Та, за приятелите бях тръгнала да пиша, ама дълго лирично въведение направих в темата, та почти забравих до къде стигнах.
Идваха си и тази година както всяко лято. За 1 седмица, за 10 дни, за месец - всеки за колкото може. Общото между тях е, че всички имаха програма запълнена плътно с ангажименти и престоят им протичаше в следния дневен ред:
среща с баба, среща с лелята от Петрич, зъболекар (задължително присъстващ елемент!), среща с вуйчото от Стара Загора, среща с братовчедите, зъболекар, педикюр, фризьор, среща с другите братовчеди, зъболекар, ремонтни дейности по някой имот, среща с баба и нейните приятелки, зъболекар, пак фризьор, пак зъболекар... и хоп, ами то дошло време да си тръгваме. И думите: "Ох, извинявай, че се видяхме на кафе за половин час, нали разбираш, лудница е, ама няма как..." И моят неизбежен отговор: "Да, бе, няма проблем, естествено, че си имаш анагжименти... ще си пишем и т.н".
Обаче ми стана мнооого мъчно ей сега и реших да го споделя с вас... и да ви помоля - когато сте във ваканция, отделете време и за приятелите в БГ, вие наистина им липсвате!
На нас тук ни е мъчно за вас там, колкото и рядко да се сещаме да си го кажем...
На мен лично ми е най-мъчно за това, че моите деца няма да израстнат с децата на моите приятели, че ще ги събираме през година-две, а те ще стоят и ще се усмихват вежливо, но няма да бъдат приятели, както ние сме били. Няма да играят на ластик на площадката на 4ия етаж, няма да събират картинки от дъвки, няма да карат заедно кънки на стадион Дружба, няма да ходят на концерти на Щурците... И да им обясняваме какво сме правили ние на времето, дали ще ни разберат... можем само да се надяваме...