Здравейте. Ще си позволя да ви споделя моят сън от сутринта, който ме разтърси толкова силно, че все още не мога да осъзная какво се случи и се надявам да споделите какво мислите, а и дали и на вас се е случвало нещо подобно. Дълъг е, но ще съм благодарна на всеки, който го изчете и сподели мнението си, защото аз все още не мога да се отърся от преживяването си.
Случвало ли ви се е да се влюбите на сън? Сън, толкова реален, че не осъзнавате, че не е истина, въпреки че сте се събудили? Сън, толкова реален и силен, че когато сте се събудили, искате отново да заспите, защото искате отново да продължи... и го правите? А сънят продължава от същото място, на което е спрял, когато сте се събудили? И така няколко пъти… Е, на мен ми се случи. И още не мога да се отърся от мисълта за това усещане, което не мога да сравня с нищо друго, което съм изпитвала до сега.
Сънувах ,че сме на вилата с майка ми. Не помня в детайли как стигнах до мястото, на което се разви сънят ми, но имам чувството, че усещах някаква празнота, скука, липса, безразличие и просто тръгнах натам, за да се разходя. Озовах се в друго селище, на около 15,20км от вилата ни. Изведнъж срещнах на улицата някакъв мъж. Още, когато го видях за пръв път, нещо в мен потрепна. Той ме заговори. Беше съвсем различен от всеки друг, когото бях срещала, когато не сънувах – усмивката, очите, погледа, начина, по който се движеше. Нещо много силно и неконтролируемо ме теглеше към него, макар и да осъзнавах ясно, че имам приятел, с когото съм от много време и, когото обичам. Казах си “Е, какво пък? Само ще се разходим, ще си поговорим и ще се прибера”. Без да осъзнавам ,че се смрачаваше, че времето се разваляше, а аз незнайно как бях стигнала на това отдалечено място И нямаше как да се върна отново на вилата, поне не и същата нощ. Но дори и не помислих за това. Сякаш мислите ми рееха свободно в пълна безтегловност и безмерно щастие. По време на разходката ни започнахме да си говорим, сякаш сме се познавали цял живот. Изпитах такава сигурност, топлина и спокойствие, каквито не бях изпитвала към никого другиго, дори и при най-силното си влюбване. Хванахме се за ръце ,прегръщахме се… Летяхме. Сякаш винаги сме чакали един-друг и най-накрая сме се открили и не искаме никога да пуснем ръцете си, за да не се загубим отново. Заваля силен дъжд и той ме отведе у тях при семейството си. Не изпитвах никакъв страх. Сякаш знаех, че отивам у дома. Обикновено непрекъснато мисля за майка си – дали няма да се притеснява къде съм, как съм, звъня й винаги, когато мога… Но не и в този момент. Сякаш забравих за всеки и всичко. Показаха ми стаята, в която щях да спя. Той имаше малка сестричка. В дома им живееха и баба му, дядо му и още някакъв старец, заедно с майката и бащата. В интерес на истината всички бяха малко странни. Не и той. Те мълчаха, с никого не можех да си кажа и дума. Сякаш бяха просто статисти, сякаш изобщо не бяха там. Бяхме само ние двамата. И силата на чувствата между нас. Чувства, които ще повторя, никога през живота си не съм изпитвала към никого. Осъзнах ,че така са минали няколко дни. Дни, в които единствено се прегръщахме, държахме се за ръце, гледахме се дълги часове,без да можем да откъснем погледите си един от друг. Чувствах се цяла, изпълнена с топлина, с много обич, много любов. Излязохме навън. Правехме хиляди луди неща. Спомням си ,че валеше, имаше буря. Той ме хвана за ръката и ме изведе навън, под дъжда, който ни намокри до кости още в първата минута. Смеехме се, тичахме, прегръщаше ме… Безмерно щастие и свобода. Едва тогава се замислих за приятеля си. Някак си в съня си дори се сетих за него. Той много обича дъжда. Може би това ме провокира да се сетя за него. И започнах да се чувствам ужасно виновна, ужасно зле. Знаех, че може би не постъпвам правилно, че това ще го нарани и обиди и, че в крайна сметка ще ни раздели завинаги. Но дори и тази мисъл не можеше да ме откъсне от онзи човек. Чудех се как да постъпя. Усещах ,че мига, в които ще се целунем ще настъпи много скоро. Исках го повече от всичко. Исках да преживея най-силните моменти с този човек. Усещах, че и той копнееше за същото. И точно в този момент не можех да преживея какво бих причинила на приятеля си. Исках да му се обадя и да му разкажа всичко, но нещо ме спираше. И отново продължавах да тичам под дъжда, да се смея, да