Това е първият ми постинг тук, и честно казано, малко се притеснявам дали ще успея да изразя по най-добрия начин това, което ми се върти в главата от известно време.
Ще започна по-отдалече. Първите 18 години от живота ми преминаха в "светлия" ореол на строящия се комунизъм. Тогава "нямаше" инвалиди, бедни, деца с аутизъм или други заболявания. За това не се говореше. Никога не съм имала досег с хора с проблеми и досега се чувствам неловко, когато ги срещна на улицата. Например, понякога виждам на улицата сляп човек, и не знам дали няма да се обиди, ако му предложа помощта си да го преведа на светофара. Или пък ако срещна човек в инвалидна количка, винаги се появява едно такова глупаво притеснение дали да го погледна или не....притеснявам се, ако го погледна, да не си помисли, че съм се вторачила от любопитство; ако пък не го погледна въобще, да не си помисли, че го отминавам с пренебрежение. Сигурна съм, че много от хората преживяват подобна дилема, когато се срещат с вашите деца. Четох темата ви за това какво намирате за нормално като поведение от страна на околните. Според мен, в много случаи хората са добронамерени, но просто не могат да намерят верния начин да се изкажат; понякога любопитството, което на вас естествено ви тежи, е начин за тях да покажат интерес, да завържат разговор....Поне аз така си мисля...
Бих искала да възпитам децата си така, че те да нямат такива притеснения, когато порастнат. Искам да ги науча да приемат всички хора като пълноценни и пълноправни, дори когато в нещо са различни и имат специфични проблеми. Това лято на морето често срещахме едно момче със синдром на Даун. Един ден двамата с Косьо се засякоха в морето. Момчето страшно се радваше на водата и по всичко личеше, че много му се иска да се научи да плува. Моят син правеше в това време разни номера с потапяне и гмуркане, и момчето беше просто очаровано. То отиде при сина ми и го пита "Как го правиш?". Говореше малко завалено и Косьо не можа много да го разбере, но в процеса на общуването, с жестове и мимики те двамата все пак успяха да се разберат доста добре. Косьо му показваше "номерата" си, а другото момче се опитваше да ги повтори. Накрая то прегърна Косьо и го целуна по бузата. Бях много радостна, че Косьо нито за момент не прояви някакво недоволство или недоумение, а го прие съвсем нормално. В същото време наблюдавах родители, които по неизвестни за мен причини дърпаха децата си по-далеч от момчето.
Разказах всичко това, за да стигна до идеята, която ми се върти в главата от известно време. Дано ме разберете правилно и да не засегна някого от вас! Исках да попитам, дали правите отвреме-навреме среща на мамите и децата от този форум, и ако да, то дали е уместно някой път да дойдем и ние? Може би тази идея звучи малко странно...не знам, но наистина бих искала да се запозная с вас и децата ви!
Постингът ми сигурно стана дълъг.....прегръщам ви и ви желая много любов и радост с дечицата ви, независимо от трудностите!