аз, лично ти благодаря за постинга! И аз съм възпитана по комунистическо време и нямам много представа как да се държа, т.е. аз се опитвам да се държа както ми подскавза сърцето. например на хората с бял бастун почти винаги поматгам да пресекат, защото ги виждам, че се оглеждат, ама това не е толкова важно.
Но за децата - честно казано считам, че да приема различните хора е част от правилното възпитание. Иначе твоето дете ти е подсказало как трябва да се държим. Мисля, че трябва да се обясни част от заболяването (или защо това дете е малко по различно), за да знае детето как да се държи. И си добре дошла на нашите срещи!

# 2
  • Мнения: 4 414
Здравей:)
на първо време можете да дойдете на Коледното парти. ето тук е темата за записване Laughing
 децата се учат подражавайки на възрастните. ако не се дърпат и не им се отказва обяснение, когато питат, те приемат различните, като част от света. така си мисля аз.
радвам се, че си се престрашила да пуснеш този пост. аз лично, не врвам някой да се обиди  bouquet

# 3
  • София
  • Мнения: 3 108
Ох, камък ми падна от сърцето! Благодаря много за хубавите отговори, наистина се радвам сега, че ви писах! Благодаря, че сте ме разбрали правилно!

Благодаря и за поканата за Коледното парти. Ще си помислим, защото трябва да съгласуваме и с таткото все пак Simple Smile, но ще следя темата. Ако не сега на Коледа, то живот и здраве, по-нататък непременно ще дойдем на друго събиране!

# 4
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Мерси за хубавия постинг!
Очаровението от срещата с теб само се засилва! Рядко е в днешно време някой да ти покаже нещо наистина хубаво - а ти се показа като мила и сърцата жена, готова да помогне на нуждаещите се и да разбере нуждата от един по-толерантен свят, но и нуждата ние да го сътворим със своите си ръце, а не да чакаме да стане чудо!
Ще ми бъде много приятно пак да се видим!
И наистина ще е добре повече хора да мислят поне отчасти като теб!

# 5
  • София
  • Мнения: 4 883
   Темата е много чаровна и искам да споделя моето мнение...
Винаги съм искала моят син да има за приятелчета много специални деца и непрекъснато го поощрявам да общува с тях и да им подава пръв ръчичка за приятелство. Просто се опитвам на невръстната възраст, на която е , да му обясня, че всички деца са еднакви-слънчеви и усмихнати, обичат да имат приятели, да бъдат гушкани и обичани..
В нашата градинка има две красиви специални момиченца с ДЦП...Винаги, когато ги види, моят син се затичва към тях, подава им ръчичка, показва им играчката, която в момента носи...А аз се чувствам истински горда мама, че си имаме такива специални приятелчета..И се надявам всички около нас да ни видят колко чистота и сияние има помежду ни.....И да постъпват по същия начин..

# 6
  • София
  • Мнения: 3 108
В нашата градинка има две красиви специални момиченца с ДЦП...Винаги, когато ги види, моят син се затичва към тях, подава им ръчичка, показва им играчката, която в момента носи...А аз се чувствам истински горда мама, че си имаме такива специални приятелчета..И се надявам всички около нас да ни видят колко чистота и сияние има помежду ни.....И да постъпват по същия начин..

Браво на Бобо! Убедена съм, че децата се отнасят към специалните си другарчета по начина, по който родителите им се отнасят. Ако родителите ги дърпат далече от такива деца  и самите те се отнасят с неприязън към тях, тогава децата им несъзнателно възприемат отношението им. Много хубаво, че имате такива приятелчета!

# 7
  • Анкх-Морпорк
  • Мнения: 3 475
Много е мило, че задаваш такива въпроси и си се сетила за това.
Моето момченце има сензорно-интегративна дисфункция и има нужда да общува с деца, макар самия той всъщност да избягва общуването. На 2 г. и половина все още не говори и се държи като по-малко дете.
Ако искаш някой път да се разходим в Южния парк, на вас удобно ли ви е?

# 8
  • София
  • Мнения: 3 108
Много е мило, че задаваш такива въпроси и си се сетила за това.
Моето момченце има сензорно-интегративна дисфункция и има нужда да общува с деца, макар самия той всъщност да избягва общуването. На 2 г. и половина все още не говори и се държи като по-малко дете.
Ако искаш някой път да се разходим в Южния парк, на вас удобно ли ви е?

Южният парк ни е далечко, но сме с кола и можем да дойдем. Преди там живееше една приятелка и сме ходили неведнъж да разхождаме децата, така че няма проблем.  Simple Smile Само дано времето мъничко се постопли! Ще си пишем на бележки! Аз през седмицата съм на работа, но можем да се видим някоя събота или неделя.

# 9
  • Кацнала на едно дърво.
  • Мнения: 3 192
Това е страхотна тема, браво на sweetkids_mama!
Аз съм дефектолог по образование, да се похваля.  Blush
Ще дойдем със сина на коледния празник, при това, с най-голямо удоволствие!  Hug

# 10
  • Мнения: 2 232
Едва ли някоя мама би се обидила от подобен постинг- а напротив -би се зарадвала , че се намират и хора като теб.Аз лично се просълзих като четох...
  bouquet