правя неща, от които се чувствах безкрайно щастлива, желана… Наистина не мога да го опиша с думи. Картините от съня все още са живи в съзнанието ми и са толкова силни и красиви, че не намирам думи, с които да ги пресъздам. Бях влюбена. Божествено влюбена, сякаш този човек не бе истински човек, нито пък аз се чувствах такава. Събудих се. Ясно си спомням как видях леглото си, възглавницата, обърнах се на другата страна с отворени очи, но бях спокойна, защото вътре в себе си знаех,че когато ги затворя, отново ще съм с моята забранена любов. Още със затварянето на очите си, се унесох и това наистина стана. Сънят ми продължи от момента, в които бе прекъснал. Прибрахме се в дома му. Спомням си, че близките му отново не проронваха нито дума. Само се разминавахме из коридорите на огромната къща, в която живееха и ми се усмихваха. Сякаш бяха някакви сенки, духове, но не и истниски хора. Само ние двамата бяхме реални. Такова чувство имах. После той отново ме хвана за ръка, прегърна ме и ме поведе навън. Стигнахме до нещо като църква И влязохме вътре. Имаше сватба. Ние, сякаш прередихме всички и влязохме вътре, измежду чакащите хора. Той отново ме хвана за ръка и ме гушна. Имах чувството, че се вричаме един на друг, само двамата – далеч от всички и всичко, без никoй да ни види и да ни попречи. После отново ме хвана за ръка и изтичахме навън. Събудих се отново. Този път по-ясно осъзнавах, че може би сънувам, но не исках да спра. Исках това да продължи вечно. И заспах отново с мисълта, че той пак ще се появи, ще ме вземе и всичко ще продължи. Така и стана. Всеки път, когато виждах лицето му изпитвах безмерно щастие. Той не спираше да ми се усмихва, да ме гледа с поглед, с които никoй никога не ме е поглеждал в живота ми. Това ме караше да се чувствам божествено обичана. После ме отведе у тях и преместихме леглото ми от стаята ,в която ме бяха настанили първата вечер, в неговата. Изпитвах безмерно щастие, че ще спим близо един до друг и ще мога да го видя как заспива и се събужда. В този момент отново изпитах огромен страх и вина, заради приятеля си. Та по време на връзката ни ,аз дори не съм излизала на среща с друг. Просто, защото наистина много силно го обичам и така и никoй не успяваше да ми направи впечталение. А сега… какво правех? Къде ми беше умът? Но бях спокойна. Знаех, че правя това, което искам с цялото си същество, с целия си разум, с цялата си същност и сърце. Спомням си, че тогава влезе някой от роднините му, стана нещо, скараха се, всички се разотидоха, напуснаха дома им. Остана само сестричката му и възрастния мъж, който трябваше да се грижи за нея. А ние бяхме безкрайно щастливи, знаехме, че можем да се отдадем само един на друг. Вече нямаше никого. Само ние двамата. Не мога да го опиша, никога не съм изпитвала това. Никога! Сякаш тези чувства не са присъщи на нас, хората, в реалния свят и живот. Сякаш бях в друг свят, със същество от друг свят, което ме обичаше по непознат за мен начин, но и аз изпитвах същото. И в един момент, той видя , че нещо става със сестричката му. Тя започна да бяга по коридора, сякаш и тя искаше да си отиде от дома им. Спомням си,че той ми разказа, че не обича много родителите си по някаква причина, и когато те си тръгваха, той не направи никакво усилие да ги спре. Но, когато видя сестричката си да слиза по стълбите към изхода, се затича след нея. И излязоха заедно. Аз останах в стаята, бях убедена, че ще се върне , че е отишъл просто да я догони и върне у дома и след това отново ще влезе и ще ме прегърне със силата и топлината, които никога преди не бях изпитвала. Събудих се отново. За трети път. И за трети път сънят продължи веднага, след като умишлено реших да заспя пак, само и само да се върна при него. Бях отново в къщата. Старецът беше също там. Сякаш бяха минали години. Аз неистово започнах да плача и да питам къде е той. Та аз дори не знаех името му… Как можех да го намеря? Къде беше? Не мислех за нищо друго. Старецът ми каза, че преди години, когато се е случило това нещо със семейството му, той е избягал и може би никога повече няма да се върне. Не мога да ви опиша какво изпитах в онзи момент. Започнах да тичам из къщата, да търся нещо, оставено от него. Някаква бележка, телефон, снимка, име. Спомням си, че някъде открих името му и бях спокойна, че ще го намеря веднага, след като изляза от там. Тогава се събудих за четвърти път. Успокоена. Казах си “Вече знам кой си, ще те намеря, знам името ти, познавам лицето ти,усмивката ти, ще те намеря и вече нищо няма да ни раздели никога”. И се онесох отново. Бях в нещо като самолет. Но беше с обла форма И нямаше странични прозорци, а един цял, като купол над нас. Седалките бяха разпределени по стената на самолета , в кръг. Имах чувството, че и майка ми е до мен. Летяхме заедно в някаква посока, може би търсехме него. Или поне на това се надявах. Изведнъж, поглеждайки през прозореца, започнаха да се сменят ден и нощ прекалено бързо. Ту ставаше тъмно, ту светло. И отново. Някои от пътниците в самолета попита “Как става ден, а после изведнъж настъпва нощ? Това не е нормално. Какво се случва с този самолет?” Тогава чух , че нещо започва да пиука, самолетът рязко се наклони настрани. В началото помислих, че ще завива. Обикновено самолетите извършват такива маневри, когато наближава кацането. Отново почувствах онази силна любов и топлина. Сякаш съм толкова близо до него. Но в този момент самолетът започна да пада рязко надолу, светлините започнаха да премигват, всичко се разклати. Успях да се обърна настрани, където мислех, че стоеше майка ми. Не я видях там. Единственото, което промълвих, бе “Мамо, обичам те.”… И чух само едно бучене… Знаех, че умирам, че това е краят. Но изпитвах ужасно спокойствие. И в този миг се събудих. Не мога да събера мислите си все още. Просто не мога. Това, което почувствах, може би никога няма да ми се случи в реалния свят. Била съм много силно влюбена, но дори това чувство е несравнимо с онова, което изпитвах към този човек. Дори сега изпитвам липсата му. Чудя се дали не полудявам вече. Може би съм под влиянието на съня си. Знам ли… Но беше божествено И съм сигурна, че отчасти бе и реално, колкото и налудничаво да звучи.
Случвало ли ви се е да се влюбите на сън? Сън, толкова реален, че не осъзнавате, че не е истина, въпреки че сте се събудили? Сън, толкова реален и силен, че когато сте се събудили, искате отново да заспите, защото искате отново да продължи... и го правите? А сънят продължава от същото място, на което е спрял, когато сте се събудили? И така няколко пъти… Е, на мен ми се случи. И още не мога да се отърся от мисълта за това усещане, което не мога да сравня с нищо друго, което съм изпитвала до сега.
Сънувах ,че сме на вилата с майка ми. Не помня в детайли как стигнах до мястото, на което се разви сънят ми, но имам чувството, че усещах някаква празнота, скука, липса, безразличие и просто тръгнах натам, за да се разходя. Озовах се в друго селище, на около 15,20км от вилата ни. Изведнъж срещнах на улицата някакъв мъж. Още, когато го видях за пръв път, нещо в мен потрепна. Той ме заговори. Беше съвсем различен от всеки друг, когото бях срещала, когато не сънувах – усмивката, очите, погледа, начина, по който се движеше. Нещо много силно и неконтролируемо ме теглеше към него, макар и да осъзнавах ясно, че имам приятел, с когото съм от много време и, когото обичам. Казах си “Е, какво пък? Само ще се разходим, ще си поговорим и ще се прибера”. Без да осъзнавам ,че се смрачаваше, че времето се разваляше, а аз незнайно как бях стигнала на това отдалечено място И нямаше как да се върна отново на вилата, поне не и същата нощ. Но дори и не помислих за това. Сякаш мислите ми рееха свободно в пълна безтегловност и безмерно щастие. По време на разходката ни започнахме да си говорим, сякаш сме се познавали цял живот. Изпитах такава сигурност, топлина и спокойствие, каквито не бях изпитвала към никого другиго, дори и при най-силното си влюбване. Хванахме се за ръце ,прегръщахме се… Летяхме. Сякаш винаги сме чакали един-друг и най-накрая сме се открили и не искаме никога да пуснем ръцете си, за да не се загубим отново. Заваля силен дъжд и той ме отведе у тях при семейството си. Не изпитвах никакъв страх. Сякаш знаех, че отивам у дома. Обикновено непрекъснато мисля за майка си – дали няма да се притеснява къде съм, как съм, звъня й винаги, когато мога… Но не и в този момент. Сякаш забравих за всеки и всичко. Показаха ми стаята, в която щях да спя. Той имаше малка сестричка. В дома им живееха и баба му, дядо му и още някакъв старец, заедно с майката и бащата. В интерес на истината всички бяха малко странни. Не и той. Те мълчаха, с никого не можех да си кажа и дума. Сякаш