# 11
  • Мнения: 2 032
Една от малкото човешки и нормални теми напоследък.
Надявам се повече родители да се замислят по този начин. Преди (доста) време работих на благотворителни начала със специални деца в Тайланд. Едно от многото неща, които правеха живота им труден, освен бедността и неподготвеността на обществото, беше будисткото убеждение, че ако си инвалид (много я мразя тази дума, сори), значи си направил нещо лошо в предишен живот. Това е ужасно отношение, но споделящите го невежи поне се криеха зад вярата си. Този проблем в България го няма. А защо хората не са по-просветени, не знам. Уж сме християни...
Преди години като дойде майка ми за първи път на гости ми вика, в Англия има повече инвалиди. Аз й казвам, не е точно така, има по-състрадателно общество, което им позволява по-добър живот, затова можеш да ги видиш навън и изобщо да правят неща, които и другите хора правят. Само до средства ли е? Не, в никакъв случай. До приемане на различията и до уважение на всеки живот.
Гледам например, че детските предавания редовно включват измежду героите си някой със специални нужди. Много детски градини имат готовност и за деца със специални нужди. В групата на по-голямата ми дъщеря сега например има едно такова момиченце, и като питам Калина на края на деня с кой си е играла, ми става драго, че често си играе с Мади. Учителките заради Мади са научили да "говорят" със жестове, насърчават и децата да научат, за да могат да си общуват с Мади.
Та с много думи исках всъщност да кажа, че ми е много мило, като видя постинг като този на sweetkids mama, и много би ми се искало да има повече такива родители.
Позволявам си въобще да пиша, защото втората ми дъщеря имаше грешна диагноза за Даун синдром, няма да ви оттегчавам с подробностите, защото след хромозомните тестове се оказа, че не е така, но имах доста време за размисъл докато най-накрая се наканя да ходим да правим тестовете (само една лаборатория в Лондон ги правела) и докато след това чакахме резултатите (повече от месец), когато, освен другите неща, които ми се въртяха в главата, си мислех колко е важно да има около нас хора, които имат широка и щедра душа.
Ако мога да се организирам, ще дойдем и ние на партито. Ако не стане, специални поздрави.

# 12
  • София
  • Мнения: 3 108
Гледам например, че детските предавания редовно включват измежду героите си някой със специални нужди. Много детски градини имат готовност и за деца със специални нужди. 

Да, аз изчетох днес няколко постинга на мамите тук за това колко трудно намират детски градини за децата си.  Sad. Понякога дори само заради една хранителна алергия родителите не могат да дадат детето си на градина! В това отношение ми се струва, че сме десетки години назад....Няма информация, хората не са осведомени. Аз съм сигурна, че тези родители, които на морето дърпаха децата си от момчето със синдром на Даун, сигурно дори не са знаели какъв му е проблемът...просто от някакво примитивно инстинктивно чувство са смятали, че е някакво лудо момче и може изведнъж да се разбуйства. Затова изглежда, че всички ние трябва да започнем от себе си и собствените си деца, а после, ако можем, да направим и нещо за това тези деца да бъдат забелязани и разпознати от обществото. 

# 13
  • Мнения: 1 588
Здравей, Sweetkids_mama,

Силно съм впечатлена от твоя постинг, от лятната ви случка и дай Боже все повече мами да имат твоето мислене.

Дъщеря ми е на година и половина и е със синдром на Даун, но е невероятно общителна и доброжелателна. Когато сме на детската площадка, погледът й не се откъсва от другите деца, маха им, вика на по-малките "бебе", усмихва им се - на тях и на мамите. Още не може да ходи самостоятелно (макар че доста ясно показва накъде иска да вървим, докато я държа за ръце), и доколкото зависи от нея, все при децата на люлките ще стоим Simple Smile

Повечето хора, с които се срещаме на разходките ни, са очаровани от нейната усмивка и желание за контактуване и засега нямаме проблеми с отдръпване и пренебрегване. Не знам как ще е в бъдеще. Хората казват, че най-вече се плашим от бъдещето, защото не знаем какво ни готви...

Покрай моите посещения по специализираните болници и поликлиники видях доста деца със синдром на Даун, отглеждани от своите родители. Те, както и изобщо децата с увреждания са очарователни както всички останали деца и за другите деца контактът с тях не е проблем... Имам чувството, че за тях по-важен е контактът, усмивката и доброжелателността, а не неясното говорене, леко полегатите очи, или четирипръстната бразда на ръката...

# 14
  • в края на града
  • Мнения: 4 446
Sweetkids_mamа, здравей и от мен  Simple Smile.
Още докато четох постинга ти, в главата ми изникна отговор на въпроса ти "как да научиш децата си да общуват със специалните деца", ами просто не трябва да ги учиш. Виждам, че синът ти е подходил по най-подходящия начин с детенцето край морето  Simple Smile. От личния си опит съм забелязала, че дечицата подхождат много невинно към хората с увреждания и не се впечатляват особено от това, че тези хора са различни, стига да има някой който с две-три думи да им обясни защо това е така. Нямат притеснения да общуват с тези хора, притесненията идват по-късно с възрастта и се налагат от нагласата на обществото, възпитанието и културата. Ако обществото (в частност родителите) не е толерантно и децата израстват с такова възпитание, ако е -  и децата израстват без предрасъдъци в общуването си...
Синът ми е почти на две години, с глухота, кохлеарна имплантация и апарат на ушенцето, добре забележим... Пътуваме доста често и неминуемо се срещаме с доста хора, много деца са ме питали за какво е това и аз им казвам: "Това е, за да може да чува", на някои това им стига, други питат и други неща, но въпросите са невинни и толкоз, продължават да се закачат с мъника, говорят за други неща.  Определено липсват цъкънето, ахкането, клатенето на глава и така омразните съчувствени погледи - което е обикновено реакцията от страна на възрастните...
Радвам се, че има хора като теб, които се опитват да мислят непредубедено и искрено се надявам, че с повече такива родители ще израстат повече деца, възпитавани в дух на толерантност към различните.

Общи условия

Активация на акаунт