бяха просто статисти, сякаш изобщо не бяха там. Бяхме само ние двамата. И силата на чувствата между нас. Чувства, които ще повторя, никога през живота си не съм изпитвала към никого. Осъзнах ,че така са минали няколко дни. Дни, в които единствено се прегръщахме, държахме се за ръце, гледахме се дълги часове,без да можем да откъснем погледите си един от друг. Чувствах се цяла, изпълнена с топлина, с много обич, много любов. Излязохме навън. Правехме хиляди луди неща. Спомням си ,че валеше, имаше буря. Той ме хвана за ръката и ме изведе навън, под дъжда, който ни намокри до кости още в първата минута. Смеехме се, тичахме, прегръщаше ме… Безмерно щастие и свобода. Едва тогава се замислих за приятеля си. Някак си в съня си дори се сетих за него. Той много обича дъжда. Може би това ме провокира да се сетя за него. И започнах да се чувствам ужасно виновна, ужасно зле. Знаех, че може би не постъпвам правилно, че това ще го нарани и обиди и, че в крайна сметка ще ни раздели завинаги. Но дори и тази мисъл не можеше да ме откъсне от онзи човек. Чудех се как да постъпя. Усещах ,че мига, в които ще се целунем ще настъпи много скоро. Исках го повече от всичко. Исках да преживея най-силните моменти с този човек. Усещах, че и той копнееше за същото. И точно в този момент не можех да преживея какво бих причинила на приятеля си. Исках да му се обадя и да му разкажа всичко, но нещо ме спираше. И отново продължавах да тичам под дъжда, да се смея, да правя неща, от които се чувствах безкрайно щастлива, желана… Наистина не мога да го опиша с думи. Картините от съня все още са живи в съзнанието ми и са толкова силни и красиви, че не намирам думи, с които да ги пресъздам. Бях влюбена. Божествено влюбена, сякаш този човек не бе истински човек, нито пък аз се чувствах такава. Събудих се. Ясно си спомням как видях леглото си, възглавницата, обърнах се на другата страна с отворени очи, но бях спокойна, защото вътре в себе си знаех,че когато ги затворя, отново ще съм с моята забранена любов. Още със затварянето на очите си, се унесох и това наистина стана. Сънят ми продължи от момента, в които бе прекъснал. Прибрахме се в дома му. Спомням си, че близките му отново не проронваха нито дума. Само се разминавахме из коридорите на огромната къща, в която живееха и ми се усмихваха. Сякаш бяха някакви сенки, духове, но не и истниски хора. Само ние двамата бяхме реални. Такова чувство имах. После той отново ме хвана за ръка, прегърна ме и ме поведе навън. Стигнахме до нещо като църква И влязохме вътре. Имаше сватба. Ние, сякаш прередихме всички и влязохме вътре, измежду чакащите хора. Той отново ме хвана за ръка и ме гушна. Имах чувството, че се вричаме един на друг, само двамата – далеч от всички и всичко, без никoй да ни види и да ни попречи. После отново ме хвана за ръка и изтичахме навън. Събудих се отново. Този път по-ясно осъзнавах, че може би сънувам, но не исках да спра. Исках това да продължи вечно. И заспах отново с мисълта, че той пак ще се появи, ще ме вземе и всичко ще продължи. Така и стана. Всеки път, когато виждах лицето му изпитвах безмерно щастие. Той не спираше да ми се усмихва, да ме гледа с поглед, с които никoй никога не ме е поглеждал в живота ми. Това ме караше да се чувствам божествено обичана. После ме отведе у тях и преместихме леглото ми от стаята ,в която ме бяха настанили първата вечер, в неговата. Изпитвах безмерно щастие, че ще спим близо един до друг и ще мога да го видя как заспива и се събужда. В този момент отново изпитах огромен страх и вина, заради приятеля си. Та по време на връзката ни ,аз дори не съм излизала на среща с друг. Просто, защото наистина много силно го обичам и така и никoй не успяваше да ми направи впечталение. А сега… какво правех? Къде ми беше умът? Но бях спокойна. Знаех, че правя това, което искам с цялото си същество, с целия си разум, с цялата си същност и сърце. Спомням си, че тогава влезе някой от роднините му, стана нещо, скараха се, всички се разотидоха, напуснаха дома им. Остана само сестричката му и възрастния мъж, който трябваше да се грижи за нея. А ние бяхме безкрайно щастливи, знаехме, че можем да се отдадем само един на друг. Вече нямаше никого. Само ние двамата. Не мога да го опиша, никога не съм изпитвала това. Никога! Сякаш тези чувства не са присъщи на нас, хората, в реалния свят и живот. Сякаш бях в друг свят, със същество от друг свят, което ме обичаше по непознат за мен начин, но и аз изпитвах същото. И в един момент, той видя , че нещо става със сестричката му. Тя започна да бяга по коридора, сякаш и тя искаше да си отиде от дома им. Спомням си,че той ми разказа, че не обича много родителите си по някаква причина, и когато те си тръгваха, той не направи никакво усилие да ги спре. Но, когато видя сестричката си да слиза по стълбите към изхода, се затича след нея. И излязоха заедно. Аз останах в стаята, бях убедена, че ще се върне , че е отишъл просто да я догони и върне у дома и след това отново ще влезе и ще ме прегърне със силата и топлината, които никога преди не бях изпитвала. Събудих се отново. За трети път. И за трети път сънят продължи веднага, след като умишлено реших да заспя пак, само и само да се върна при него. Бях отново в къщата. Старецът беше също там. Сякаш бяха минали години. Аз неистово започнах да плача и да питам къде е той. Та аз дори не знаех името му… Как можех да го намеря? Къде беше? Не мислех за нищо друго. Старецът ми каза, че преди години, когато се е случило това нещо със семейството му, той е избягал и може би никога повече няма да се върне. Не мога да ви опиша какво изпитах в онзи момент. Започнах да тичам из къщата, да търся нещо, оставено от него. Някаква бележка, телефон, снимка, име. Спомням си, че някъде открих името му и бях спокойна, че ще го намеря веднага, след като изляза от там. Тогава се събудих за четвърти път. Успокоена. Казах си “Вече знам кой си, ще те намеря, знам името ти, познавам лицето ти,усмивката ти, ще те намеря и вече нищо няма да ни раздели никога”. И се онесох отново. Бях в нещо като самолет. Но беше с обла форма И нямаше странични прозорци, а един цял, като купол над нас. Седалките бяха разпределени по стената на самолета , в кръг. Имах чувството, че и майка ми е до мен. Летяхме заедно в някаква посока, може би търсехме него. Или поне на това се надявах. Изведнъж, поглеждайки през прозореца, започнаха да се сменят ден и нощ прекалено бързо. Ту ставаше тъмно, ту светло. И отново. Някои от пътниците в самолета попита “Как става ден, а после изведнъж настъпва нощ? Това не е нормално. Какво се случва с този самолет?” Тогава чух , че нещо започва да пиука, самолетът рязко се наклони настрани. В началото помислих, че ще завива. Обикновено самолетите извършват такива маневри, когато наближава кацането. Отново почувствах онази силна любов и топлина. Сякаш съм толкова близо до него. Но в този момент самолетът започна да пада рязко надолу, светлините започнаха да премигват, всичко се разклати. Успях да се обърна настрани, където мислех, че стоеше майка ми. Не я видях там. Единственото, което промълвих, бе “Мамо, обичам те.”… И чух само едно бучене… Знаех, че умирам, че това е краят. Но изпитвах ужасно спокойствие. И в този миг се събудих. Не мога да събера мислите си все още. Просто не мога. Това, което почувствах, може би никога няма да ми се случи в реалния свят. Била съм много силно влюбена, но дори това чувство е несравнимо с онова, което изпитвах към този човек. Дори сега изпитвам липсата му. Чудя се дали не полудявам вече. Може би съм под влиянието на съня си. Знам ли… Но беше божествено И съм сигурна, че отчасти бе и реално, колкото и налудничаво да звучи.
Красиво е. Не мисля, че полудяваш, ако това всъщност е питането. И аз съм имала сънища, които дълго помня. Не знам дали означават нещо. 
А при предпоследното събуждане, бях убедена, че го знам и съм го запомнила, но не исах да стана и да го запиша, защото се страхувах, че може да се разсъня и да не продължа да сънувам отново... Просто си бях загубила разсъдъка тотално. Само имам спомен, че името не беше българско. 
. колкото и невероятно да звучи -Да влюбвала съм се на сън 
няма такова чувство имах усещането, че летя наистина е вълшебно 
И моята сънувана любов, свърши зле - ожени се за друга 
Няма да разказвам съня пък и няма смисъл де, но чувството е .................неописуемо. Часове след като се събудих все едно летях в облаците, някак нереално. подобни емоции не съм изпитвала в реалния живот 
.
признавам изпитвала съм го 
) наклонности- Глупости, момиче...сън като сън, не се втелявай....Аз какви сънища съм имала и ....мога да гледам на карти и кафе...ауч....имам дарба 
.... ай стига с дивотиите....
).... 
